И затова, когато вечер на остров Свобода — красива местност сред река Марица — млади гласове подхващаха:

Подкрепи и мен ръката,

та кога въстане роба,

в редовете на борбата

да си найда и аз гроба...

Велиният глас се открояваше със своята чистота и развълнуваност. „Какъв гений е бил Ботев! — възкликваше тя. — Като че ли точно за нас и за нашето време е написал своята „Молитва”. Колко трябва да сме му благодарни и признателни, че е намерил най силните слова, с които и ние днес можем да изразим нашите чувства, нашите мисли и пориви!”

Беше време, когато не само учителите изпитваха нас, а и ние тях. Кой е наш и кой чужд? Не само те нас откриваха, но и ние тях откривахме.

Често в смълчания клас ще се изправи снажно девойче. Под черната престилка тупти развълнувано сърце, греят очите. Смелостта идва от това, че чувства себе си делегат на оная половина от класа, която търси истината, готова е да се бори за правдата.

– Кажете ни, госпожице, кой играе решаваща роля в историята, личността или народните маси?

– Битието ли определя съзнанието или съзнанието битието?

– Кой образ е по-обаятелен — Татяна или днешната съветска жена?

Днес такива въпроси към учителите биха изглеждали наивни, но тогава? Тогава то беше смело търсене на съмишленик в лицето на учителя, беше такова откривателство, което в междучасието или на Острова се празнуваше със силно ръкостискане, с братски прегръдки, с общ радостен шепот:

„Наша е”, „Наш човек е учителката”.

Така открихме учителките Цвета Генова (Манева), Надя Топенчарова, Ева Гюдюлева, Надежда Кръстева, Росица Иванова.

Любими предмети на Вела бяха историята и литературата.

Литературата разкриваше пред жадния й взор проблемите за обществото, за човека, за смисъла на човешкия живот и за истинското, голямото човешко щастие, докосваше я до героични характери, които особено допадаха на нейната романтичка натура. Вела не четеше романи за забавление. Тя изживяваше и изстрадваше съдбата на героите. Секретарят на Сараньовския районен комитет Любен Йовчев, както и другарите Петкана Сиракова, Иван Пашов и Латина Цоцова дълго ще помнят активното й участие в обсъждането в ръкопис романите на Крум Велков „Животът на Петър Дашев” и „Водителят”. Четат, понякога стигат до остри спорове. „Вела не се палеше много — споделя Иван Пашов, — говореше спокойно, но убедително.”

А историята обикна още повече, когато в началото на учебната 1940/1941 г. в гимназията постъпи като учителка и класна ръководителка на Велиния клас Деспина Нихтиянова. Новата историчка се оказа „наш човек”.

Ние я обикнахме изведнъж — споделят Велини съученички ремсистки, — както изведнъж разлюбихме предишната учителка. Това стана в деня, в който германците бяха превзели Париж. Посрещнахме предишната учителка с траурно мълчание. Очаквахме да заговори, а тя започна да избира от своето тефтерче номера за изпитване. Тогава Вела се изправи. „Госпожице, паднал е Париж.” Чакахме отговора на учителската съвест, знак за разтревоженото сърце на историка, но чухме три произнесени с пълно безразличие слова: „Да, паднал е. Седни, Пеева!” А в класна та стая беше влязла тревогата на цялата планета. Кървавият Молох на войната тъпчеше вековни цивилизации и се отправяше на юг към нас, на изток към съветската страна. Затова безразличието на учителката отне уважението на ученичките към нея.

Колко различна беше новата учителка! В нея всичко беше устремено към нас. Възторг от героичното и протест срещу неправдата я изпълваха. С каквато сила бранеше и утвърждаваше, с такава и отричаше, отхвърляше. Искаше да ни научи не само да мислим, но и да преживяваме — често не без риск за себе си — и доброто, и злото на този свят.

Вела откри новата учителка и я дари с такава обич, в която имаше и идейно сродство, и вярност, и трогателна, почти сестринска привързаност.

