— Ами да, помислете си какъв адски живот сред други войници, дето не са дали никакви обети и като завземат някой град, погват първата арабка с кехлибарени бедра и кадифени очички, какво да прави нашият Тамплиер сред уханието на ливански кедри? Остава му арабчето. Сега разбирате откъде иде изразът „пие и псува като Тамплиер“. И с него става като с днешния капелан от окопа, дето се налива с ракия и ругае наред с неграмотните войници. И да беше само това! Гербът им ги представя винаги по двама, яхнали един кон, един зад друг. Защо, след като правилникът им разрешавал по три коня? Предполагам, че е идея на Бернар — да символизира бедността или двойната им роля на монаси и рицари. Но досещате ли се какво е виждало народното въображение и какво са говорели за тези монаси, които препускали като луди по двама, залепени един за друг? Не може да не са ги одумвали…
— Но и те са си го търсели, отбеляза Белбо. — Глупак ли е бил този свети Бернар?
— Не, не е бил глупак, но и той бил монах, а по онова време монахът имал особено схващане за тялото… Преди малко се боях, че историята ми заприличва много на уестърн, но като си помисли човек… Чуйте какво казва Бернар за любимите си рицари, записах си цитата, защото си струва: „Отбягват и ненавиждат смешниците, фокусниците и играчите, неприличните песни и представленията, подстригват косите си късо, тъй като са научили от светите отци, че е позорно за мъжа да се грижи за прическата си. Никога не ходят сресани, рядко се мият, брадата им стърчи, набита с прах, мръсни са поради доспехите и поради жегата…“
— Не бих живял в техните казарми — изкоментира Белбо.
А Диоталеви обобщи:
— За отшелника винаги е било присъщо да поддържа една здрава нечистоплътност, за да бичува тялото си. Не беше ли свети Макарий този, дето живеел върху стълб и когато червеите падали от гърба му, ги събирал и отново си ги слагал по тялото, защото и те като божи създания трябвало да имат своя трапеза?
— Светецът стълпник бил Симон, поправи го Белбо. — И според мен е живял върху стълб, за да плюе по главите на тези, които минавали отдолу.
— Ненавиждам просветителския дух, отвърна Диоталеви. — Във всички случаи, Макарий или Симон, имало е някакъв стълпник с червеи, както казах, но не съм специалист в тази област, защото не се занимавам с лудостта на неверниците.
— Защо, толкова чисти ли са били твоите равини от Херона 90? — запита го Белбо.
— Живели са в гадни коптори, защото вие, гоите, сте ги натиквали в гета. Докато на Тамплиерите им е харесвало да са вмирисани.
— Да не драматизираме, казах. — Виждали ли сте полк новобранци след поход? Разказвам ви тези неща, за да ви изтъкна противоречието на Тамплиера. Той трябва да бъде мистик, аскет, да не се храни, да не пие, да не чука, а в същото време да върви из пустинята, да сече главите на вразите господни — колкото повече глави, толкова повече точки за рая. Вони, ходи винаги чорлав и на всичко отгоре Бернар искал от тях, като завладеят някой град, да не се нахвърлят върху нищо женско, нито девойка, нито баба, и в безлунните нощи, когато, както е известно, над пустинята духа самумът, да не накарат своя събрат по оръжие да им направи някоя дребна услуга. Как да бъдеш монах и главорез, да изкормваш и да шепнеш молитви, да не поглеждаш братовчедка си в лицето и после да влезеш в някой град след дълга обсада и да виждаш как другите кръстоносци пред очите ти си правят кефа с халифката и как прелестни зулейки разтварят елечета и викат: „Вземи ме, вземи ме, но само ме пощади!“… А Тамплиерът — не! Той е твърд, вонящ, рошав, какъвто го иска свети Бернар, и мърмори молитви… Достатъчно е да прочетете Ограниченията…
— А какви са те?
