Друг път Вела и Марийка Илинова носят патрон ни и два пистолета за поправка. Ангел Чопев го няма. Посреща ги майка му и спокойно прибира „багажа“. Изглежда не за първи път тя помага на своя син в опасната работа.

При изпълнение на тези рисковани задачи Вела и Марийка са охранявани от Асен Бозаджиев, член на РК на партията, изтъкнат комунист, взел активно участие в работническите борби. За него Вела казваше: „Какъв пример на всички нас е бай Асен. Колко скромен, а колко твърд и всеотдаен другар. Готов всякога за борба и жертви.”

Беше през март 1943 г. Връщах се от Лъджене в Каменица. На моста на р. Луковица срещнах файтон. За моя голяма изненада в него седеше Вела. Беше прегърнала два големи вързопа, а в краката й лежеше ученическата чанта, която само преди няколко дни тя донесе у нас пълна с патрони. Изтръпнах. Разбрала тревогата ми, тя весело махна с ръка и каза:

— Отивам до Клептуза. Скоро ще се върна,

За мен беше ясно, че това е един от поредните й рейсове до Ангел Чопев.

Когато се върна, тя с възхищение започна да разказва за Ангел Чопев и другарката му Зорка. Допадаше й решителността и смелостта на този буен и непокорен човек.

— За него всичко е ясно като на длан — и няма нищо непостижимо — говореше тя.

Веднъж го сварили с Марийка Илинова да къпе с жена си Зорка малкия си син Иванчо.

— Тази вечер — разправяше Вела — пред нас стоеше друг, непознат за нас бай Ангел — един баща, изпълнен с нежни бащински чувства.

По-късно той, железният комунист и грижовен баща, премазан и пребит от бой в полицейския участък, с хриптящ глас ще каже на арестувания Никола Грънчаров:

„Ако ще да те пребият, всичко ще отричаш, чуваш ли! Аз ще поема всичко върху себе си, само вие да се спасите. Всичко ще отричаш, заклевам те! Дано те освободят поне тебе, да се грижиш за Иванчо, за Зорка и за болната ми сестра.”

За съвместната работа на Вела с Ангел Чопев си спомня и Зорка Чопева:

„През 1942—1943 г. често у нас идваше Вела. Носеше бохчи с патрони и взрив. С часове разговаряха с Ангел. Веднъж, когато я изпрати, развълнуван и доволен от изпълнената задача, той ми каза: „Зорке, това момиче да го имаш като твоя приятелка и твоя сестра.”

Бойни задачи свързваха Вела и с Винчо Горанов. Него тя познаваше отдавна, още от летуването на „Начовото”, но сега, опознала го в работата, открито му се възхищаваше: „Какъв прекрасен и всеотдаен другар! Готов на всичко, а е баща на две деца.”

Възхищаваше се от другарката му — кака Мария, и от цялото им семейство, което не се уплаши, не се оттегли от борбата и след арестуването на бай Винчо.

За честите посещения на Вела в техния дом Мария Горанова разказва:

„Вела идваше у нас с Димитър Чаушев. По-късно, след арестуването на Винчо, тя пак дойде и взе от свекъра ми патрони, скрити в един кошер. С него и с мене тя сподели, че скоро ще излезе в балкана, сбогувахме се и вече не я видях.”

През пролетта на 1942 г. в къщата на Георги Шулев се провежда партийно събрание, на което Борис Николчев, пратеник на ОК на БРП, разяснява директивите на Централния комитет за въоръжената борба. Тук присъстват Димитър Табаков, Георги Въргов, Крум Гинчев, Вела, Марийка Илинова, Георги Шулев и Стою Ушев. За партиен секретар на Каменица отново е избран Георги Въргов.

Вела не можеше да забрави това събрание. То й беше дало голям идеен заряд, беше я въоръжило с ясен поглед и неизчерпаема енергия. Затова, каквото и да вършеше, тя все намираше, че е недостатъчно, че за да се изпълнят партийните директиви, трябва още много, много да се направи.

Революцията имаше нужда от висок дух, от хляб к оръжие.

На Източния фронт Червената армия громеше желязната лавина на армиите с пречупения кръст.

Великият прелом при Сталинград даде силен тласък на въоръжената борба у нас. Пред бойните групи се поставяха нови задачи.

В края на март 1943 г. пред група партизани от отряд „Антон Иванов” полагат клетва бойните партийни и младежки групи от Чепинското корито. Полага клетва и каменската младежка бойна група.

В боровата горичка, където сега се издига Дворецът на трудещите се, са излезли Вела, Георги Шулев, Стоил Гълъбов, Стойо Синапов и Димитър Чаушев. Нощта е тъмна, вятърът шумоли в младите борове, а това придава на обстановката хайдушка прелест.

„При появяването ни — си спомня Атанас Семерджиев — другарите наскачаха и ни запрегръщаха. Затрупаха ни с въпроси за партизаните. Бяха жадни, нетърпеливи, искаха да узнаят всичко. Вела стоеше между младежите скромно и непринудено, тя беше единствената девойка в каменската група. Аз я заговорих за работата по списването на вестничето „Просветител” а тя оживено заразказва какви планове имат каменските младежи във връзка с вестничето. После със същия ентусиазъм и младежки жар Вела и другите младежи говориха за извършената работа от тях за организирането на вечеринки, младежки срещи и други мероприятия. Започна клетвата.”

Съсредоточена, Вела повтаря всяко слово от клетвата. Моминските й устни целуват студената стомана на пистолета и ножа.

В тази мартенска нощ тя се прибра късно. Вратата на стаята се отвори с леко скърцане.

— Гера, братле, спиш ли?

Трепнах. Пред мен, сияеща, стоеше Вела.

— Гера, тази вечер аз съм истински щастлива.

Тя заразказва ентусиазирано за станалото. После се загледа през прозореца. Извърна се и каза:

— Трябва да се работи и действа!

Отворих кутията на високоговорителя, където се съхраняваха материалите по списването на вестник „Просветител”. Двете приседнахме на масата и съсредоточена заработихме над поредния брой, който на сутринта трябваше да бъде готов. Пред вестника също стояха бойни задачи.

Масовизирането на партизанското движение изискваше усилено събиране на оръжие, пари, храна и дрехи и Вела всецяло се отдаде на тази дейност. Беше изградила цяла мрежа от помагачи комунисти и ремсисти, млади и стари, жени и девойки.

Георги Шулев разказва:

„Чудно ми беше как Вела успяваше да събере толкова големи количества картофи, брашно, фасул, сланина, сушени плодове, дрехи и пари при тогавашната беднотия на каменското население. Това се дължеше на енергично проведените от нея акции”.

„Няма по-добър организатор от нея за събиране на пари, дрехи и продукти, но и тя самата дава най-щедро — си спомня Йорданка Синапова. — Когато идваше у нас, майка ми, вече стара жена, не можеше да й се нарадва — „какво златно сърце има това момиче”.”

В плетачницата на братовчедката на Мария Шулева, под формата на седенки се изработваха топли дрехи — фланели, пуловери, чорапи, ръкавици. Оттам по невидими пътища дрехите и храните отиваха до партизаните. По-късно, след излизането ни в балкана всички тези помощници станаха наши ятаци.

Вела научи че в Лъджене е интерниран тежко болният писател Николай Хрелков. Това беше за нея откритие.

През цялото време тя полагаше трогателни грижи за неговото здраве. За нея Хрелков беше едно огнено перо на революцията. Тя отиваше при него, двамата водеха оживени разговори по проблемите на политиката, на литературата, за задачите на младежта. За вестник „Просветител” тя взе от Хрелков интервю и го помести под наименованието „Интервю с др. X”. По-късно, потресен от нейната гибел, Хрелков написа стихотворението „Родопска тъга”, посветено на Вела.

В тези последни месеци преди излизането ни в балкана Вела не подцени нито за момент голямата роля на книгите за подготовката на младежта. Разпространяваше прогресивна и нелегална литература, Най-често вземаше книги чрез Мильо Михайлов, библиотекар в Лъджене, които повече не се връщаха. Книгите се прочитаха и се предаваха от ръка на ръка между каменските младежи.

Особено много засили тя работата си с жените и девойките в района. Обикаляше селата, срещаше се с младите хора, подготвяше ги за активно участие във въоръжената борба.

Много от срещите си Вела правеше у нас в къщи.

На 4 април 1943 г. групата партизани от отряд „Антон Иванов”, командвани от Никола Божанов, предприеха смела акция — подпалиха фабриката на братя Паланкови в Лъджене, която работеше за немската армия на Източния фронт. Политически ръководител беше Атанас Ненов. Участваха Атанас Семерджиев, Илия Малев, отговорник за младежките бойни групи в района Георги Шулев, Борис Голомеев и други. За голямо съжаление акцията излезе неуспешна. С намесата на пазача на фабриката пожарът бе потушен. На другия ден започна стачката на работниците от дъскорезниците, столарските и терпентиновите фабрики за увеличаване на хлебните дажби.