Тук се поставя въпросът за подобряване на работата с жените и Вела споделя опита на каменската ремсова организация, чиято работа се оценява за най-добра. На друго събрание тя говори по между народното положение и запознава присъстващите с директивни материали от нелегалния печат. „На срещите и сбирките във вашата къща в Каменица се чувствахме най-спокойни и сигурни” — споделя Н. Симеонов.

За единни действия са приобщени и активните ремсови деятели от Лъджене Димитър Вучков и Мильо Михайлов.

Тясно е взаимодействието на ремсовите организации и с другите чепински села: Ракитово, Дорково, Костандово. По указание на Георги Чолаков е установена връзка и с баташките ремсисти чрез техния секретар; Трендафил Балинов. На една среща на младежи от Каменица Вела води особено оживен разговор с него. „Трендафил Балинов имаше специална поръчка за Вела” — пише в спомените си Борис Балинов, видимо от това, че той през цялото време водеше с нея непрекъснат разговор. На другия ден в дома на Вела, където присъстваха 7—8 младежи, те продължиха оживено да разговарят.

Особени грижи полага Вела за израстването на девойките не само от Каменица, но и от другите две села в Чепинското корито. Към активна дейност са привлечени Мария Герджикова и Катерина Белемезова от Лъджене, Вера Теменлиева от Чепино.

Вера е дете на многобройно бедно семейство. Наглед е нежна и красива като цвете, но носи смело и предано сърце. Под ръководството на Вела бързо усвоява конспиративната дейност, привлича и организира чепинските девойки. Вела искрено се радва на нейното израстване като младежки ръководител, насърчава я за още по-активна дейност, високо цени и се радва на нейната скромност и дискретност. Посреща я в къщи и я напътства като по-малка своя сестра, От своя страна Вера се привързва с искрена обич към Вела. Ще мине време, Вера ще стане активна помагачка, партизанка, доброволка от Отечествената война и ще си спомни: „В партизанския отряд споменът за Вела не ме напускаше. Вечер край партизанските огньове при шума на буките пред очите ми се явяваше скромна и смела ремсистка. Не мога да я забравя и до днес, и до края на живота си...”

Беше 22 юни 1941 година. Тиха слънчева утрин. Предишната вечер бяхме стояли до късно пред радиото. Вела въртеше копчето, търсеше новини, събития. Сутринта не ни се ставаше, въпреки че слънцето вече блестеше в прозорците. Лежахме мълчаливи, всяка заета със свои мисли. В това време някой долу в стаята пусна радиото. Прозвучаха военни маршове. Изведнъж маршовата музика затихна. Гръмогласно и с особен тон шпикерът съобщаваше нещо, но какво — не се чуваше добре.

Изведнъж Вела скочи от леглото и полетя надолу, както си беше по нощница. Не след много чух нейните припрени стъпки нагоре по стълбата. Втурна се в стаята бледа като стената.

— Гера, ставай веднага! Станало е нещо лошо! Нещо много лошо!

Скочих от леглото с ням въпрос в очите.

— Война! Германците са нападнали Съветския съюз! — промълви тя.

Изтичахме и двете при радиото. Този път говорителят с тържествен приповдигнат тон не само повтаряше страшната новина, но и вече изброяваше първите победи на немскофашистките нашественици.

Започваше великият двубой между двата свята.

— Времето на тихата романтика свърши — замислено, но твърдо изрече Вела. — Удари часът на действието, на борбата, на кръвта. Ти знай, не може да бъде другояче — победата ще бъде наша! Но кой ще плаща за разрушенията, за жертвите, за страданията на хората!

Изми се бързо. Облече се стегнато — с полата, с мъжката риза на бачо, която често обичаше да носи. Стъпката й беше твърда. Сякаш пред мен се изправи войник. Изскочи на двора, оттам на улицата.

Не стана нужда да обхожда каменските ремсисти. Като по даден знак всички са тръгнали към градинката. Всеки устремен към другите. Да обмени мисли, да се включи в действие.

