В спомените за моята сестра Вела ми се иска да споделя най-съкровеното, което нося вече толкова години в душата си — болката по нея, по падналите в битките другари от нашия роден Чепински край. Дълг се падна на мен, живата, да разкажа как те изживяха своя буреносен живот, за какво мечтаеха и се бориха и как изгоряха, преди да дойде свободата, е името на свободата.

Когато пишех книгата, аз извървях отново пътя на моята сестра от ранното й детство в бащиния дом до върха на нейния подвиг. Изживях нейните вълнения, радости, страдания, възкресих в паметта на сърцето си хиляди заедно изживени мигове. Милият й образ ме спохождаше в съня и ние, двете, както някога, дълго си шепнехме в нощта...

Бях с нея в самотата й дори. Изживях всичките нейни последни тридесет и седем дни — един по един. Всичките й последни тридесет и седем нощи — една по една, Изкачвах се на Бялата скала. Удряха ме безмилостно бурите на планината, брулиха ме партизански ветрове. Разкъсваше ме последното й майско утро, пронизваха ме изстреляните в нея куршуми, чувах виковете на убийците — вкаменявах се от мъка.

Болката избликваше у мене неудържимо — ту като детски плач за изгубената (като в приказките) сестричка, ту като гордо ридание за загинал боен другар, от което и сълзите пресъхват...

Но поемех ли с перото си към дните на подвига, тръгнех ли към хората, които понесоха Вела в сърцата си и я родиха хиляди пъти с делата си, на душата ми ставаше и чисто, и ведро! Нищо не е било напразно! И най-скъпата жертва е била и нужна, и достойна за хората, за Родината.

От върха, на който падна Вела, сега се откриват величествени гледки: редят се сините грамади на планините, греят села и градове, гърмят мотори, плуват в равнината новите строежи, в задружен труд хората творят блага, разкриват тайните на природата и сами себе си откриват...

Всичко това е социалистическата ни Родина, с която се сляха във вечността моята сестра и хилядите паднали герои. Техният подвиг сега ни повелява: да обичаме земята, която попи алената им кръв и ги прие във вечния си мавзолей; да обичаме партията, която им вдъхна любов, силна като живота; да пазим завоюваното в битките щастие, да го множим и предаваме като светло знаме на потомците, които ще се раждат и ще живеят на тази земя, под това небе.

Авторката

„На камък сме раждани, на камък сме раснали, на камък жито сме сели, на камък ками сме точили. И камък сме станали.” Ангел Горанов

Родна Каменица! Селото, което откърми Вела. Какво беше за Вела родното място? Начало на всички начала. Люлка на живота, животворен корен, с който започва домът й, родината. Първата глътка въздух, могъщото дихание на планината, първата думичка „мама”, първото букварче, първото докосване до легендите и подвига на дедите, първата тревога за света, първото причастие в борбата. Могъщото обаяние на родното място за Вела е неотразимо. То е светлината, която тя носи до последния си дъх.

Кацнало на открит, скалист, окъпан в слънце склон, село Каменица се намира в най-западната част на Чепинското корито сред дивните Родопи. Благословен кът! Окрайнините му опират в склоновете на Милеви скали и Каркария, на Сюткя и на Велийца. Огърлица от величествени върхове. От север, същи воин на пост, се издига Арапчал, страшен и замислен, с чело почти винаги забулено в мъгли.

Тук свършват Родопите, оттук започва суровото планинско царство на Рила и Пирин.

Мислите отлитат в далечното минало. Бурния и драматичен летопис на това минало Вела носеше в кръвта си. Какъв жив отклик намираха в душата й разказите за непокорния дух на дедите, мъжеството на които е извирало сякаш от каменната гръд на планината, и те й оставали верни докрай.

