Кака Люба плени Вела със сърдечната простота и скромност на обноските си, с умното си съдържателно слово, с огромната си литературна ерудиция.. Думата на Люба Войводова тежеше пред Вела, имаше неоспорим авторитет. Трябваше ли да провери някакви свои мисли, да изпробва някои свои съждения, да се въоръжи с аргументи за някакъв спор, сестра ми казваше:

„Гера, братле, хайде да идем у кака Люба.”

Там започваше сърдечен и умен разговор, от който тя излизаше винаги окрилена.

Веднъж при такъв разговор възникна въпросът правдиво ли е отразен образът на жената в българската литература. Кака Люба ни поведе из страниците на книгите. Ние с Вела я следвахме с мислите и сърцата си.

Когато си тръгнахме, Вела не можеше да се сдържи:

„Ех, братле, какво щастие, че имаме между нас такъв човек като кака Люба. Какъв богат интелект и в същото време каква народна душа!”

С каква радост тя посрещна женитбата на Люба Войводова. Дойде развълнувана, сякаш със самата нея се е случило най-щастливото събитие. Прегърна ме.

„Една голяма новина ти нося. Кака Люба си е намерила другар. Много мил и културен човек.”

Когато кака Люба се връща от София, Вела й поднася своята чиста усмивка и букет свежи цветя.

Представата за духовния свят на Вела и нейните другари не би била пълна без онова чувство на преклонение и възторжена обич към Страната на съветите, което изпълваше нашата младост, беше частица от нас самите, беше нашата втора родина, мечтана и бленувана. Кракът ни още не беше стъпвал в нея, но тя беше в нашите сърца.

Незабравими ще останат дните, когато тайно се подготвяхме да гледаме първите съветски филми — вестоносци на свободата и новия живот. За нас, учениците, те бяха забранени. Пред кината дежуреха учители. Но можеше ли някой да ни попречи да видим реалния образ на нашите мечти!

Партията и РМС превръщаха всяка такава прожекция в тържество на българо-съветската дружба, в триумф на велика, гореща, романтична любов към младежта и народите на Съветския съюз. Нас ни окриляха съветските филми „Тринадесетте”, „На границата”, „Трактористи”, „Волга, Волга”, „Сорочински панаир”, „Върни ми любовта” и други.

С много вълнение е съпроводена и прожекцията на съветския филм „Парад на младостта”. Групата, в която е и Вела, решават, че е най-уместно да отидат на премиерата. Тогава дежурните учители, увлечени от филма, са по-малко наблюдателни.

Вечерта пред кино „Модерен театър” в Пазарджик се срещат преоблечени Вела, Методи Хаджийски, Йорданка Ципоркова и Иван Пашов. Девойките са с тъмни рокли, начервени устни и с чалми на главите, които са на мода по това време. Стоят в чакалнята, любопитно се оглеждат един друг и се смеят. Ненадейно до тях застава заместник-директорът на мъжката гимназия Симов. Срещат погледите си Методи и Иван и мълчаливо се питат какво да предприемат. Изведнъж Вела хваща Иван под ръка и последвани от Методи и Йорданка, влизат в киносалона.

След световния преглед на „Фоксмувитон” върху екрана се появява надпис: „Предупреждава се публиката да не ръкопляска. В противен случай, прожектирането на филма ще бъде преустановено!” Но още с прожектирането на първите кадри салонът гръмва от аплодисменти. Лампите светват и след това отново идва предупредителният надпис към зрителите. Парадът започва с букет от знамената на републиките, следвани от белите колони на физкултурниците, а след това от масови упражнения — художествена гимнастика, национални танци, съпроводени от възторжените ръкопляскания на публиката и многократното прекъсване на прожекцията. Когато излизат от киното, ръцете им са подути. „Тази вечер беше за нас истински празних. Струваше ни се, че и ние бяхме на парада пред Кремъл и крачехме под червените знамена на Съветите” — споделя след завръщането си Вела.

Пролетарският Пловдив привличаше Вела със своята революционна слава и тя по-късно има щастието да воюва рамо до рамо с видни партийни и ремсови деятели, партизани от отряд „Антон Иванов”.

