Докато измисляхме Плана, открих, че мнозина завладени от Тайната, за да стигнат до Просветлението, поемат по този път. Но Алистър Кроули, когото са обявили за най-покварения човек на всички времена и който следователно е правел всичко възможно с поклонниците от двата пола, притежавал според неговите биографи само отвратително грозни жени (предполагам, че същото е важало и за мъжете) и оставам с подозрението, че никога не е правил любов пълноценно.

Навярно зависи от отношението между жаждата за власт и половата импотентност. Маркс ми беше симпатичен, защото бях сигурен, че много се е забавлявал, когато е спял със своята Жени. Това се чувствува от свободния му начин на писане и от хумора му. Веднъж обаче, когато в коридора на университета казах, че резултатът от това да спиш непрекъснато с Крупская може да бъде само тухла като „Материализъм и емпириокритицизъм“, щях да бъда разкъсан и обявен за фашист. Озъби ми се едно високо момче с татарски мустаци. Много добре го помня, сега е избръснал и лицето, и главата си и членува в една комуна, където плетат кошници.

Описвам тогавашните настроения само за да възкреся душевното състояние, в което започнах да сътруднича на „Гарамонд“ и се сприятелих с Якопо Белбо. Пристигнах там като човек, който се занимава с текстове за истината, за да се подготвя да чета техните коректури. Смятах, че при цитата „Аз съм вечно Съществуващият“ основният проблем е в това къде да се поставят кавичките — дали през „аз“ или пред „вечно“.

Затова моят политически избор беше филологията. Миланският университет по това време беше между най-добрите. Докато в останалата част на страната студентите нахлуваха в аудиториите и обсаждаха професорите с искането да говорят само за пролетарската наука, при нас, с малки изключения, действуваше един конституционен пакт, иначе казано, един териториален компромис. Революцията владееше външната зона — централната аула и големите коридори, докато Официалната култура се беше оттеглила, защитена и осигурена, във вътрешните коридори и по горните етажи и продължаваше да говори, сякаш нищо не се бе случило.

Това ми позволяваше да прекарвам сутрините долу и да участвувам в споровете за пролетарската наука, а следобедите, горе, да практикувам традиционното знание. Живеех си спокойно в тези два успоредни свята и изобщо не чувствувах вътрешни противоречия. И аз като другите вярвах, че сме на прага на едно справедливо общество, но си казвах, че в това общество би трябвало да функционират (много по-добре от преди) например влаковете, а дългокосите, които ме заобикаляха, изобщо не се учеха да хвърлят въглища в пещта, да сменят коловози, да разработват разписания. Все някой трябваше да бъде готов да управлява влаковете.

Не без известни угризения на съвестта аз се чувствувах като някакъв Сталин, който се подсмихва под мустак и си мисли: „Давайте, давайте, нещастни болшевичета, а пък аз ще уча в Тбилиската семинария и после ще ви определям петилетките.“

И може би тъкмо защото сутрин живеех сред ентусиазъм, следобед отъждествявах знанието с недоверието. Затова реших да уча нещо, което би ми позволило да казвам само неща, основаващи се на документи, а не неща от областта на вярата.

Почти случайни обстоятелства станаха причина да завърша един семинар по средновековна история и да избера за тема на дипломната си работа процеса срещу Тамплиерите. Бях се запалил по историята на Рицарите от Храма още в момента, в който попаднах на първите документи. В тези дни, когато се разгаряше борба срещу властта, дълбоко ме възмущаваше историята на този процес, основаващ се на, меко казано, бездоказателствени твърдения, по време на който Тамплиерите са били изпратени на кладата. Но много бързо открих, че цяла тълпа ловци на тайни се бе впуснала да ги търси навсякъде, и то без да разполага с никакви доказателства. Този потоп от измислици предизвикваше моята недоверчивост и реших да не си губя времето с ловците на тайни и да се придържам само към източниците от епохата. Тамплиерите бяха монашеско-рицарски орден, който е съществувал, докато го е признавала Църквата. Щом Църквата бе отлъчила ордена, и то преди седем века, Тамплиерите не можеха да съществуват или пък ако съществуваха, вече не бяха Тамплиери. Така направих списък на повече от сто книги, но в края на краищата прочетох само тридесетина.

