— И какво излиза, тези Тамплиери значи са били големи нещастници? — каза Диоталеви.

— А, не — отвърнах. — Аз съм виновен, опитах се да представя нещата по-живо. Това, което казах, се отнася до войската, но Орденът от самото начало получавал огромни дарения и постепенно създал манастири-лагери из цяла Европа. Помислете си само, Алфонсо, крал на Кастиля и Арагона, им подарява цяла страна, прави завещание, с което им оставя кралството си в случай, че умре без наследници. Тамплиерите обаче не се доверяват и правят пазарлък, по-добре малко, но сигурно, отколкото всичко, но кой знае, при което „малкото, но сигурно“ са всъщност половин дузина крепости в Испания. Португалският крал им подарява една гора и тъй като тя била завзета от сарацините, Тамплиерите ги нападат, прогонват ги и фактически поставят основите на град Коимбра. И това са само някои от епизодите. Общо взето, само част от Тамплиерите воювали в Палестина, повечето от тях действували в Европа. И какво става? Ако някой трябва да отиде в Палестина и има нужда от пари, пък не се осмелява да тръгне на път със скъпоценности и злато, внася парите си при Тамплиерите във Франция, Испания или Италия, получава разписка и я осребрява на Изток.

— Тоест чек, каза Белбо.

— Разбира се. Те са измислили чека, и то преди флорентинските банкери. И така, по пътя на даренията, на въоръжените грабежи и на лихвите върху финансовите операции Тамплиерите се превръщат в една многонационална корпорация. А за да се ръководи такова предприятие, били необходими умни глави. Хора, способни да убедят Инокентий II да им даде извънредни привилегии. Орденът имал право да задържа за себе си цялата военна плячка и за всичките си имоти и богатства не отговарял нито пред краля, нито пред епископите, нито пред Йерусалимския патриарх. Отговарял само пред папата. Освободени навсякъде от данъци, те имали право сами да облагат с такива земите, които контролирали… С една дума, винаги печеливша организация, в чиито работи никой не можел да си пъха носа. Ясно е, че не са били обичани от епископите и от кралете, но те пък не могли да минат без тяхната помощ. Кръстоносците били луди глави, хора, които тръгвали, без да знаят къде отиват и какво ще намерят, докато Тамплиерите там си били у дома, умеели да се разправят с враговете, познавали терена и бойното изкуство. Орденът на Тамплиерите бил сериозна работа, нищо, че се крепял на показни бойни подвизи.

— Нима винаги са били показни?

— Често. За сетен път се учудвам на противоречието между техните политико-административни способности и стила им на зелени барети — много кураж, малко мозък. Да вземем например историята с Ашкалон…

— Да я вземем, обади се Белбо, който се бе обърнал, за да поздрави с демонстративно сладострастие някоя си Долорес.

Тя седна при нас, казвайки:

— И аз искам да чуя историята за Ашкалон, искам да я чуя!

— И така, един ден кралят на Франция, Германският император, Балдуин III Йерусалимски и двамата върховни магистри на Тамплиерите и на Гостоприемниците, решават да обсадят Ашкалон. Всички заминават за обсадата — кралят, дворът, патриархът, свещениците с кръстовете и хоругвите, архиепископите от Тир, Назарет, Кесария, с други думи, голям празник: шатри, знамена, барабани… Ашкалон бил защитен от сто и петдесет кули и населението му отдавна се готвело за обсадата, къщите били целите надупчени с бойници, безброй крепости в крепостта. Според мен Тамплиерите, които били толкова печени, е трябвало да ги знаят тия неща… Но не, всички били възбудени, строели дървени укрития и кули, нали ги знаете, онези конструкции на колела, които изтикват до стените на града и оттам хвърлят огън, камъни, стрели, докато отдалеч катапултите бомбардират с гюллета… Ашкалонците се опитват да подпалят кулите, вятърът обаче е неблагоприятен, пламъците обхващат стените, които на едно място се срутват. Път свободен! В този момент всички обсаждащи се хвърлят като един, но се случва нещо странно. Магистърът на Тамплиерите заповядва да препречат пътя така, че в града да влязат само неговите хора. Злите езици говорят, че го направил, за да може от плячката да се възползуват само Тамплиерите, а добрите езици твърдят, че се страхувал от клопка и затова изпратил напред своите смелчаци. Във всички случаи, не бих поверил военна школа на този, защото четиридесетимата Тамплиери прекосяват целия град със сто и осемдесет километра в час, блъсват се в стената отсреща, удрят спирачките сред облак прах, споглеждат се, запитват се за какъв дявол са там, обръщат конете и пак препусват сред маврите, които от прозорците си ги обсипват с камъни и железа и ги изпотрепват всичките, заедно с върховния им магистър, после затулват пробива, окачват за назидание труповете на стената и показват среден пръст на християните сред нецензурен кикот.