Неудържимите чувства на възторг и дълбокият интерес към постиженията на съветската наука и техника я отвеждат заедно с Костадинка Вучкова на Пловдивския панаир през 1940 г.

Спортно облечени, радостно възбудени те летят по пловдивските улици на път към съветската палата. Голямата земя беше стъпила на едно кътче територия върху малката братска земя отвъд Дунава.

Завърна се късно вечерта. Слушах възторжения й разказ за посещението на съветската палата, за експонатите с грандиозните успехи на първата в света социалистическа държава, за московското метро, Днепрострой и други гиганти на съветските петилетки. „Велика страна! Велик народ, велико творчество!” След това Вела ми разказа едно интересно запознанство.

Когато застават пред един от щандовете, пред тях усмихнати, с готовност се изправят двама млади хора — съветски граждани, служебни лица — мисли си Вела, опитва да заговори с тях на руски. Търси най хубавите думи, които знае. Побутва очилата от вълнение, разпитва за едно, за друго. „Служебните лица” слушат внимателно, усмихват се дяволито.

После не издържат, смеят се гласно. „Не сме никакви съветски граждани, а чисти българи. Оттук, от Пловдив сме.”

По искрящите им погледи момичетата разбират. Наши хора — ремсисти. Други не могат да бъдат. Разговарят сърдечно. Разменят си адреси.

След няколко месеца Вела и другарките й получават писма. Техните познати пловдивски другари са интернирани. Намират се в тежко положение. Вела организира изпращането на колети с храна, чорапи, топли дрехи. Долу на сандъка пише: „Изпраща: Ребека Финци, за да не буди подозренията на полицията.”

По-късно незнайните пътища на борбата отново ще срещнат Вела с един от „руснаците” от панаира. Той ще бъде политкомисар на отряд „Антон Иванов” — Димитър Стоянов Петров—Модин, или Митко Фантето.

С най-хубаво чувство на взаимна благодарност те възстановяват спомена за чудното си запознанство.

Друга среща няма да има.

Митко Фантето ще загине със смъртта на храбрите в Сухото дере през март 1944 г.

През есента на 1940 г. настъпиха дни на разюздана фашистка и прогерманска пропаганда у нас. Правителството се готвеше да сключи пакт с Третия райх.

Партията и РМС бяха на бойна нога. Вела всецяло бе погълната от делото. В квартирата ни непрекъснато се пишеха позиви, доклади. Живеехме в един двор със Стоимен Тахтаков — техническо лице към ОК на БКП. От бай Стоимен Вела получаваше в. „Работническо дело” и други нелегални материали, толкова необходими в разяснителната работа на гимназиалното ремсово ръководство, където Вела работи.

Тя намираше време да събира продукти, да изпраща колети на комунисти. Много от полученото от къщи изпращаше на нелегални и интернирани. По това време в пазарджишкия затвор бяха комунистите Георги Пашов, Петър Караджов и Борис Каров от Каменица. Вела редовно им носеше храна.

Все по това време Вела изпълняваше важни поръчения на ремсовата организация. През август 1940 г. Любен Йовчев .се договаря с нея да проведат конференция на РМС в Чепинския край. За един ден тя е направила всичко, за да могат на другия ден да се явят източно от Ракитово на хребета към двадесет и пет младежи и девойки, пред които Любен Рювчев изнася доклад за международното положение и работата в масовите организации.

Когато започна Соболевата акция и кампанията срещу създаването на „Бранник”, ремсовата младеж в двете пазарджишки гимназии се включи организирано. Вела не си доспиваше, не си дояждаше. „Настъпват съдбоносни събития — казваше тя — и ние трябва да действаме. Всеки подпис за пакт със съветската страна е реален принос за сигурността и процъфтяването на нашата страна.”

Съкровен стремеж на Вела беше не само да проясни съзнанието и да създаде убеденост в революционните действия. Пленяваше я образът на професионалния революционер и тя се стремеше у себе си да изгради качества на такъв. За Вела основното в образа на революционера беше държането му пред врага. Тоя момент като най-критичен отделя смелите от малодушните, временните от всеотдайните, истинските борци от спътниците.