През тези дни Вела не пропускаше съобщение на Совинформбюро. По указание на РМС тя ги записваше, а после ги размножавахме и разпространявахме между младежи и възрастни.

Вечерно време се връщаше капнала.

— Новините са тревожни, германците напредват. Но ние трябва да укрепваме вярата на хората и тяхната готовност за по-смели действия, сега това е най-важното — казваше тя.

Зачестиха срещите й с Георги Въргов — партиен секретар в Каменица, с Вичо Горанов — секретар на лъдженската партийна организация, с изпитаните партийни дейци Асен Бозаджиев, Запрян Василев и други.

Един ден Вела замина за Пазарджик. На нашите каза, че ще прибере забравен ученически багаж. Всъщност работата беше много отговорна. На 22 юни 1941 г. ЦК на БРП издаде историческия позив, в който призова българския народ на борба. На 24 юни Политбюро на ЦК на БРП реши да възприеме курс на въоръжена борба против хитлеристите и българските монархофашисти. Вела се завърна от Пазарджик и предаде партийните директиви на секретаря на районния комитет на РМС — Георги Палигоров. В Чепинското корито започна усилена работа за разясняване на нощвите задачи. В местността Гергьовица бе свикана конференция, на която Георги Палигоров запозна ремсовите организации с директивата за въоръжена борба. Поставени са задачи за набавяне на оръжие, боеприпаси, храна, подготовка на заподозрените за минаване в нелегалност.

На Друга конференция в местността Клептуза Вела разяснява задачите на РМС в борбата срещу фашизма. Накрая издига призива „На всенародна борба! Всички на поста си!”

И действително младежта в нашия край беше на своя пост. Младите ремсисти се учеха на конспирация, ставаха по-инициативни и съобразителни. Условията се влошаваха, а редиците се множаха.

Най-масова дейност развиха партията и РМС в Каменица. Тук населението посрещна с дълбоко негодувание вероломното нападение над Съветския съюз. Омразата към хитлеристите и техните български агенти се отприщи. Симпатиите на трудещите се бяха на страната на съветския народ.

Живи бяха в сърцата на хората горещата любов и признателност към освободителката Русия, затова семената на партийната правда падаха на добра почва. Показателен в това отношение е официалният отчет на местната фашистка власт, който кметът на Каменица изпраща на 25 юли 1941 г. — само един месец след започването на войната. В него пише:

„... в средата на отрицателите проличава своеобразно настроение, произтичащо от тяхното закоравяло убеждение, че силите на СССР са неизчерпаеми... Критикуват се въпросите от военен характер...; че съветските войски са спрели настъпателния марш на германската войска, че „московецът” бил надминал в техническо отношение германеца...; че водачът на германския райх бил в психопатично положение и ред други.” В следващия месечен отчет от 21 август същият кмет пише: „Населението живее със съмнение за крайната победа от страна на Германия... Говори се, че България трябвало да вземе страната на Сърбия и Русия...” Имайки предвид положението през юли 1941 г., кметът на Каменица пише, че „недоволството от недостатъчните дажби хляб и брашно е в своята кулминационна точка и този въпрос взема дори трагично застрашителен характер”.

Обстановката след започването Великата отечествена война стана още по-тежка, трябваше да се спазва строга конспиративност и в същото време да се разгръща широка масовополитическа дейност всред младежта и населението. Виждах Вела преобразена. Сякаш два човека живееха в нея — строгият конспиратор и веселата жизнелюбива девойка, непрекъснато устремена към хората, към техните болки и радости. За нея нямаше по-голяма радост от тая да спечели нов човек за борбата, за партията, да запали в душата пламъка на комунизма, да изведе обикновения трудов човек от затворения кръг на личните несгоди към големите проблеми на народната борба.

Ето я на събрание в дома на Димитър Белев. Тук Вела изнася доклад за мястото и ролята на ремсовата младеж в борбата против фашизма. Завършва с пламенен призив за укрепване на ремсовите групи, за повишаване на бдителността.

Често от нелегално събрание тя тичаше да организира излет, младежка забава или просто да попее с младежите, да посвири с устната си хармоника и да се хване на хорото.