„Събрали сме се моми и момци на седянка. Тук е и Вела с втъкната хурка в каменската престилка. Обстановката е подходяща, моментът — удобен. И Вела започва да говори за войната в Съветския съюз, за задачите на ремсовата младеж в съпротивителната борба. Нейното пламенно слово — споделя Георги Д. Делиев — направи силно впечатление, всички я гледаха с любов и жадно поглъщаха всяка нейна дума. По този начин Вела превърна седянката в истинско политическо събрание.”

Никога досега Каменският балкан не беше виждал толкова много възторжени излетници. Тук бяха и прогресивни младежи и девойки от Чепино и Лъджене, Ракитово. Всред песните и декламациите се съобщаваха новини от фронтовете, поставяха се задачи. Голяма част от грижите по организацията на излетите поема, ше Вела. Разгласата, екипировката, програма за из пътя, през деня и връщането. За да има храна за всички, в навечерието на излетите у нас често идваха Димитър Джумалиев, Сотир Чолаков и Петър Нискиров. Вела им пълнеше торбите и раниците с хляб, сланина и други продукти.

Естествената, притегателна сила на младостта и високият боен дух, поддържан от РМС, сплотяваха още повече младежта.

„Аз бях най-малкият участник в тези масови изяви — си спомня Яко Молхов, ученик в търговската гимназия в София (сега икономически техникум), — но чувствах, че сред най-дейните организатори стои Вела. Най-често чувам по-големите да казват: „Да питаме Вела”, „Ще кажем на Вела”.

Читалището все повече се превръщаше в любимо място за каменчани, особено за младежите. Ремсистите организираха вечеринки, представяха пиеси. За отрудените, измъчени хора те бяха единствен културен празник — духовен прозорец към света на правдата и красотата. А артистите — самодейци, къде пряко, къде иносказателно, пръскаха идеите на революционната борба. Стиховете на Ботев и Смирненски не слизаха от каменската сцена.

Вела беше актьор и режисьор, художник и агитатор. Намираше дори време да напише красиво на табелки в салона „Пазете чистота! Чистотата е мерило за културата на един народ!”.

Често я виждахме с кочан билети в ръка да обхожда къщите.

— Бай Василе, тая вечер имаш ли някаква неотложна работа? Ако нямаш, покани жена си и елате в читалището, ще има представление. Вземи два билета и непременно елате!

— Како Вело, елате с бай Илия тая вечер в читалището, ще има театър.

И тъй, докато продаде всички билети.

— Ще имаме публика — казваше радостно Вела пред самодейците артисти, които се събираха край шивачницата на Георги Въргов.

А колко усилия й струваше да получи разрешение за тези вечеринки било от каменския кмет, било от полицейския началник Кръстьо Зоин.

На 3 септември 1941 г. Вела се завърна в къщи от поредното ходатайство за разрешение на предстоящата забава на каменската сцена. Влезе засмяна, сияеща.

— Какво става, много си радостна? Сигурно получи разрешение за всички забави до победата — пошегувах се аз.

— Остави, брат — започна Вела. — Разрешение наистина получих, но то сега не е най-важното. Докато чаках при Кръстьо Зоин, научих голяма новина. В Батак вчера е станало изключително събитие. При опит да бъде арестуван Тодор Коларов — политемигрант от Съветския съюз, се завързва престрелка. Убити били двама полицаи, а Коларов заедно с четирима другари минали в нелегалност в Балкана. Това са първите изстрели срещу врага, възвестили началото на въоръжената борба в нашия край. Нямаш представа как беснееше полицията. Сам Зоин беше изпаднал в ярост. Като слушах, едва се владеех. Идеше ми да скоча, да закрещя от радост. По едно време той се обърна към мене разярен: „Госпожице Пеева, още ли сте тук? Веднага си отивайте и повече не ме занимавайте с вашите вечеринки. Тази да ви е последната.” Изскочих и право тук.

Първият изстрел срещу врага и образуването на първата чета след въоръжена акция край Батак направиха впечатление на Вела така силно, че тя благоговееше пред баташките синове. За нея те бяха изключителни по дух, надарени с безумна смелост и войводски талант, готови като Горкиевия Данко с пламъка на горящите си сърца да поведат хората натам, където бушува бурята на революцията.

Скоро за баташките партизани започнаха да се разказват легенди. Вела често се връщаше към преживяното на трети септември, като казваше:

— Дали ще имам щастието да ги видя някога, да бъда при тях заедно в борбата?

Това най-съкровено нейно желание се осъществи след година и половина.

През тревожната есен на 1941 г. Вела се записа студентка по педагогика в Софийския университет, а на втората година се прехвърли в специалността география. Вела мечтаеше да стане учителка. Тя често споделяше, че няма друга професия, която така да облагородява личността. Затова тя е толкова от говорна и обществено значима. В нея трябва да се влиза само с един ключ, който се нарича призвание.

Аз трябваше да остана в Пазарджишката гимназия. Но с Вела решихме да не се разделяме, А и от „икономическа” гледна точка беше по-изгодно да живеем заедно, затова и аз пристигнах в София и се записах в седми клас на Пета девическа гимназия.

Повелята на бойния дълг наложи да бъдат кратки студентските години на Вела. Но те бяха удивително напрегнати и динамични, както и целият й съзнателен живот. Тя ги изживя в постоянно действие, сякаш на един дъх.

Макар вече да беше „вряла и кипяла” в борбите на РМС в Пазарджик и Чепинското корито, Вела пристигна в София оживена, забързана, нетърпелива — да се втурне час по-скоро в голямата наука и в голямата борба.

Беше влюбена и в двете.

По земляческа линия прогресивните студенти от Пазарджишкия край тогава бяха обединени в студентската корпорация „Константин Величков”, която развиваше оживена дейност. Всяка есен „старите” студенти изпълняваха един традиционен дълг — да посрещнат „младите”, да им помогнат в намирането на квартири, да ги развеждат из София (често докато си свършат парите за трамвайни билети). „Старите”, които посрещнаха Вела, бяха Владо Танов и Стоян Михайлов (Чичката).

Те бяха само една година по-големи от нея, но вече бяха вкусили от академичния живот, а и червените им шапки, софийската шлифовка и това, че бяха в редиците на БОНСС, ги издигаше високо в очите на новите студенти.

Само след няколко дни пред Ректората Владо представя Вела на своя колега, студент по философия, Георги Йорданов Петев с думите: „Това е нашата Вела. Свържи я с педагозите бонсисти, за да се включи в работа.” Повече думи не са нужни. „Нашата Вела” и усмихнатите очи на Владо са достатъчна гаранция. А тя пламва като божур — ще оправдае ли доверието?

Още в първите дни на своето студентство Вела се вля в напрегнатия ритъм на университетския живот.

И тук имаше срещу какво да се воюва, какво да се брани. В Алма-Матер фашистката диктатура бе не по-малко свирепа и брутална. Тя посягаше върху младите души, искаше да ги осакати и направи удобни за своите престъпни цели. В битката за „печелене на съзнанието“ фашистката машина бе мобилизирала целия арсенал на своите „научни“ истини. Професори с дълги научни титли и солидно положение в държавната и обществена йерархия упорито насаждаха фашистката идеология, която въпреки това мъчно си пробиваше път всред народното студентство. Народните студенти водеха борба за прогресивна наука, за народни правдини, за свобода и независимост на родината. Студентската младеж в голямото си мнозинство следваше демократични и борчески традиции, даваше отпор на фашисткото влияние.

Сега моментът бе особен. Пожарът на най-жестока унищожителна война заливаше любимата Съветска страна. Гинеха милиони съветски хора, но и огневата линия на борбата минаваше и през университетските аудитории, през сърцата на народните синове.

Вела не можеше да остане настрана от идеологическия двубой, който кипеше, тя търсеше този двубой. Движеше я не само любов към знанието, но и голямата цел на революцията.