Семейството наистина беше порядъчно. С малка забележка, често посещавано от наперен немски офицер, който се навърташе около дъщерята.

Явно беше, че тук не можехме да останем повече. Още повече, че задачите на Вела ставаха все по-отговорни и опасни. През юни, в края на учебната 1941— 42 г., се наложи брат ми и тя да търсят нова квартира. Ходиха, питаха, най-после се спряха на ул. „Дунав” 14. „Стая под наем отдава семейство Костови, четвърти етаж на кооперацията” — така пишеше на обявлението.

— Брат и сестра сме, аз чиновник в БНБ, тя студентка в университета — препоръчват се двамата. — Обичаме реда и чистотата, наема ще внасяме в предплата. Няма да ви създаваме главоболия. Хубаво ще бъде да се разберем още по едно нещо. Ние сме от далечен край, от Родопите, от село Каменица. Често ще ни идват гости, повече млади хора. Дали това няма да ви смущава?

— Нека идват — приемат хазяите. — Ние и двамата сме чиновници, деца при нас нямаме. По цял ден сме на работа. Не сме капризни, обичаме туризма. Често в неделните дни сме по Витоша, по Люлин. Само да пазите къщата. Да не вдигате гюрултия нощем. Трябва да почиваме.

Условията са приемливи, особено за кандидат-наемателите. По-хубаво не може да се намери. Наемът височък, но поносим. Стаята южна, ще се ползва таванско помещение и килер за въглищата, както и изба. С външния си вид наемателите внушават доверие на хазяите. Споразумението е готово.

Не след много „бригада” от приятели набързо пренасят оскъдното имущество в новото жилище. Обстановката в стаята е съвсем скромна, но подредена с вкус. В единия ъгъл се разполага немалка готварска печка — важно съоръжение за домакинството. Две легла — едно срещу друго, застлани с одеяла, тъкани от майка ни. На стената обикновена закачалка с куки. По средата — маса с цветя, няколко стола от най-обикновените и евтините. Благодарение на Вела в стаята всичко стои в идеален ред. Дори и грубо скованата етажерка, естетично наредените на нея книги говори за простота и вкус. На стените портрети — от едната страна Христо Ботев, на срещуположната — Максим Горки. В средата на най-видно място — картина, изобразяваща живота на героя, който най-много допада на Вела — Джордано Бруно на кладата, обвит в огнени пламъци и дим. И тази квартира съвсем скоро се превръща в малък бръмчащ кошер. По всяко време на деня идват хора. Съхраняват се опасни материали. Провеждат се нелегални сбирки.

През декември 1942 г. в София става голяма блокада. Тоя ден рано сутринта радиопредаванията са особени. Вела и брат ми се ослушват внимателно. Ясно и отчетливо по радиото предупреждават: „граждани, приканваме ви никой да не излиза от къщи. Ще се правят проверки от важен държавен интерес. Приканваме всички граждани да запазят ред, да съдействат на органите на полицията по осъществяване на отговорната им задача!”

И двамата скачат от леглата си като опарени. Правят бърз, щателен преглед на цялото си имущество. Някои неща набързо изгарят, други — главно книги — подреждат в безобиден вид. Но какво да правят сандъчето под леглото, в което има позиви, броеве на нелегалния вестник „Работническо дело”, нашия „Просветител”, малък пистолет, книгата „Как се каляваше стоманата”? Грабват го и притичват на тавана. Зариват го в купчината пясък, приготвена за евентуален пожар от въздушни нападения. Но след това се разколебават. Явно личи, че в пясъка е ровено, полицията може да се усъмни. Вземат друго решение. Брат ми се покатерва на една греда и закрепва сандъчето под покрива на една дъска. Не, пак не върви. Отново тичат към стаята. Вела предлага: „Слагай го в кофата за въглища! Върху него хвърляй въглища, а най отгоре пепел и жар от печката.” Готово! Нацапват се със сажди и политат по стълбата. На първите стъпала полицията ги спира.

— Стойте! Накъде? Връщайте се обратно!

Господин старши — обръща се с усмивка Вела към цивилния, — използваме случая да почистим стаята си. Нека поне да изхвърлим пепелта. Малко е позапушено, но ще извинявате.

След малко започва тършуването. Обръщат всичко наопаки. Търсят и на тавана.

— Търсете, господа, търсете — подканя Вела. — Ние сме сериозни хора, патриоти. Аз съм студентка в университета, брат ми работи в Централното управление на Народната банка. В нашата къща нищо лошо няма.

— А какви са тия брадатите? — прелиства някой нарочно оставените книги по масата с портрети на Дарвин, Коперник, Лункевич.

— Това са учени, професори, господине. Изучаваме ги в университета. Снимките се продават във всички книжарници — пояснява Вела.

Полицаите излизат. Двамата въздъхват с облекчение. Всичко е минало благополучно.

Дори и в кипежа на най-острите класови битки Вела се стреми да вниква в изкуството, в безсмъртните произведения на човешкия дух. Въпреки войната културният живот на София не спира, имат свои изяви театърът, операта. Разтварят вратите си концертни и изложбени зали.

Вела организира близки и познати да вземат участие в най-интересните културни събития. И заедно с това печели нови привърженици за борбата на партията, за нейното велико дело.

Часове наред стои тя за билети пред касата на театъра, на операта. Дава и последния си лев. Но се чувства по-богата, по-въодушевена от съприкосновението си с голямото изкуство.

„Бях по някаква работа в София. Вела и брат й ме поканиха на гости в квартирата си — спомня си Илия Кадинов от Велинград. — И с двамата ме свързваше близко приятелство.

— Бай Илия, каним те тая вечер в операта, дават балет — „Лебедово езеро” от Чайковски — предложи Вела.

— Де бре, Вела, не е много за мене тая работа.

Но тя не отстъпваше. Вечерта с нея и с брат й Тодор се озовахме в Народния театър. С музиката, с прекрасните картини и игра на артистите представлението остави незабравими спомени у мене заедно с човешкото, сърдечно отношение на Вела.”

Към края на 1942 г. едно музикално събитие раздвижва културните среди в София. Предстои гастрол на именитите италиански певци Тито Скипа и Маргарита Карозио. Снабдяването с билети е много трудно. Вела и брат ми на смяна няколко дни дежурят пред Народния театър. Накрая успяват: получават цели десет билета. Идва очакваният ден. Публиката в салона е нетърпелива. Най-после завесата се вдига. Но какво разочарование! В средата на сцената върху лъскава плюшена драперия във военна униформа с каска на глава, разперил брутално ръце като боксьор от екстра категория, се пъчи Дучето — Бенито Мусолини.

— Как можаха! Как можаха! — избухва Вела.

Тя не иска да се помири с тоя фашистки ритуал. Скача от стола и сбутва брат ни:

— Не мога да гледам тоя овен.

Тръгва да напусне салона. Даже излиза. Но не устоява на изкушението да чуе прочутия Скипа. Макар и с помрачено настроение отново се връща в салона.

С великолепното си изпълнение, няколкократно извиквани на бис, италианските певци разсейват първоначалното смущение. Залата на Народния театър се тресе от възторжени аплодисменти.

На връщане Вела споделя: „Ще дойде време, когато изкуството ще стане достояние на всички, а не само на хайлайфа, който идва тук, за да си показва тоалетите. Тогава тук ще идват истинските ценители на красотата, тези, за които тя е сътворена.”

През студената зимна нощ срещу 8 декември 1941 г. по безлюдните улици на столицата кръстосваха конни полицейски двойки. Цяла нощ полицаите дебнеха и въпреки това столицата осъмна осеяна с позиви. В нощта срещу 8 декември и Вела не мигна. Тя затваряше очи, стискаше ги, но сънят бягаше от тях. Още в зори стана, оправи леглото, изми се. Беше рано. От време на време нетърпеливо поглеждаше часовника. Най-после дойде уреченото време, стана и стремително се спусна навън. Аз отидох неспокойна на училище.

Към обяд сестра ми се върна в квартирата. Палтото й беше скъсано, косата разчорлена. Застана пред огледалото. Под окото тъмнееше голяма синина. От устата и носа й бе текло кръв. Един от зъбите й се клатеше. Тя дълго се гледа и след това започна да се шегува с новия си образ.

— Това е моят първи кървав изпит. Какъв незабравим празник, Гера, братле! Каква победа! — шепнеха нейните напукани окървавени устни. — Как се бихме за знамето!