Обичта и влиянието бяха взаимни. Ето какво разказва учителката по история и класна ръководителка на Велиния VIII-в клас — Деспина Нихтиянова:

„Вела беше възторжена девойка. Тя се вълнуваше от всичко героично. Често в клас молеше: „Разкажете ни нещо повече за хайдутите!” Друг път питаше: „Кажете ни какво повече можем да прочетем за Бенковски, за Хаджи Димитър, за Караджата и Левски.” Увличаха я романтиката, подвигът. Когато напомних за суровата действителност и трудностите, които съпътстват бореца, в сивите й, толкова благи очи, виждах стоманена твърдост.

Даваше израз на всичко, което я вълнуваше. Веднъж след урока за Христо Ботев, в който бяхме рецитирали стихове и се бяхме запознали с неговите фейлетони, видях на черната дъска нарисуван Кир Михалаки с шкембето напред. Рисунката бе великолепна. Инициативата беше Велина, изпълнението също.

Голямо впечатление ми направи стаята, в която живееха с нейната сестра Гера. В нея имаше легла, маса, столове. Всичко блестеше от чистота и идеален ред. Над масата — портрет на Мария Кюри, над леглата — портрети на Ботев и Левски. Масата — отрупана с книги.

За голямата нелегална дейност на Вела извън училище научих по-късно, но бях свидетелка на неизчерпаемите инициативи, които подемаше в клас.

Нейната чиста душа не можеше да се помири с мисълта, че на света има толкова несправедливост, злини и нещастия.

Веднъж тя направи предложение класът да издържа едно бедно изоставено дете, което живеело в крайна мизерия до Канала. Вела обрисува така живо неговата трагедия, че класът веднага се съгласи. През цялата година редовно се събираха средства за „нашето дете”.

Друг път й беше направило впечатление, че прислужниците в гимназията са окъсани и почти боси. Писахме писма до познати, които се отзоваха на молбата ни. Облякохме и обухме двамата „байчовци” както ги наричаха ученичките.

Един ден портретът на цар Борис бе свален от стената на класната стая, а на негово място закачен портретът на Христо Ботев. Новината за смелата постъпка на Вела и нейните другарки ремсистки бързо се разнесе из цялата гимназия и това още повече засили борбата между двата лагера в класа. Легионерките бяха донесли за случая на директора. Директорът на гимназията — Хаджитодоров, твърде предпазлив човек, беше изслушал ученичките, разпитал и Вела, след което предостави на мен като класна ръководителка да изгладя инцидента. Влязох в класа, когато духовете се бяха поуспокоили. Спокойна и уверена, Вела заяви, че постъпила така, защото без Ботев и другите революционери не би имало Царство България и царе. Недоволните пошумяха известно време, но и портретът на Христо Ботев остана в стаята.”

Все повече укрепваше ремсовата група в класа на Вела, налагаше своята духовна атмосфера, младежка възторженост, чистота и идеализъм, мечти за справедливост и повече красота. От другата страна на барикадата останаха само няколко упорити легионерки.

В живота обикновено става така, че ярките динамични личности се привличат взаимно.

Когато учителката Люба Войводова срещна Вела, тя се вълнуваше, че тая ученичка е влюбена в правдата, вдъхновена, уверена в пътя, който си е избрала. Такива ученици бяха стотици в мъжката и девическата гимназия, в работническите квартали. Люба Войводова посрещаше всяка есен като свои малки брат чета селянчетата с шарените торбички от околните села, босоногите пролетарчета от града. Приласкаваше ги с обич, а после с магията на своето вдъхновено слово отваряше очите им за света, за истината, за мястото им в предстоящата борба. Учеше ги по ботевски да живеят младостта си, по чеховски да градят у себе си прекрасното, като Горки да търсят своите университети всред трудовите хора, като Корчагин да горят в революцията. Във всеки от тях тя вграждаше частица от своето голямо учителско сърце. От любов учениците й я нарекоха „кака Люба”. Всеки един от нейните уроци по литература беше урок за живота, в който младите възмъжаваха. После урокът продължаваше на тапиите събрания, в бойните групи, в затворническата килия, из партизанските дъбрави.