Кога и как селото е получило името си, не е известно. Дали от каменно-твърдата земя, на която се раждали и умирали хората му и от която с пот и кръв изкарвали горчивия хляб? Или от каменно-твърдата воля на дедите и прадедите, които не трепнали пред бурите и пожарите, не склонили глава пред насилието, пред ятагана на поробителите, за да запазят име и вяра, род и език.

Още през 1666 г. Каменица дава пример на мъжество с това, че отхвърля позора на помохамеданчва нето. Една част от хората й са избити, други се укриват из тъмните лесове на Каменския балкан. Лишени от оръжие, гладни, боси и без подслон, нашите деди хвърлят в лицето на кръвожадния поробител думите: „Камъни ставаме, но вярата си не даваме.” Думи завет, думи знаме! Каменица — три пъти палена и изгаряна, безчовечно измъчвана и клана, остава малко светило на живия български дух.

Облъхната от духа на Възраждането, Каменица се готви за великия час на въстанието, ражда апостоли на просветата и бунта. Тя е българско село, заобиколено от фанатичното море на исляма. В 1816 г. каменчани строят църква, за да превърнат по-късно олтара й в работилница и склад за оръжие. През 1846 г. основават училище, за да пръска мрака на робството.

А когато наближава априлската буря от 1876 г., се ражда поривът — с кръв да се заслужи свободата. В Каменица действа първият и единствен в Чепинско български революционен комитет. Начело застава свещеник Илия Атанасов Топорчев (поп Топорчо). Мъдрец и проповедник, възрожденски апостол на българската правда — той е духовен вожд на цялото каменско население. През 1878 г. тук пристигат първите части на освободителните руски войски, за да оставят в каменчани незаличими спомени на братска дружба.

Годините след Освобождението са тежки и непосилни за трудовите хора на Каменица. Години на безработица и глад. Малкото бедна земя на селото едва връща хвърленото в нея семе — картофи, фасул, ръж и лен. Работата в горите не стига за всички, а и там алчността на търговци и предприемачи подяжда коравия залък на горските работници. Тичат от тъмно до тъмно и пак нищо — децата са гладни и боси. Сред глухия ропот и недоволството на горските работници зрее съзнанието на една нова класа, която осмисля силата си и търси брод към бъдещето. Ето защо първите семена на социалистическите идеи намират благодатна почва още в края на XIX в. През 1902 г. в Каменица се образува просветно социалистическо дружество, което обединява най-будните младежи. Нарекли го „Синапово зрънце”. Какъв символ е било това странно име за романтичните души на първите каменски социалисти! То крие в себе си вечната идея за малкото, в което е заложено голямото, великото. През 1905 г. това „Синапово зрънце” прераства в първата партийна организация в Чепинското корито. През 1918 г, бързо се създават комунистически организации в селата Лъджене, Чепино, Ракитово и Дорково.

Горчивият урок на Балканската и Междусъюзническата война, десетките жертви и разстрели в Първата световна, влиянието на Октомврийската революция и мизерията все повече показват на каменчани безотговорността, безумието и историческата обреченост на буржоазната и царската политика, все по определено сочат пътя на откритата класова борба. През 1922 г. се полагат основите на младежкото комунистическо движение в Каменица, Лъджене и Чепино.

Когато бурята на Септемврийското въстание преминава и над Чепинското корито, в първите редици на борбата застават комунистите и комсомолците от Каменица. Погромът не всява униние и безверие, а разгаря вярата в бъдещата победа, обединява комунистите и комсомолците от Чепинския край.

Живее и пулсира сърцето на партията в Каменица и в Чепинското корито. Семената й кълнят в душите на хората. Под крилото й с нейното име се раждат и възмъжават нови борци, които заедно с люлчината песен приемат завета на бащите. От истината на дедите изковават своята истина, с вярата на бащите каляват своята вяра. Всяко ново поколение поема отговорността — да пренесе огъня на миналото през горнилото на настоящето към изгрева на бъдещето. Дошло беше време и на Велиното поколение,