Вечерният здрач се спускаше бързо от родопските върхове. Ярките цветове избледняваха и оставаха само тъмните строги очертания на околните хребети. Птичата песен замлъкна. Бистрата Бойковска река тихо плискаше водите си в камънаците. Ние слязохме безшумно на реката да се измием и освежим, защото очаквахме скъпи гости — партизани от чета „Стефан Божков”, които трябваше да останат към щаба. С много от тях щяхме да се видим за първи път.

По смрачаване, когато сенките на дърветата пиеха от бистрата вода на реката, изостреният ни слух долови шум на счупени съчки и търкаляне на камъни.

Отгоре по реката се зададе партизанска колона. Водеше я Пашката. Изненадата и нашата неподготвеност ни обърка и посмути, но скоро тя отстъпи пред избликналата радост. Спуснахме се към колоната. Стройният й ред се наруши. Ние се смесихме в радостни поздрави и прегръдки.

В колоната имаше две партизанки — Вела и Катя (Макри Апрахемова).

Дотогава бях чувала за Вела, но я видях за първи път сега. Познах я изведнъж. Както аз съм искала да я видя, така у Вела е имало същото желание. Това научих по-късно от самата нея.

Аз вече знаех, че бай Асен беше запалил любопитството й към мене по повод „Виткините питки”. И не се излъгах. Вела търсеше с поглед някого сред раздвиженото множество, Аз стоях мълчалива и смутена. Сърцето ми биеше лудо! Пред мен беше тя — Вела, за която се разказваха толкова хубави неща!

Не зная колко дълго щях да стоя така, ако Вела не беше се усмихнала и не заговори първа:

— Витка, здравей! Ние вече се познаваме с тебе. Витка, още преди да те видя, аз те обикнах. Сама не зная с какво и защо, но исках по-скоро да се срещна с теб.

И от този момент започна нашата сърдечна дружба, която понякога предизвикваше скрита ревност у другите.

На пръв поглед Вела изглеждаше мълчалива, дори плаха. Но само на пръв поглед! Тя беше средна на ръст, набита, физически здрава. За нея нямаше умора. Само сънят я приковаваше на едно място. Облечена с вкус — сив кариран брич, зелен пуловер, обута с цървули. Беше подстригана по момчешки, а на главата си носеше хубаво плетено таке.

Най-много ме пленяваха нейните големи, умни, пъстри очи, които дори зад очилата не губеха обаянието си.

Постоянна усмивка красеше лицето й. В усмивката й имаше нещо детско и свенливо. И защо все пак Пенка, която не блестеше с нищо външно, което да я отличава от останалите партизанки, имаше такова обаяние и беше спечелила обичта на всички ни?

Тя говореше интересно и завладяващо. Намираше обща тема за разговор с всеки, сближаваше се и с най тежките по характер. Искаше да й се разказва и умееше да слуша подкупващо, като дете. Беше общителна, сърдечна, а добротата бе изписана на лицето й.

Често пъти ръководството на отряда ни изпращаше с Вела на срещи с ремсистите от Дедово, Храбрино и други села. Тя внимателно и търпеливо им разясняваше много въпроси, учеше ги как да работят и се борят. Със затаен дъх те слушаха пламенните й слова за прекрасния живот, който ще построим след победата над фашизма.

Вела беше навсякъде и е всички. Ако трябваше да се чисти оръжие, да се носят дърва и вода, тя бе с първите. Оплаче ли се някой, че не е добре, веднага бързаше да помогне, та макар да се връщаше от тежък и дълъг път, да бе капнала от умора.

По инициатива на Вела ние пишехме писма до комсомолците от другите отряди, насърчавахме ги и им обявявахме съревнование за смелост и безупречна дисциплина.

Вела по своему се радваше на природата. Разказваше, че имала два любими бора край тяхната река на село. Често ги рисувала на фона на Арапчал и всеки ден ги виждала различни — по-хубави и попораснали. Дали нещо й е подсказало, че Арапчал ще стане нейният бъдещ паметник?

Неведнъж съм я виждала, сгушена до някой бор или седнала на скала, усамотена, с лист и молив в ръка. Какво ли пишеше тя — дневник, любимо писмо или рисуваше късче от красивата природа? Всеки от нас искаше да знае с какво се занимава Вела, но никой не дръзваше да я прекъсне. А може би тя просто подреждаше мислите си за предстоящите срещи с ятаците и комсомолците. На комсомолските събрания всички очаквахме кога Вела ще вземе думата. Тя се изправяше и започваше да говори съвсем непринудено, просто п убедително. Вела намираше думи да обясни простичко и най-отвлечените проблеми на философията и да ги поднесе в една увлекателна, образна и убедителна форма.

Но в споровете тя беше съвсем друга — огнена, красноречива, и така ясна и логична, че не можеш да не повярваш, да не се подчиниш...

И в сивото ежедневие, и в дребните неща Вела намираше с какво да прогони, да разсее отегчението и тъгата у другите.

В късната есен на 1943 г. нашият отряд се беше разположил на лагер в местността Перпелаш край село Дедово, Пловдивско. Аз, Вела и Бойка (Мария Бакалова) бяхме образували „комуна” — трите спяхме заедно. Правехме върху земята „дюшек” от клони, листа и трева. Отгоре се завивахме с моето одеяло. Бях си го изтъкала сама преди няколко години. Когато тръгвах за балкана, мама го извади от големия шарен сандък, останал й още от моминските години, отупа го от нафталина и ми го подаде:

— Вземи го, чедо, съдено му било да не ти бъде сватбен чеиз, а партизански.

Преди Вела да дойде в отряда, с него се завивахме двете с Бойка. След нейното пристигане я поканих да спим трите заедно. Тя отказа.

— Спете си вие двете. Аз съм облечена с дебели дрехи и не ми е студено. А за да сме заедно, ще спя до вас.

Тя виждаше, че завивката е малка за трите и не искаше ние да се измъчваме и студуваме заради нея.

— Ако не дойдеш да спиш с нас, и аз няма да се завия, а ще легна на открито — възпротивих се аз.

— Ех, каква си, защо ме поставяш в неудобно положение с този ултиматум. Няма как, ще трябва да приема...

Оттогава спяхме трите заедно. Понеже Бойка беше най-малка и нежна, слагахме я в средата. През студените, дълги нощи я топлехме с телата си.

Осъмвали сме с увлекателните разкази на Вела. А тя умееше да разказва чудно за родния си край, за борбите на студентите, за първите си сърдечни трепети, за своите близки, за бойни акции, в които бе участвала. В нея нищо не беше прекалено, във всичко имаше мярка. Усетеше ли, че е прекалила, тя погалваше Бойка и я молеше да попее. И когато топлият глас на Бойка се понасяше плавно в тъмнината, Вела затихваше и аз усещах учестеното й дишане и разбирах, че е развълнувана, че мисълта й се рее далече, далече оттук.

Един път се събудих в тъмни зори. Над мене по изцъкленото небе трептяха милиони звезди. Духаше тънък, студен вятър. Гърбът ми беше отвит и по него сякаш пълзяха милиони ледени мравки... Студът беше непоносим, но не смеех да мръдна и дръпна одеялото към себе си, за да не събудя приятелките си. А нощта сякаш нямаше край.

Звездите започнаха бавно да гаснат една след друга. Някой се изкашля глухо. Зашумяха тихите стъпки на часовите, които се сменяха.

Най-после далече от изток се показа живителното слънце. Партизаните се размърдаха и започнаха да се надигат.

Вела отвори очи, погледна нагоре и започна да се шегува:

— Ууу, какви сме поспалани! Ще си проспим младините. Хайде, ставайте!

Чак сега волята, която си бях наложила да не треперя, ме напусна и аз затраках силно със зъби.

— Витке, какво ти стана? — изплаши се Вела и се наведе над мене.

— Нищо, Пенке, сънувах лош сън.

— Какъв ти сън — и тя хвана студените ми ръце. — Та ти цялата си се вкочанила!

Опитах се да стана, но не можах. Тя клекна до мене и започна да разтрива гърба ми. Малките нежни ръце, сякаш бяха заредени с огромна скрита топлина, която преминаваше в мен. След няколко минути усетих, че в тялото ми се вля живителна струя.

Вела бръкна в джоба си, извади едно малко пликче и го отвори.

— Вземи едно аспиринче!

— Не искам, нищо ми няма!

— Ако не вземеш, ще ти се разсърдя!

Тя ме гледаше така нежно и умолително, че не можех да й откажа.

Предстоеше ни да нападнем лесничейството „Персенк”. Командирът даде заповед да се подготвим за акцията. Постлахме одеялото и трите седнахме върху него. Аз почистих пушката си. След това извадих пистолета си и започнах да го разглобявам. Погледнах към Вела. Тя беше взела парцалчета и грижливо чистеше капките роса от пушката си. Нежно я гладеше по приклада и й се радваше както малко дете на някакъв желан и скъп подарък. Загледана в нея, не усетих как бойната пружина на пистолета изхвръкна и падна в тревата.