— Правилник на Ордена, изготвен доста по-късно, вероятно по времето, когато Орденът вече се чувствува по пантофи. Няма нищо по-лошо от войска, която скучае, защото войната е свършила. Например изведнъж забраняват свадите, нараняването на християни за отмъщение, връзките с жени, клеветата. Нямаш право да загубиш роб, да кипнеш и да кажеш: „Ще ида при сарацините!“, да оставиш коня си да избяга, да подаряваш животно, с изключение на куче и котка, да заминеш без позволение, да счупиш печата на магистъра, да напуснеш лагера нощем, да даваш без разрешение на заем парите от касата на Ордена, да си хвърляш дрехите от яд…
— От една система на забрани човек може да разбере какво са правили хората обикновено, каза Белбо. — И могат да се съставят картинки от всекидневния живот.
— Например, каза Диоталеви — един Тамплиер, ядосан на нещо, което братята му казали или направили същата вечер, се измъква през нощта без разрешение, на кон, с един малък сарацин за придружител и три кокошки, вързани за седлото, отива при едно девойче със съмнително поведение и одарявайки го с кокошките, получава срещу тях възможност за непозволено съвкупление… По време на веселието арапчето побягва с коня и нашият Тамплиер, по-мръсен, потен и чорлав от всякога, се връща в лагера с подвита опашка и за да се промъкне незабелязан, пробутва пари (от хазната на Храма) на неизбежния евреин лихвар, който го чака на вратата като ястреб.
— Ти го рече, Каиафа 91 — вметна Белбо.
— Така е, вървим по шаблона. Тамплиерът иска да си върне ако не арапчето, то поне коня, но един сътамплиер се досеща за комбината и вечерта (знае се, че в тези общества завистта е винаги налице), сред общото задоволство от появата на месото, пуска някой недвусмислен намек. Магистърът на Ордена се усъмнява, заподозреният се заплита, изчервява се, измъква ножа и скача върху събрата си.
— Върху клеветника, уточни Белбо.
— Точно така, върху клеветника. Скача върху нещастника и му посича лицето. Оня също се хваща за ножа, двамата се сбиват много неприлично, а магистърът се мъчи да ги усмири с плоското на меча си. Братята се кикотят…
— Пиейки и псувайки като Тамплиери, допълни Белбо.
— Без съмнение, нашият се разгневява, става… Какъв става един Тамплиер, като се разгневи?
— Става червен като домат, подсказа Белбо.
— Точно. Зачервява се като домат, смъква си дрехата и я хвърля на земята.
— „Дръжте си пикливото расо, вие и вашият лайнян Храм“, предложих. — И даже прасва с меча си печата, прави го на парчета и заявява, че отива при сарацините.
— Нарушавайки поне осем забрани с един удар, обобщи Белбо.
А аз заключих, за да докажа по-добре своята теза:
— Представяте ли си какво ще прави един такъв тип, който заявява „отивам при сарацините“ в деня, когато кралският обвинител го арестува и му показва нажежените клещи? Оня ще му вика: „Говори, безбожнико, признай, че сте го правили отзад!“ А нашият ще му отговори: „Кой? Ние ли? Пука ми от вашите клещи, не знаете на какво е способен един истински Тамплиер. Мога да го направя на вас, на папата и ако ми падне, и на крал Филип!“
— Признал си е, признал си е! — възкликна Белбо. — И са го вкарали в дупката и всеки ден по една порция зехтин, та после по-добре да гори, като рициновото масло за децата.
Прекъсна ни едно момиче с червена бенка на носа и някакви листове в ръката. Запита ни дали вече сме подписали петицията за освобождаването на аржентинските другари. Белбо подписа веднага, без дори да погледне листовете.
— Във всички случаи са по-зле от мен, каза на Диоталеви, който го наблюдаваше смаян. После се обърна към момичето: — Той не може да подписва, принадлежи към едно индийско общество, което забранява на членовете си да си пишат имената. Много от тях са в затвора, защото властта ги преследва.
Момичето впери съчувствен поглед към Диоталеви и поднесе листовете на мен. Диоталеви си отдъхна.
— Какви са?
— Как какви? Аржентински другари.
— Да, но от коя групировка?
— Таквара, каква!
— Но Таквара са фашисти! — възразих, без да съм напълно сигурен.
— Фашист си ти! — изсъска момичето и си отиде.