Запознах се с Якопо Белбо именно по повод на Тамплиерите, в бар „Пилад“, към края на седемдесет и втора, когато вече пишех дипломната си работа.

Бар „Пилад“ беше по това време свободна територия, галактическа кръчма, където извънземните от Офиулко, които обсаждаха планетата ни, се срещаха без конфликти с хората на Империята, които патрулираха в околоземните пояси. Беше един стар бар край Каналите, с цинков тезгях, билярд и клиентела от ватмани и местни занаятчии, които рано сутринта идваха да гаврътнат по едно бяло. Някъде към шестдесет и осма и през следващите години „Пилад“ стана „Рикс Бар“, където на една маса играеха карти студентът бунтар и журналистът от буржоазния вестник, който след приключването на броя отиваше да удари едно малко, докато първите камиони вече тръгваха да разпространяват лъжите на системата. Но в „Пилад“ и журналистът се чувствуваше обезправен пролетарий, производител на принадена стойност, заставен да сглобява идеология на господарския конвейр, така че студентите го оправдаваха.

Между единадесет вечерта и два през нощта там се отбиваха издателски работници, архитекти, журналисти по произшествията, мечтаещи за „големия удар“, художници от Академията, някои писатели от средна ръка и студенти като мен.

В кръчмата беше задължителен един минимален процент алкохолна възбуда и старият Пилад, запазвайки бутилките с бяло за ватманите и по-аристократичните клиенти, беше заменил лимонадата и мартинито с шампанско за интелектуалците демократи и с „Джони Уокър“ за революционерите. Бих могъл да напиша политическата история на тези години, като регистрирам етапите и начините, по които постепенно се премина от червения етикет към дванадесетгодишния „Балантайн“ и после към малцовото уиски.

Въпреки нахлуването на новата публика Пилад беше запазил стария билярд, на който художници и ватмани разиграваха бутилки, но беше поставил и един флипер.

Изкарвах съвсем малко точки на флипера и в началото си мислех, че съм разсеян или че не съм достатъчно сръчен. Години по-късно разбрах каква е работата, когато гледах как играе Лоренца Пелегрини. Не я бях забелязал дотогава, но една вечер проследих погледа на Белбо и я взех на прицел.

Белбо сядаше по особен начин в бара, сякаш бе минал случайно оттам (а го посещаваше най-малко от десет години). Често се намесваше в разговорите, на тезгяха или на някоя маса, но почти винаги за да вметне някоя реплика, която охладяваше ентусиазма за каквото и да ставаше дума. Той охладяваше ентусиазма и с друг похват, с въпрос. Някой разказва някаква случка, завладявайки напълно компанията, а Белбо го гледа със своите мътни, винаги някак разсеяни очи, държейки чашата на височината на коляното си, сякаш отдавна е забравил, че пие, и изведнъж запитва: „Ама наистина ли?“ или „Вие сериозно ли говорите?“. Не зная какво ставаше, но в този миг всички, включително разказвачът, започваха да се съмняват в разказа. Навярно неговият пиемонтски акцент превръщаше твърденията му във въпроси, а въпросите му, в насмешки. Пиемонтски беше и начинът на Белбо да говори, без да гледа твърде често в очите събеседника си, но не като човек, който избягва погледа. Погледът на Белбо не се оттегляше от диалога. Само леко се изместваше и се спираше върху една неопределена точка в пространството, където се събираха две успоредни прави, на които ти до този момент не си обърнал внимание, и от това се чувствуваш, сякаш дотогава си гледал глупаво в единствената несъществена посока.