Разстроен и пребледнял, сър Оливър отиде неуверено до единия стол и седна.

— Това е вече божие наказание! Какъв ужасен удар! — простена той и започна да бъбри молитви. Хач свали набожно шлема си и коленичи.

— Слушай, Бенет — каза свещеникът, като се посъвзе, — какво означава това и кой враг го е сторил?

— Ето стрелата, сър Оливър. Вижте, на нея е писано — каза Дик.

— Да — извика свещеникът, — скверно име! Всеотмъщаващия Джон! Истински еретически прякор. А при това и черна, като за прокоба! Не, господа, тази проклета стрела не ми харесва. Но по-важно е да обмислим нещата. Кой може да е? Помисли, Бенет! Кой от многобройните ни зложелатели може така дръзко да ни предизвика? Симнел ли? Много се съмнявам. Уелсингхъмовци? Не, те не са толкова престъпни; освен това се надяват да ни завладеят и управляват, когато времената се променят. Остава Саймън Мелмсбъри. Как мислиш, Бенет?

— А какво ще кажете за Елис Дъкуърт, сър? — отвърна Хач.

— Не, Бенет, никога! Не, не е той — каза свещеникът. — Никое въстание, Бенет, не започва отдолу — всички здравомислещи летописци са съгласни с това. Бунтът върви всякога отгоре надолу; когато Дик, Том и Хари 13грабнат алебардите, поогледай се да видиш за кой лорд е изгодно това. Сър Даниъл мина сега пак на страната на кралицата и е зле гледан от партията на Йорк. Оттам е дошъл ударът, Бенет, макар и да не зная още с чия помощ. Но оттам изхожда тая пакост.

— С ваше позволение, сър Оливър, не сте прав — каза Бенет. — Главините из тия места са така нажежени, че отдавна надушвах пожар. Надушваше го и клетият грешник Апълярд. А хората, да прощавате, толкова ни мразят, че за да се разбунтуват, не им трябва нито Ланкастър, нито Йорк. Да ви кажа правото, вие, божият служител, и сър Даниъл, който върви все накъдето духа вятърът, мнозина ограбихте, а не малко пребихте и избесихте. Понякога ви потърсваха сметка, но не зная как вие излизахте всякога по-силни от закона и мислехте, че работата се е свършила с това. Прощавайте, сър Оливър, ала ограбеният и битият спотайват гнева си и един ден, когато нечистият го подтикне, той ще грабне лъка си и ще ви забие някоя стрела, дълга цял ярд.

— Не, Бенет, грешиш. И би трябвало да се радваш, ако те поправят — каза сър Оливър. — Ти, Бенет, си дрънкало, бърборко, кречетало, устата ти е по-широка и от двете уши. Посвий я, Бенет, посвий я!

— Няма да продумам вече. Нека бъде по вашему — каза наемникът.

Свещеникът стана и извади от окачената на шията му кесийка восък, свещица, кремък и огниво. И Хач трябваше с неудоволствие да наблюдава как свещеникът сложи печата на сър Даниъл върху сандъка и скрина; след това тримата мъже се измъкнаха плахо от къщата и се качиха на конете си.

— Време е да тръгваме, сър Оливър — каза Хач, като помагаше на свещеника да се качи.

— Така е, Бенет, но работите се промениха — отговори свещеникът. — Апълярд — бог да го прости — няма да командува вече гарнизона. Затова ще оставя тебе, Бенет. В тия дни на черни стрели трябва да се спра на верен човек. „Стрела, летяща денем“, както е казано в евангелието, не помня какво беше по-нататък. Аз съм малко нехаен свещеник, премного съм затънал в света сега. Да тръгваме, мастър Хач. Конниците трябва да са вече в черквата.

Те препуснаха по пътя; вятърът духаше откъм гърба им и развяваше расото на свещеника; зад тях почнаха да се издигат облаци, които закриваха залязващото слънце. Минаха покрай три усамотени къщурки на селцето Тънстол и веднага след завоя се озоваха пред черквата. Десетина-дванадесет къщи се гушеха непосредствено около нея, а зад черковния двор почваха ливадите. Пред вратата за гробището се бяха събрали двадесетина души, някои вече на седлата, други пред конете си. Конете и оръжията им бяха най-разнообразни; едни бяха въоръжени с копия, други с алебарди, трети с лъкове; някои бяха на коне, по които още не бе засъхнала калта от нивите, защото тия хора бяха утайката на селото — по-добрите бойци и коне бяха вече заминали със сър Даниъл.

— Не сме я свършили зле, слава на Холиудския кръст! Сър Даниъл ще бъде доволен — каза свещеникът, като броеше наум войниците.

— Кой е там? Стой, ако не си враг! — викна в същия миг Бенет.

Някой се промъкваше между тисовите дръвчета в черковния двор; като чу гласа, той престана да се крие и хукна с все сили към гората. Незабелязали досега непознатия, застаналите край вратата трепнаха и се пръснаха. Слезлите от конете се метнаха на седлата, другите се втурнаха да го гонят, но тъй като трябваше да заобиколят осветената земя — черквата и гробището, — скоро разбраха, че жертвата им ще убегне. Псувайки гръмко, Хач направи опит да се прехвърли през оградата, но конят му отказа да скочи и преметна ездача на земята. При все че Хач веднага скочи и улови животното за юздата, изгубено бе доста време, през което беглецът ги бе изпреварил толкова много, че нямаше никаква надежда да го заловят.

Най-разумно бе постъпил Дик Шелтън. Вместо да се втурне в напразно преследване, той свали арбалета от гърба си, опъна го, постави стрела и щом видя, че другите се отказват от преследването, запита Бенет да пусне ли стрелата.

— Стреляй! Стреляй! — завика яростно и кръвожадно свещеникът.

— Гледайте да го улучите, мастър Дик — каза Бенет. — Повалете го като зряла ябълка!

Беглецът трябваше да направи само няколко скока още, за да бъде в безопасност, но ливадата се издигаше сега доста стръмно към хълма и човекът не можеше да бяга толкова бързо. Поради смрачаването и криволиченето на беглеца не беше лесно да се прицелиш в него. Докато насочваше лъка си, Дик почувствува жал към човека и почти пожела да не го улучи. Стрелата отлетя.

Човекът се препъна и падна. Хач и преследвачите нададоха радостни викове. Но бяха привързали. Човекът се изправи леко, размаха подигравателно шапка за сбогуване и изчезна в покрайнините на гората.

— Чумата да го тръшне! — извика Бенет. — Разбойнишки нозе има и умее да тича, бога ми! Но все пак го ранихте, мастър Шелтън; само че ви се изплъзна, дано добро да не види!

— А за какво се е въртял около черквата? — запита сър Оливър. — Боя се, че е било за пакост. Клипсби, слез от коня, драги, и прегледай внимателно между тисовете.

Клипсби отиде, а след малко се върна с някаква хартийка в ръка.

— Тази книжка беше забодена на вратата на черквата — каза той, като я подаде на свещеника. — Нищо друго не намерих, отче.

— Кълна се в могъществото на нашата майка-черква — извика сър Оливър, — това е вече светотатство! Да го стори кралят или лордът — може! Ала всеки скитник в зелена риза да забожда хартия на черковната врата… Не това си е цяло светотатство; а колко хора са били изгаряни за по-малки престъпления! Но какво пише тук? Много бързо се смрачи. Драги мастър Ричард, твоите очи са млади, прочети ми, моля ти се, това писание.

Дик Шелтън взе хартийката и прочете на глас няколко нескопосани, как да е римувани стиха, написани неграмотно с едри букви. В малко поправен вид те гласяха: