Пред мама и тате Вела си беше извоювала голям авторитет. Те не можеха да не зачитат нейните желания. Тя също уважаваше техните съвети. Напоследък обаче тя се отклоняваше към неизвестното и опасното. Какво я привличаше там — те се досещаха. Но можеха ли да я спрат. Пък и щом към него вървеше Христина и още много Белини другарки и другари, все добри момичета и момчета — то ще бъде хубаво и човечно, и добро. Само че какво ли още предстои по пътя към това добро?

В края на януари заминах за Пазарджик. Решихме Христина да се укрива в ученическата ми квартира.

– Гера, внимавай, възлага ти се важна задача. Ти отговаряш за съдбата на Христина. С нищо не бива да създаваш подозрение. Вярвам, че няма да се изложиш. Аз често ще ви спохождам.

Това бяха думите на Вела при тръгването ми.

За по-безопасно Христина замина за Пазарджик с Георги Шулев. Благополучно пристигна и се настани в квартирата ми. Всичко тръгна нормално. За укриването на Христина знаеха Иван Стоилов, ремсов секретар на мъжката гимназия, и съквартирантките ми Иванка Янкова и Йорданка Начева. Още от първите дни Христина стана ценен съветник в нашата нелегална работа в девическата гимназия. Замислихме издаването на нелегално вестниче, предназначено за ремсистите от четвъртите и пети класове. На 18 февруари вечерта се заехме с неговото оформяне. За тази цел извадихме сандъка с нелегалната ремсова библиотека на девическата гимназия, която укривахме под дъските на пода. И в този момент, не щеш ли, беда! На пътната врата се чу продължително тропане. Изпаднахме в недоумение, навярно е полиция! Трябваше да се действа решително. Най-напред се заехме с Христина, тя се скри в бараката на двора. Книгите бързо събрахме в сандъка и потулихме под едно от леглата, Върху леглото като тежко болна от „заразна болест” легна Йорданка Начева, на която естествената червенина по лицето й придаваше вид на човек с 40° температура. След като се поуспокоихме, Иванка изтича да отвори вратата. За наше учудване в стаята вместо полиция влезе група учители от нашата гимназия, придружени от класната ръководителка.

Бяха особено любезни и личеше, че се опитваха да придадат случаен характер на посещението. След няколко традиционни въпроса — кога се прибираме вечер, колко души живеем, каква програма на работа имаме, една от тях се обърна към мен:

— Пеева, ако може, дайте ми доклада за Христо Ботев, който сте изнесли в час по литература. Искам да го прегледам, научих, че големи спорове са ставали във вашия клас. Покажете ми каква литература сте ползвали. Какво сте чели въобще?

След това класната отиде при масата, където бяха учебниците и тетрадките, и взе да ги прелиства. В същото време останалите започнаха да преглеждат литературата, струпана на нея. Класната ръководителка отвори чекмеджето на масата. Изтръпнах. Спомних си, че вътре между тетрадките се намираха „Хляб” от Алексей Толстой и биографичен очерк за Ленин. Приближих се. Докато тя разлистваше тетрадка по класни упражнения, внимателно между две тетрадки взех книгите и ги поставих върху прегледаните тетрадки.

При тоя обиск все пак намериха книги, които ме уличаваха в „тежко престъпление.” Това бяха „Поезията на Христо Ботев” от Дим. Стефанов и Т. Цв. Кръстев, „Христо Ботев — критик” от Георги Бакалов, „В защита на Христо Ботев” от Георги Бакалов, „Поезията на Владимир Маяковски и някои основни въпроси на литературната теория и практика” от Тодор Павлов и „Дарвиновата теория и научната философия” от Сава Гановски. С тези веществени доказателства и улики комисията напусна квартирата. Последва изключването ми от гимназията.

След станалото беше ясно, че Христина повече не бива да остане при нас, и още същата вечер я отведохме в квартирата на Иван Стоилов и Петър Манев, където тя живя около една седмица. Пътищата ни се разделиха, за да не се срещнат никога вече.

По-късно Христина замина при Костадина Вучкова, учителка в село Горно Вършило — Пазарджишко.

Аз поех към Каменица. Вместо диплома носех решение за изключването ми от гимназията. Как ли ще посрещнат това в къщи? Училището остана зад мен. Може би завинаги. Пред мене е борбата. По-скоро при Вела, при младежите от нашия край! Там вече действаха бойни групи, разгаряше се въоръжената съпротива.

Вела имаше свой мир. Този мир беше събрал най-възвишеното и благородното, на което е способен човекът комунист.

Но празната мечтателност й беше чужда. Бездействието я измъчваше като птица в клетка. Да действа — това беше нейното опиянение, нейното най-голямо щастие. Жаждата за дела скоро я отведе в онзи ударен юмрук на народната съпротива, който се наричаше бойна група.

С дейността си тя беше заслужила честта да бъде първата жена от Чепинския край — член па бойна група. Още от 1942 г. изпълняваше бойни задачи и в София, и в Чепинско, и то в най-трудното и рискованото поприще — набавянето на оръжие и боеприпаси.

На Вела се възлага задача събираното в Каменица оръжие да се пренася в Чепино и да се предава на Ангел Чопев — отговорник за бойните групи в района. Пушки, патрони и взрив дават Димитър Желязков, счетоводител в горското стопанство, Илия Кадинов — горски служител в село Сърница. Патрони доставя и Васил Ушев (Пъшков), без да знае къде отиват.

Преди за започне пренасянето й казват: — Вела, тази работа е много опасна!

— И опасните работи трябва да се вършат — отговаря тя. — Готова съм на всичко!

За първия рискован рейс до Чепино разказва Стойо Ма н ди лов:

„В уречения час отидохме у Илия Кадинов. Вързахме оръжието в голяма домашно тъкана бохча и Вела я взе. „Ще пътуваме в отделни файтони, й казах. Ти напред, аз след тебе. Но като слезем на Чепинския площад, аз ще тръгна напред, а ти след мене. В която къща вляза, да влезеш и ти.”

Така и направихме.. Но за беля, още преди да стигнем площада, конете на моя файтонджия спряха, навиват вратове и по-нататък не тръгват. Какво ли не прави човекът, но напразно. Обезпокоен за Вела, скочих от файтона и тръгнах пеша. Когато стигнах до читалището — що да видя, — Вела седи на една пейка с огромната бохча точно срещу полицейския участък и най-спокойно чака. Тръпки ме побиха.

В бойната дейност е въвлечен и Димитър Джумалиев. Вела с Крум Гинчев споделят, че сега е ударил часът да се проникне в работилницата на дядо му и баща му — универсална и в по-голямата си част оръжейна.

Скоро Димитър Джумалиев по нареждане на Ангел Чопев предава на Вела малък пистолет, който той сглобява за лично ползване от нея. „Когато й предадох пистолета — пише Димитър Джумалиев, — в момента на поемането тя сякаш порасна. Взе пистолета, сложи го на кръста като на колан, поизпъчи се като млад войник и каза: „брат, сега вече важа като ремсист”.

Един път Вела с Джумалиев пренасят от Чепино оръжие за поправка при дядо му. Отиват пешком. На уреченото място ги чака с чанта Ангел Чопев. Вземат чантата и поемат през Лъджене за Каменица. На границата между Лъджене и Каменица ги срещат и спират двама полицаи. Питат ги къде има аптека, а тя беше на около 100 метра, подминали я, Най-хладнокръвно Вела им казва: „Вървете с нас, ние ще ви заведем.” Когато стигат до аптеката, полицаите влизат вътре, а двамата продължават за Каменица. „По пътя — споделя Джумалиев — Вела ми каза: „Видя ли как полицията ни пази да носим пистолетите на ремонт.”

Друг път двамата отнасят в две чанти събралите от Джумалиев патрони. Пътуват от Лъджене за Чепино с влак. На гарата трябва да ги чака човек. Когато пристигат в Чепино, се оказва, че полицията обискира всички, които слизат от влака и носят куфари и чанти. „Ей, даскале, елате тук — извиква ги един от полицаите — Откъде идвате и какво носите в чантите?” Вела тръгва пред Джумалиев с привидната готовност да отвори чантата. „Господин полицай — се обръща Вела към един от тях. — Това момче ми е съученик, идваме от Сараньово и пропуснахме да слезем в Лъджене. Ако може да ни проверите по-бързо, че сега ще трябва да вървим пешком до Каменица. В чантата има книги, учебници и тетрадки.” „Хайде бързо си отивайте, казва полицаят, че имам много работа, поне с вас да не се занимаваме.” Патроните предават на около 200 м от гарата на Ангел Чопев. По-късно се изяснило, че полицаите търсели контрабандно пренасяни стоки.