Всъщност ето как беше протекла акцията.

На 8 декември сутринта студентите се събират пред университета, а после като отприщени води се отправят по широкия булевард към Народния театър. Еква високо, мощно и дружно: „Жив е той, жив е!”

Песента се носи надалеч. В това време от двореца излиза „Величеството”, придружено от министри и други „високи” персони. В момента, когато цар Борис минава, цялата студентска маса настръхва. На поздрава на царя, посрещнат с хвалебствия и овации от страна на легионери, бранници и отец-паисиевци, хиляда и петстотин души народни студенти отговарят с лозунгите „Да живее университетът!”, „Да живее науката!”, „Да живее народното студентство!”.

Царят бърза да влезе в Народния театър. В този момент се задава колата на съветския посланик. Последва буря от неописуем възторг и скандирания. Пред театъра се извиват кръшни хора, които опасват сградата. На постамента пред театъра застава студент и развява знамето на академичните дружества. Около него се образуват няколко кордона. Вдъхновен младеж произнася огнена реч за делото на Климент Охридски, за Ботев, за Левски!

По даден знак множеството пада на колене, а след това всички запяват „О, майко моя, родино мила”. Горят очите, устата изрича клетвено Ботевите думи. Целият площад трепти и се вълнува. България отново е робиня и отново нейните верни синове увисват на бесилото за свободата на своя народ. В това време нахлува полицията. Жалка група легионери и бранници вдигат по хитлеристки ръце и започват да викат: „Долу болшевиките!”, с което открито демонстрират, че са слуги на Хитлер, на неговия „нов ред”. Озверени от неуспеха си да осуетят акцията на народните студенти, те се опитват да провокират, като с палки и боксове се нахвърлят и искат да вземат знамето на академичните дружества. Започва жесток бой между бонсистите и легионерите и полицията.

За тази акция Владо Танов пише:

„Вела се бие като орлица. Вкопчва се за един другар, когото полицията иска да арестува. Тя крещи в очите им, удря с юмруци. Други полицаи я дърпат да я арестуват. Раздират палтото й, падат очилата й, по бузите й струи кръв, но тя успява да се изскубне от ръцете на врага и през нощта да участва в нови битки с агентите и полицията на площада пред Народното събрание. За щастие точно там тогава имало някакви купчини с павета. Тези павета стават гюлета в ръцете на Вела и другите бонсисти. След този бой все пак се провежда традиционното поклонение пред паметника на В. Левски.”

Този критичен момент, когато другарите изтръгват Вела от полицията, е запазил в паметта си поетът Димитър Методиев. У него е останало едно копче от палтото на Вела, което той и досега пази като скъпа реликва за тяхната първа схватка с полицията.

Смела проява на софийската прогресивна младеж беше и акцията по случай 2 юни — годишнината от гибелта на Христо Ботев. Привечер срещу празника по „Царя” (булевард „Руски” — б.а.) беше необичайно оживено. Младежки групи, организирани от РМС, се отправяха към бюста-паметник на Ботев в Борисовата градина (Парка на свободата — б. а.). Тук ни посрещна кордон от полиция, която започна да ни разгонва, забрани движението по алеите, водещи към Ботевия паметник. Въпреки всичко ние, присъстващите, запяхме „Жив е той, жив е!” и други революционни песни. Издигнаха се лозунги „Долу царското фашистко правителство!”, „Долу терорът!”, „Да живеят заветите на Ботев!”. По този начин само отчасти беше изпълнена заплануваната акция. Започнаха масови арести. Арестуваните биваха отвеждани в наредените пред парка камионетки. Вела едва се спаси от арест. Вечерята, когато се видяхме в квартирата ни, тя предложи на следващия ден група ученички ремсистки от пета девическа гимназия да се промъкнем под носа на полицията и пред бюста-паметник на Ботев да положим цветя. Така и стана. На другия ден няколко ученички, между които Донка Ганчовска, можахме да стигнем до паметника и да положим цветя. Продължихме пътя си към езерото. Когато се върнахме, букета го нямаше.

През есента на 1942 г. по предложение на Вела, аз отново трябваше да се завърна в Пазарджик и да продължа учението си в последния клас на тамошната девическа гимназия. Съображенията й за това бяха две: първо, нямаше да бие на очи нейното често идване в Пазарджик и пътуване до Пловдив, свързано с изпълнението на отговорни партийни и ремсови задължения, и, второ, ще се използват по-организирано големите възможности в Пазарджишкия край за събирането на храни и облекло, тъй необходими за разрастващото се партизанско движение.

Заедно с брат ми те продължаваха да живеят на улица „Дунав” 14.

Въпреки напрегнатата и отговорна работа Вела намираше време да поддържа връзка с ремсовото ръководство на двете гимназии в Пазарджик и да ни поставя задачи, а често и сама да се включва в тяхното изпълнение.

През есента на 1942 г. организирахме съвместно с ремсистите от мъжката гимназия събиране па плодове и зеленчуци. В двора на ученическата ми квартира направихме зеленчукови консерви, мармалад, конфитюр и други. Голямо съдействие по запечатването им и снабдяването ни с консервни кутии и капаци оказа баба Цонка Кантарджиева и дъщеря й Мария, или, както ние я наричахме, „кака Миче”. Значителна част от приготвеното Вела занесе в София, а останалите консерви съхранихме за известно време у Стоянка Василева, след което бяха предадени за нуждите на партизанското движение в Пазарджишкия край. Вела одобри направеното, предложи работата да се разширява.

Самата тя често обикаляше селата с велосипед и събираше продукти, които оставяше в квартирата ми, а ние после ги изпращахме в София. Такава акция тя проведе с Петър Манев, с когото отиде в неговото родно село Марица (сега Огняново). От тях, от Люба Кънева, от Гроздан Димитров — студенти в София, двамата събират много хляб, продукти и парични суми.

Друга акция в селата Карабунар и Лесичово Вела организира с Йорданка Начева и Никола Серев.

При всяко идване в Пазарджик тя събираше и големи парични средства. При среща с Нена Рогачева от Пазарджик през есента на 1942 г. Вела й поиска 1500— 2000 лева.

— Зная, че ти ще разбереш. Работата е особено важна и спешна — казва Вела.

За да получи сумата, тя се среща с Нена Рогачева в сградата на съда. Когато Нена й предава парите, Вела се усмихва, махва с ръка и казва:

— И с това врага ще смажем.

Уговарят се за набавяне на медикаменти. Нена Рогачева обещава да помогне.

През цялото време на своето следване Вела я вълнува голямата задача на партията — да не се допусне използването на българската войска за разбойническите цели на германския фашизъм. Това означава, че сред армията трябваше да се прониква и работи, за да бъде разложена като фашистка сила и привличана на страната на народа.

Изпълнението на тази задача я отвежда при патриотите в казармите. Тя ходи на свиждане с войници от нашия край, ремсисти и симпатизанти — Георги Делиев,

Васил Пеев в свързочния полк и други. Все по-добре опознава живота им. Службата им е тежка, потискаща. Всички са млади, надеждни момчета. У тях е младежкият ентусиазъм, при тях са пушките, патроните, оръжието. Вела се стреми да им помогне в тяхната опасна работа. Снабдява ги с позиви и други нелегални материали, поддържа тесен контакт с тях, вдъхва им увереност в борбата. По-късно част от позивите и нелегалните материали, които намират в някои от войниците, стават причина за арести, за съдебен процес.

Зачестяват пътуванията на Вела до Каменица, Пазарджик, Пловдив. Животът й става все по-неспокоен и напрегнат, изпълнен с риск. Но друг тя не би желала да бъде.

През пролетта на 1942 г. студентката Людмила Белоусова, която познава Вела от студентските борби, се обръща към бонсовия отговорник на педагозите Фильо Христов с молба Вела да работи извън университета в помощ на отговорен партиен функционер. По-късно се изясни, че това е Емил Марков, който възглавява по това време Централната военна комисия към ЦК на БРП.

За този факт генерал П. Вранчев, член на същата комисия, пише: