Няма по-свято родство от това, което свързваше борците по неписаните закони на дълга, човешки и революционен. То ставаше висока мярка за човешката всеотдайност, вярност и преданост!

С такива мисли очаквах в нашата къща нелегалната другарка.

Ето какво беше станало. От София Вела идва в Пазарджик, за да вземе нелегалната другарка, която пристига от с. Церово, където се укрива в Стоянка Бръшкова. След това двете отиват у Ана Клисурска (Танова). Разговарят накратко. Вела й казва — аз не мога да остана повече на гости, до вечерта трябва да се прибера в Каменица. Повиква Анчето в коридорчето и я моли за литература. Двете се качват на тавана и от скритата библиотека Вела започва да отбира романи, стихосбирки — „всичко може да потрябва” — казва тя на Анчето. Върху една покривка Вела отбира двадесетина книги и няколко броя списания и ги завързва в приличен вързоп. После повиква другарката от стаята и Анчето ги изпраща до края на уличката. Уж бърза, пък не й се тръгва.

Ето какво споделя Ана Клисурска:

„Не знаех какво да й кажа. Не помня думите си. Помня само, че се прегърнахме, тя уви ръка около шията ми и каза: „Ти не се бой! Нищо няма, аз ще ти се обадя, пък като оздравееш, ще се видим към нашия край.” После се обърна към другарката с името „Христина” и тръгнаха към гарата. Аз останах на улицата и гледах едрата и нервна крачка на Вела и край нея непознатата девойка.“

В къщи ги очаквах с нетърпение. Двете дойдоха. Вела водеше непознатата цяла сияеща, сякаш искаше да й каже: Ето тук, в нашия дом, всичко е твое.

Изтичах да ги посрещна. Вела енергично ми махна и извика:

— Ето и сестра ми.

Към мене пристъпи стройна, снажна девойка. От миловидното й, поруменяло лице, от сините й очи струеше лъчезарна усмивка. Беше облечена добре, с вкус. Под шапката с малка периферия падаха кестеняви коси, навити по краищата. Усмихната, тя сърдечно се ръкува с мен и тихичко произнесе „Христина”. Влязохме в кухнята. Майка ми шеташе около печката.

— Вела, това е майка ти, нали! Колко много си приличате!

Христина нежно я прегърна и разцелува. Когато се извърна, в очите й блестяха сълзи. Тя побърза да ги скрие, за да не издаде своята тайна. На стотици километри, някъде в Тузлука, чезнеше от мъка рождената й майчица. Колко отдавна не беше я виждала. Само в тревожните сънища по чуждите квартири беше я прегръщала и целувала.

Мама светна цялата от този порив на хубавото момиче.

Тя беше свикнала с чести гостувания на приятели на брат ми и наши приятелки. Който е гостувал в нашата къща в тези години, я помни. Крак не подвиваше. На майката никога не можем да се отплатим за обичта към нас и обичта, раздадена на тези, които ние обичаме.

И сега мама си остана същата, въпреки че в последно време тревога и съмнения към Вела и мене глождеха душата й. От будното майчино око трудно можеше да се скрие нещо. Изпълнявайки заръката на Вела, аз я бях подготвила: Христина е Велина колежка, с която заедно ще учат за изпит по латински език. Но майка ми разбра, поклати глава, свойски се усмихна.

Коя беше Христина? По-късно научих подробности за нейния революционен живот. Тасийка Лазарова, родена през 1921 г. в село Божица, Омуртагско. Изключена за левите си убеждения от Шуменската държавна гимназия през 1939 г. Дипломира се във Велико Търново. През 1940 г. е студентка по славянска филология в Софийския университет „Климент Охридски”. Активно работи в БОНСС. Поради провал преминава в нелегалност през 1942 г. Получила смъртна присъда, започва тежък нелегален живот. Укрива се в София, Церово, Каменица, Пазарджик. През 1943 г. се завръща в София като ремсов отговорник на кв. Лозенец. През лятото на 1943 г. е изтеглена в родния си край и става ремсов отговорник на целия Омуртагски район. Загива в сражение като партизанка в Омуртагския отряд на 31 януари 1944 г.

Но защо да изпреварваме събитията?

С идването на Вела и Христина в нашия дом всичко се промени. „Къщата се напълни“ както казваше майка ми.

В опасната нелегална работа, която вършеше Вела сред ремсовата младеж, дейно участие вземаше и Христина. Те бързо се привързаха една към друга. Дружбата им разцъфтяваше с всеки ден. Водехме оживени разговори и беседи, интересни спорове по най-различни въпроси: философски, икономически, житейски. Да бъда с тях за мене беше истинска школа. Наблюдавах ги внимателно и си мислех — кое така здраво ги свърза, та не можеха една без друга?

Сега, когато изминатите години откроиха стойността на непреходните нравствени ценности, родени в антифашистката борба, аз мога да отговоря:

Много неща: кристалната им чистота, вроденият усет към красивото и героичното, неутолимата им жажда за знания и порив за действие, съвършенство на духовния живот; над всичко се налагаше тяхната особена доброта — воюваща, класова, настъпателна. Сякаш за тях двете железният революционер Феликс Дзержински е изрекъл чудните думи „Сърцето ми е добро — пазете се!” Налагаше се и тяхната твърдост — ако си тръгнал по пътя на революцията, не се спирай пред никакви трудности, отдай всичко за нейната победа.

На този закон те подчиниха всичко. Още с пристигането си в къщи установиха строг, спартански режим. „Трябва да се каляваме, за да бъдем готови за най трудното — казваха те. Не по липса на легла решихме да спим на пода. Сутрин ставахме рано, точно в определен час. Включвахме се в домакинската работа, четяхме, слушахме Радио „Москва“и нелегалната радиостанция „Христо Ботев””.

През това време РМС в Каменица развива активна дейност под ръководството на Георги Шулев.

Най-често обсъжданият от Вела и Христина въпрос беше как да увлекат всички младежи в ремсовия живот, да бъдат ремсистите в течение на бързо назряващите политически събития и в готовност за активни боеви действия. За това те умело използваха всички възможности. През януари се заредиха традиционните празници: Стефановден, Васильовден, Йордановден, Бабинден. В тези дни всичко живо излизаше на хорището и по улиците. Събирането на младежите в групи изглеждаше естествено. Точно сега Вела и Христина (която много бързо се сближи с нашите младежи, беше лична мома и пленяваше всички със своя чар) проявиха особена находчивост младежките сбирки да бъдат идейно-съдържателни.

Покрай танците и забавните игри следваха новини за последните събития на Източния фронт, поставяха се неотложни задачи за събиране на храни, дрехи, писане на позиви.

Нашите забави в читалищния салон се превърнаха в притегателен център не само за каменската младеж, но и за младежите от Лъджене и Чепино.

Няма да забравя как посрещнахме в нашата малка бяла стаичка вестта за разгрома на хитлеристите при Сталинград. Първа я беше научила Вела от радиото, инсталирано долу, в кухнята. Чухме я как припряно изкачва по две и по три стъпала нагоре по витата стълба. Отвори вратата, премаляла от щастие.

— Братлета, чуйте какво ви казвам! При Сталинград немците са капитулирали.

Прегърна ни поотделно, после и двете заедно и ни завъртя в мелодията на весела съветска песен.

По-скоро, по-скоро да свършва зимата! Какви събития наближават! Но ние не трябва да ги чакаме! Трябва да действаме, да се борим, да ги ускоряваме!

Дните потекоха в непрекъснати срещи и нелегална работа. Не само ние бяхме научили голямата новина. Безсилна, тъпа злоба и омраза обхвана фашистката управа и групата фашизирани младежи в селото. Те ходеха, слухтяха какво се върши.

А хората не сдържаха радостта си. В душите им грееше още по-ясна вярата в победата. Те си стискаха ръцете, поздравяваха се с поглед, с жест. Да би могъл кметът да забрани усмивките, да арестува радостта! Не можеше!

Продължителното пребиваване на Христина в Каменица започна да поражда съмнение. Много очи взеха да се вглеждат в нея. Съседки току подпитваха майка ми — какво е това момиче, откъде е, какво прави и задълго ли ще остане. Мама и тате усещаха с безпогрешния си родителски инстинкт причините за гостуването на Христина, но бяха се привързали към нея, а и тя към тях.