Но работата не беше само в погледа. С един жест, само с едно възклицание Белбо беше способен да те изпрати другаде. Примерно ти разпалено доказваш, че Кант наистина е извършил коперниковска революция в съвременната философия и залагаш едва ли не съдбата си на това твърдение. Белбо, седнал срещу теб, можеше, както оглежда ръцете или коляното си или пък притваря очи с усмивка на етруска статуя, да зяпне и с поглед към тавана, да изфъфли неочаквано: „Е, разбира се, този Кант…“ Или пък, ако си се хвърлил в тотална атака срещу цялата система на трансценденталния идеализъм, да вметне: „И защо? Толкова шум за нищо!“ После те поглеждаше със съчувствие, сякаш не той, а ти си разрушил магията, и те подканяше: „Е, продължавайте. Защото все пак има нещо в него… Нещо, което… Не е бил глупав човекът.“
Понякога, когато беше на върха на възмущението, реагираше грубо, тъй като единственото, което го възмущаваше, беше грубостта на другите, а при него грубият отговор добиваше особена, оригинална форма. Свиваше устни, първо вдигаше очи нагоре, после ги свеждаше, накланяше глава наляво и полугласно измърморваше: „Ma gavte la nata.“ За тези, които не знаеха пиемонтския израз, понякога обясняваше: „Ma gavte la nata“ значи „дръпни си тапата“. Изразът се употребява, когато някой се е надул много. Предполага се, че запазва този ненормален обем благодарение на запушалката в задника. Ако си я махне, пссссссст, ще се върне към обикновените човешки размери.
Тези негови намеси ме караха да усещам, че всичко е напразно, и аз му се възхищавах. Но извличах погрешен урок, защото ги въздигах до образец на върховно презрение към баналността на чуждите истини.
Едва сега, след като проникнах не само в тайните на Абулафия, но и в душата на Белбо, узнах, че това, което ми се бе струвало разрушаване на магията и което бях обявявал за принцип в живота, за него е било форма на меланхолията. Това негово потиснато интелектуално свободомислие е криело отчаяна жажда за Абсолюта. Трудно беше да се разбере веднага, защото Белбо компенсираше моментите на бягство, колебание или отказ с дълги пристъпи на разговорчивост, в които се развличаше, като с весел скептицизъм изричаше абсолютно противоречиви твърдения. В такива моменти, заедно с Диоталеви, двамата създаваха наръчници по невъзможното, преобърнати светове, злокачествени словесни тумори. И когато човек го наблюдаваше как вдъхновено изгражда своята раблезианска Сорбона, не можеше да се досети колко страда от това, че е далеч от факултета по теология, от истинския.
По-късно разбрах, че аз бях задраскал адреса му, докато той го беше изгубил, и това не му даваше мира.
Сред файловете на Абулафия открих множество страници от един псевдодневник, който Белбо бе заключил в дискетите, сигурен, че няма да изневери на своя обет, потвърждаван толкова пъти, да бъде обикновен зрител на света. Някои носеха много стара дата — явно беше преписвал отдавнашни бележки, от сантименталност или защото е имал намерение да ги използува по някакъв начин. Някои бяха от последните години, откакто разполагаше с Абу. Беше писал само за забава, за да разсъждава насаме върху собствените си грешки, заблуждавал се е, че не „твори“, защото творчеството, макар да произвежда грешки, се прави винаги от любов към някой друг, който не си ти. Но Белбо, без да го съзнава, бе преминал от другата страна на сферата. Творил е за съжаление (да не го беше правил никога!): увлечението му по Плана се е родило от тази необходимост да пише една Книга, пък била тя съставена само от жестоки, умишлени грешки. Докато се свиваш в своето празно пространство, можеш още да смяташ, че си в досег с Единствения, но почнеш ли да мачкаш глината, макар и електронна, значи си станал демиург, а този, който се е заел да създава един свят, вече е замесен в греха и в злото.
Така:
Цели се високо, Белбо. Първа любов. Мария, Светата Богородица. Мама, която пее, като ме държи в скута си, сякаш ме приспива, когато вече нямам нужда от нани-нани, но аз я молех да ми пее, защото обичах гласа и гръдта й, която миришеше на лавандула:
Естествено, първата жена в моя живот не е била моя, както не е била ничия, по определение. Влюбил съм се веднага в единствената жена, способна да прави всичко без мен.
След това Мерилена (Мери Лена?). Да се опише лирично залезът. Златни коси, небесносиня панделка, аз, вирнал нос пред пейката, а тя върви, пазейки равновесие, по ръба на облегалката с разперени ръце, за да балансира люлеенето на тялото (о, спомен за чудесните екстрасистоли в гърдите ми!), полата, която леко се разперва около розовите й бедра. Висока, недостижима.
Скица: същата вечер мама, която пудри с талк розовото дупенце на сестричката ми, аз, който питам кога най-сетне ще й порасне пишето, мама, която ми открива, че на момичетата пишета не им растат, а си остават така. Изведнъж виждам Мери Лена и бялото на гащичките й, което съм зърнал под светлосинята поличка, и разбирам, че е руса и различна, и недостъпна, защото е различна. Не са възможни никакви отношения, тя принадлежи към друга раса.
Третата жена, бързо погълната от пропастта, в която изчезва. Току-що е издъхнала в съня си, бледа Офелия, сред цветята на своя девственически ковчег, но докато свещеникът изрича заупокойната молитва, изведнъж тя се надига от катафалката, гневна, бяла, отмъстителна, с насочен пръст и глух глас: „Отче, не се молете за мен. Тази нощ, преди да заспя, в главата ми се роди нечестива мисъл, единствената в живота ми, и сега съм осъдена.“ Да намеря книгата за първото причастие. Имаше ли илюстрация, или съм си измислил всичко?
Разбира се, че е умряла, мислейки за мен, нечистата мисъл съм бил аз, който желаех Мери Лена, недостижима, защото беше от друго естество и с друга участ. Виновен съм за нейния грях, виновен съм за прегрешенията на всички, които грешат, нищо, че не съм притежавал трите жени: това е наказанието, задето съм ги пожелавал.
Губя първата, защото е в рая, втората, защото завижда в чистилището за удоволствието, което никога няма да изпита, и третата, защото е в ада. От теологична гледна точка — съвършено. Готово.
Но остана историята с Чечилия, а Чечилия е на земята. Мислех за нея, преди да заспя, изкачвах се по хълма, за да ида да взема мляко от мандрата, и докато партизаните стреляха от отсрещния хълм по врага, аз се виждах как й се притичвам на помощ, освобождавайки я от отряд въоръжени фашисти, които я преследваха с автомати в ръце… По-руса от Мери Лена, по-вълнуваща от момичето в ковчега, по-чиста и по-свята от Девата. Чечилия, жива и достижима, много малко ми трябваше, за да я заговоря, бях сигурен, че е способна да обича човек като мен, нещо повече, тя обичаше един като мен, казваше се Папи, беше с безцветни коси, стърчащи от дребно черепче, с една година по-голям от мен и имаше саксофон. А аз нямах дори тромпет. Никога не ги бях виждал заедно, но всички в черква си шепнеха, като се побутваха с лакът и се хилеха, че правели любов. Сигурен бях, че лъжат, тези селянчета, похотливи като козли. Искаха да ме убедят, че тя (тя, Мерилена Чечилия, Царица на Небето) е толкова достъпна, че всеки я е притежавал. Във всички случаи, всъщност четвърти случай поред, аз съм вън от играта.
Може ли да се напише роман от подобна история? Навярно трябва да напиша роман за жените, които избягвам, защото съм могъл да ги притежавам. Или бих могъл. Да ги притежавам. Всъщност все едно.
Изобщо, когато не знаеш какво искаш да напишеш, по-добре да редактираш книги по философия.
65
Toutes les femmes… (Фр.) — Жените, които съм срещал, изправят се на хоризонта, печално ме гледат и жално размахват ръце, подобно на семафори в дъжда… (Цитат от френския поет Блез Сандрар.)