В началото на тази зима Лилия заминала като нарочен дописник на боевия орган на съветската младеж „Комсомолска правда” в един от украинските въстанически отреди. Там, в тила на хитлеристките орди, Лилия отмъщавала с куршум, с нож и бомба за своя баща и за бащите и майките на милиони днес бездомни деца, жертви на хитлеристките убийци. Тя пишела и разпространявала сред населението позиви, издавала походен вестник, зовяла своите братя и сестри от поробените краища на Украйна на борба, на подвиг и смъртен бой срещу хитлеристките палачи. В един от боевете към средата на март тя паднала геройски на своя боен пост. Съветското правителство наградило Лилия Карастоянова с орден „Отечествена война”.

Поклон пред твоята светла, геройска памет, Лили! Ти остана вярна на завета на своя бгща и на нашите деди! Твоят пример и подвиг ще водят в бой тези, които у нас са тръгнали вече по твоя път. В диплите на много от техните бойни знамена ще грее като пътеводна звезда твоето светло име!

През есента на 1942 г. вестникът помести Програмата на Отечествения фронт, а след това разясняваше и подпомагаше осъществяването й в живота.

Във вестника намери място статията на Крум Гинчев за задачите на работническата младеж, в която той отправяше горещ апел към младите работници от фабриките на Ушевци и Паланковци да саботират производството, предназначено за германците на Източния фронт.

В друга статия Стоил Гълъбов се обръщаше към учащата се младеж да се включи активно в народната борба.

Във вестника се поместваха и теоретични материали като статията на Г. Шулев за Д. Благоев и развитието на историческия материализъм.

Вестник „Просветител” стана активен агитатор и пропагандатор на подетия от партията курс на въоръжена борба, подпомагаше непосредствено дейността на бойните групи в Чепинския край.

Ето какво пише в спомените си Илия Малев, отговорник за младежките бойни групи:

„През 1942 г. и началото на 1943 г. ремсовите бойни групи получаваха, четяха и разпространяваха нелегалния вк „Просветител”, издаван от РМС в с. Каменица под ръководството и редакцията на Вела Пеева. Аз го взех от др. Г. Шулев и Славчо Содев от Каменица. След прочитането го предаваха на отговорниците на младежките бойни групи — др. Мильо Костов от Лъджене, др. Иван Дойчинов от Дорково, на др. Христо Праматаров от Чепино. Те от своя страна го предаваха от ръка на ръка на всеки член на бойните групи.”

В. „Просветител” стига и до гр. Пещера чрез Димитър Джумалиев, жадно се чете, предава се от ръка на ръка. „По подобие на него, споделя Джумалиев, не можахме да издадем такъв вестник, нямаше друга Вела.”

От вестник „Просветител” са оцелели два броя — 8 и 10, които Йорданка Синапова от Каменица скрива в стената на старата им къща. На първа страница в бр. 8 е поместена статия от Вела „Дългът на младите”. В нея между другото тя пише: „Новата година настъпи, когато мощната Червена армия ожесточено преследва и гони от своята земя кафявите престъпници, когато поробените свободолюбиви народи единодушно вдигат меч срещу общия палач — хитлеризма! Както пред здраво мислещите синове на Европа, така и пред младите българи новата година поставя задачи, за чието разрешение е необходимо активното им участие в борбата! А всяка смела борба води в края на краищата до победа!” Статията завършва: „Другари чепинци, пламенно и вдъхновено да браним великото дело! Ето дълга на младите. Всички сили да посветим на нашата скъпа организация! Да се научим да умираме с гордост за нея. Времето и великият подем на живота изискват смели и силни хора”.

Спомням си възторга, с който Вела помести „Декларацията на българското патриотично студентство” във вестника от 1 ноември.

„На днешния ден патриотичното студентство дава тържествена клетва пред светлата памет на народните будители, пред целия български народ, че ще следва докрай заветите им. Народните будители дадоха живота си за свободата и независимостта на страната ни. Не ще ги посрамим и ние, българските студенти! Нека беснее врагът. Нека опръсква хубавата ни земя с нашата кръв. Няма да спрем борбата! За изгонване на кървавите гестаповци и за да възвърнем хляба и потъпканите свободи.”

Съобщава се за офанзивата по целия Кавказки фронт, за боевете при Сталинград и нанесените удари на немската армия. Читателите узнават за действията на партизанския отряд в Минска област и претърпените от немците загуби. Съобщава се за германските зверства в село Ленинское, където е разорен колхозът, откарани в Германия 3000 колхозни овце и 300 глави едър рогат добитък, а по-голямата част от мъжкото население пратено на принудителна работа.

При изключителни събития излизаха извънредни броеве. Такъв е бр. 10 от януари 1943 г. По онова време с всеки изминат ден радиото ни донасяше все по-радостни новини от Източния фронт. Всяко ново съобщение за победите на Съветската армия предизвикваше сред нас бурно ликуване — трещи Хитлеровият „нов ред”, наближава неговият край. Брой 10 беше подготвен през нощта на 18 януари и разпространен на следващия ден — Йордановден, когато цялото село беше се събрало на Каменската река Еленка. Интересна е уводната статия за равносметката на събитията на Източния фронт.

Апелът „Внимание, чепински другари”, поместен на страница втора, написан от Вела, посочваше, че нашата страна е в опасност, че Хитлер иска да му бъдат дадени 12 български дивизии за Източния фронт и зовеше: „Другари, ще допуснем ли продажниците да изправят българската армия срещу нашата освободителка братска Русия, срещу славната Червена армия, която сега нанася смъртен удар на фашизма, освобождава поробените съветски територии?” Апелът завършва с думите: „Другари, спасението е в борбата за хляб и свобода!”

С вестник „Просветител“ Вела будеше заспалите съвести, вдигаше на крак честните, увличаше смелите, сплотяваше всички патриоти за борба срещу фашизма.

„От всички нелегални вестници в страната „Просветител”, пише Велчо Ковачев, отразява най-пълно великата битка при Сталинград, като дори помества текста на ултиматума на съветското командване до командващия обградените германски елитни дивизии генерал (фелдмаршал) Паулус за пълна капитулация.”

В началото на 1943 г. фашистката власт в Чепинското корито, както и навсякъде в страната, беше станала особено подозрителна. И това не беше без причина. При Сталинград кипеше решителна битка. Заедно с мита за непобедимостта на хитлеристката армия се топеше и самоувереността на фашистките властници. Затова те ставаха по-свирепи, търсеха допълнителни средства за укрепване на кървавата си власт. Освен униформените полицаи в Чепинското корито бяха мобилизирани явни и тайни съмишленици на властта, въоръжени бяха корумпирани и продажни елементи. За борба с нелегалните бяха докарани и полицаи от други райони. Подсилиха се постовете.

Къщите на всички комунисти и ремсисти, включително и нашата, се намираха под постоянно наблюдение.

Бях се прибрала от Пазарджик у дома през зимната ваканция. Чаках да дойде и Вела от София. Един ден пристигна писмо от Вела. С двусмислици тя ми известяваше, че заедно с нея у нас ще дойде да се укрива нелегална другарка, Христина. Трябваше да предразположа нашите, да създам необходимите условия. За идването на Христина знаеше брат ми. Вълнуваше ме предстоящото запознанство с нелегалната, но в същото време и тревога ме обзе: ще мога ли да подготвя срещата с непознатата гостенка? Не знаех коя е, откъде е... разбрах само, че е нелегална. Само хляб и легло ли са й нужни? Трудно е да си нелегален. Извън семейството, извън обществото, извън хората и тяхното ежедневие, ти си вече непознат за близките си. Непознати хора ти стават близки. Твоят дом, със своята топлота и обич, е вече затворен за тебе. Затворени са и роднинските врати, белязани от полицията. Вървиш по улиците. С тебе вървят и надеждата, и смъртта. Ти си нелегален, ти си откъснат. Но не си самотен. Грижовни другарски ръце те повеждат. Отварят се врати. Посрещат те довчера несрещани, непознати хора. И чудно! Те стават твои близки — като родните майка и баща, братя и сестри. Става ти и светло, и страшно. Защото си спасен от смъртта, но ти самият можеш да донесеш смърт в този дом на своите спасители, на техни» те деца.