— Жесток е мавърът! — изкоментира Белбо.

— Като децата, допълни Диоталеви.

— А на мен ми приличат на Том и Джери, каза Белбо.

Започнах да се разкайвам. От две години живеех с Тамплиерите и вече ги обичах. Притиснат от снобизма на слушателите си, бях ги представил като герои от анимационен филм. Виновен беше може би Гийом от Тир, историк, незаслужаващ доверие. Не са били такива рицарите на Храма, напротив, били брадати и разпалени, с красивия ален кръст върху снежнобялото наметало, наперено яхнали конете в сянката на чернобелия си стяг, готови от сърце и душа да изгорят във великия празник на смъртта и куража, а потта, за която говори свети Бернар, навярно е била бронзовият блясък, придаващ саркастично благородство на върховната им усмивка, докато се готвели да празнуват по толкова жесток начин сбогуването си с живота… Лъвове във войната, както казва Жак дьо Витри 92, кротки агънца в мирно време, груби в битките, благочестиви в молитвите, жестоки с врага, милосърдни с братята си, белязани и с бялото, и с черното на своето знаме, защото били изпълнени с обич към приятелите Христови, но с гняв и мъст към неприятеля…

Романтични рицари на вярата, последен пример за едно залязващо благородство, защо се отнесох към тях като някакъв си там Ариосто, когато можех да ги възхваля като един Жоанвил 93? Спомних си страниците, които им посвещава авторът на „История на свети Луи“, заминал с краля за Палестина едновременно като писар и боец. Тамплиерите съществували вече от сто и петдесет години, от кръстоносните походи им било дошло толкова до гуша, че не се трогвали от никакви идеали. Като призраци били изчезнали героичните фигури на кралица Мелизанда 94и на Балдуин, прокажения крал, останали били в миналото междуособиците в този още тогава потънал в кръв Ливан, Йерусалим вече бил падал веднъж, Барбароса се бил удавил в Киликия, Ричард Лъвското сърце, победен и унизен, се бил върнал в родината си, преоблечен именно като Тамплиер, християнският свят бил загубил битката, маврите показали схващане, различно от неговото, за съюза между самостоятелни държави, сплотени за защитата на една цивилизация, чели били Авицена и не били неуки като европейците, нима е могло да останат цели два века под влияние на една веротърпима, мистична и свободомислеща култура, без да се поддадат на съблазните, сравнявайки я с културата на Запада — недодялана, дебелашка, варварска и тевтонска? Така че в момента, в който Йерусалим пада за последен път и вече окончателно през 1244 година, войната, започнала сто и петдесет години по-рано, е загубена, християните трябва да престанат да носят оръжие в една земя, предопределена за мира и за уханието на ливанските кедри, нещастни Тамплиери, каква е била ползата от цялата ви епопея?

Сред толкова нежност, меланхолия, старееща слава защо да не се вслушаме в тайните учения на мюсюлманските мистици, в духовните съкровища, натрупани от древни жреци? Може би оттук се ражда легендата за рицарите на Храма, която още преследва разочарованите и копнеещи умове, разказ за една безгранична мощ, която вече не знае върху какво да се излее…

вернуться

92

Жак дьо Витри (1175–1240) — френски историк, един от главните предводители на кръстоносния поход против албигойците.

вернуться

93

Жан Жоанвил (1224–1317) — френски хроникьор, участник в седмия кръстоносен поход (1248), предвождан от Луи IX, автор на „Книга за светите слова и добрите дела на нашия крал Свети Луи“.

вернуться

94

Кралица Мелизанда — героиня на легендата за всепобеждаващата любов между Пелей и Мелизанда.


Перейти на страницу:
Изменить размер шрифта: