— Где се дянаха милосърдието и християнската благост! — извика отчаяно сър Оливър. — Лош е тоя свят, господа, и от ден на ден става все по-лош. Кълна се в Холиудския кръст, че и с дело, и с помисъл съм неповинен като некръстен младенец в убийство на добрия рицар. Пък и никой не му е прерязал гърлото, и това не е вярно, живи са още някои достоверни свидетели, които могат да го докажат.

— Няма полза от това, отче — каза Бенет. — И тия приказки са съвсем неуместни.

— Не, мастър Бенет, не е така. Стой си, гдето ти е мястото, драги Бенет — отговори свещеникът. — Аз ще докажа невинността си. Нямам намерение да бъда убит по погрешка. Ще искам от всички да докажат, че съм чист в тая работа. Аз дори не бях в замъка по онова време. Бяха ме изпратили някъде с поръчение още преди девет часа…

— Сър Оливър — прекъсна го Хач, — щом не ви е угодно да прекъснете тази проповед, ще взема други мерки. Гоф, тръби за езда!

Докато тръбачът свиреше, Бенет се доближи до смаяния свещеник и му прошепна гневно нещо на ухото.

Дик Шелтън забеляза как свещеникът го погледна за миг изплашено. Младежът имаше защо да се замисли: сър Хари Шелтън беше негов баща. Но не продума, нито промени лице.

Хач и сър Оливър обсъдиха набързо своето променено положение; те решиха да оставят десет души не само за гарнизон в крепостта, но и за охрана на свещеника при завръщането му през гората. А тъй като и Бенет щеше да остане, командуването на подкреплението за сър Даниъл бе поверено на мастър Шелтън. Нямаше друг избор. Хората от отряда бяха тъпи, прости и неопитни в бой, а Дик беше не само обичан, но смел и разумен не според годините си. При все че бе израснал в такъв затънтен край, той се бе научил от сър Оливър на четмо и писмо, а от Хач — да върти оръжие и да командува. Бенет всякога се държеше любезно и услужливо с Дик; той беше от ония хора, които са безмилостни като смъртта към враговете, но — макар и грубовато — верни и доброжелателни към приятелите си, затова докато сър Оливър пишеше в съседната къща с бързия си красив почерк съобщение до своя господар сър Даниъл Брекли за последните случки тук, Бенет се приближи до ученика си, за да му пожелае сполука.

— Минете по най-далечния път, мастър Шелтън — каза той, — заобиколете моста, ако ви е скъп животът! Наредете на петдесетина крачки пред вас да язди някой верен човек, да ви даде знак, ако потрябва, и се движете внимателно, докато отминете гората. Ако разбойниците ви нападнат — бягайте; не бихте могли да се справите с тях. И то бягайте напред, мастър Шелтън, не се връщайте тук, ако ви е скъп животът; помнете, че е Тънстол няма кой да ви помогне. И тъй като вие отивате в големите битки за краля, а аз оставам тук, гдето животът ми е в най-голяма опасност и само светиите знаят дали ще се видим пак на тоя свят, искам да ви дам няколко последни съвети, преди да тръгнете. Не изпускайте из очи сър Даниъл, той е несигурен човек. Не се доверявайте на тоя хитър поп; той не е лош човек, но е под чужда заповед; оръдие е на сър Даниъл! Намерете си добър покровител там, гдето отивате; спечелете приятелството на силни хора. Погрижете се за тия неща. И споменавай те понякога в молитвите си Бенет Хач. На света има и по-лоши негодяи от него. Бог да ви помага!

— Сбогом, Хач! — отговори Дик. — Ти беше добър другар за мене и аз няма да забравя това.

— И още нещо, господарю — добави малко смутено Хач, — ако оня Всеотмъщаващ Джон ми запрати някоя стрела, дайте една златна пара или една лира за нещастната ми душа, защото мисля, че не ще мина лесно през чистилището.

— Ще изпълня волята ти, Бенет — отговори Дик. — Но какво е това настроение, човече! Ние ще се видим пак, и то на такова място, гдето ще ти трябва ейл, а не молитви.

— Дай боже, мастър Дик! — каза Хач. — А ето и сър Оливър. Ако владееше лъка, както владее перото, той би бил славен воин.

Сър Оливър предаде на Дик запечатан пакет с надпис: „На моя достопочтен господар сър Даниъл Брекли, рицар, да се предаде незабавно“.

Дик пъхна пакета в пазвата си, заповяда на отряда да го последва и тръгна на запад към селцето.

Сър Даниъл и хората му се бяха настанили за нощувка в Кетли и околностите в топли и добре охранявани домове. Но тънстолският рицар беше от ония хора, които никога не престават да трупат пари; и сега дори, пред поход, който можеше да го издигне или провали, той не беше легнал до един часа през нощта, за да изтръгва пари от бедните си съседи. Обикновено печелеше от спорни наследства: откупваше правото на този, който има най-малка надежда да наследи, а след тава чрез подлизурства пред влиятелните лордове около краля получаваше несправедливи решения в своя полза; или ако тава му се стореше много бавно, просто заграбваше спорното имение с оръжие, като се надяваше да го задържи чрез своето влияние и чрез умението на сър Оливър да извърта законите. Такова неотдавна пипнато имение беше и Кетли, но тук той все още срещаше съпротива от наемателите на земята и за да сплаши недоволните, мина с войските си именно през тоя път.

В два часа през нощта сър Даниъл седеше в странноприемницата до самото огнище, защото в ограденото от блата Кетли беше студено нощем. До лакътя му имаше котле билков чай.

Той бе свалил шлема с наличника и подпрял с една ръка плешивата си глава със сухо мургаво лице, седеше загърнат в кървавочервен плащ. В другия край на помещението дванадесетина души от хората му бяха на стража до вратата или спяха на пейки; малко по-близо, върху един плащ на пода, лежеше дванадесет-тринадесет годишно момче. Стопанинът на странноприемницата „Слънце“ стоеше пред господаря.

— Слушай сега, стопанино — каза сър Даниъл, — изпълнявай само моите заповеди и аз ще съм всякога добър господар към тебе. Трябват ми добри хора за управители на селищата и настоявам Адам-а-Мор да стане шериф 14, погрижи се за това. Ако изберете други хора, ще е без полза и дори ще си изпатите. Ще взема мерки срещу всички, които са плащали оброк 15на Уолсингхъм — в това число и срещу тебе, стопанино.

— Славни рицарю — каза стопанинът, — готов съм да се закълна в Холиудския кръст, че плащах на Уолоингхъм само по принуда. Не, достойни рицарю, аз не обичам ония негодяи уолсингхъмовци; те бяха бедни като крадци, достойни рицарю. Аз искам някой велик господар като вас. Да, питайте всички съседи — всеки ще ви каже, че съм държал за Брекли.

— Възможно е — каза сухо сър Даниъл. — Затова ще платиш двойно.

Гостилничарят се намръщи, но в ония размирни времена такава беда можеше лесно да сполети всеки стопанин и той беше навярно доволен, че се е отървал толкова леко.

— Доведи оня приятел, Селдън! — извика рицарят.

Един от войниците въведе някакъв дрипав, прегърбен старик, бледен като свещ и треперещ от блатна треска.

— Как ти е името, човече? — запита сър Даниъл.

— С ваше позволение, господарю — започна човекът, — казвам се Кондол, Кондол от Шорби с ваше позволение.

— Лоши работи слушам за тебе — отвърна рицарят. — Ти си бил изменник, негоднико, не си плащал навреме наема за земята, не на шега те подозират, че си убил доста хора. Такъв юначага ли си бил? Ще те вразумя аз тебе!

— Дълбокоуважаеми и достопочтени господарю — извика човекът, — тук има някаква грешка. Аз с ваше позволение съм беден човек и никому не съм сторил зло.

— Помощник-шерифът дава най-лоши отзиви за тебе — каза рицарят. — Я ми доведете, казва, оня Тиндол от Шорби.

— Кондол, славни господарю, Кондол се казвам — обади се нещастникът.

— Кондол — Тиндол, все едно — отвърна студено сър Даниъл. — Бога ми, щом си тук и щом аз се съмнявам в честността ти, подпиши ми още сега задължение да платиш двадесет лири, ако искаш да си спасиш шията.