— Какво стана, Витке?

— Изгубих пружината.

Трите наведохме глави над земята. Ровехме сантиметър по сантиметър, но напразно. Очите ми се напълниха със сълзи и брадичката ми затрепера. Вела ме прегърна.

— Успокой се, ще я намерим! Аз гледам с четири очи — засмя се тя и намести очилата си.

Най-после намерихме пружината.

Късно след обед дежурният дойде при нас и каза трите да се явим при командира на отряда.

Учудихме се — защо ли ни вика? Каква задача ще ни постави?

Отправихме се към големия бор, под който на паднало дърво бяха седнали командирът, комисарят и началник-щабът.

— Момичета, утре част от отряда заминава на акция. Тази нощ вие трябва да изпечете хляб. Вярвам, че ще се справите със задачата — обърна се към нас Дед.

Ние кимнахме с глава в знак на съгласие и тръгнахме.

Закипя работа. На малка полянка Томата и Страхил изкопаха трап. Над него направиха колиба от клони и листа, за да не се вижда огънят на нашата фурна.

Постлах едно платнище в трапа, насипах брашно н започнах да меся. Вела, Бойка, Страхил и Томата застанаха отстрани.

Слънцето бавно потъна в морето от далечни върхове. Настъпи нощ. Томата драсна клечка кибрит и я поднесе към сухите листа. Разгоря се буен огън и колибата светна отвътре.

— Колко е хубаво, каква романтика, а ние сме се умълчали — заплеска Вела с ръце. — Питките ще станат още по-вкусни, ако им попеем. Бойке, започвай!

Без да чака повече, славеят на отряда повдигна глава, приглади късо подстриганата си коса, където доскоро имаше две големи плитки, и тихо запя. Кадифеният, топъл глас се лееше на нежни вълни като звучните родопски чанове. След като завърши песента, Томата започна да декламира „Йохан”.

Аз направих питките, нашарих ги отгоре с вилица и станах.

— Сега е твой ред, Витке. От тебе искаме да издекламираш „Червените ескадрони” — предложи Вела.

Моят любим поет беше Смирненски. Никога не отказвах, когато ме караха да декламирам негови стихотворения. Избърсах ръцете си и започнах:

„В утрото на светла ера, с факела на нова вера...”

Вела се беше изправила пред мене. Огънят хвърляше алени талази върху нейното лице. Очите й бяха сериозни и сякаш съсредоточени някъде в бъдещето, когато червените воини ще слязат от конете и ще възцарят вечна правда и обич на света.

— Дали ще дочакаме този ден? — тихо, като че ли на себе си зададе въпрос Бойка,

— Ще дочакаме, Бойке, ще дочакаме — разпалено и с вяра отговори Вела. — И да видиш какъв живот ще изградим, „без бог, без цар”, както казва Гео Милев.

— А питките кога ще се пекат? — прекъсна концерта и мечтите ни Страхил.

Отново започнахме работа.

Рано сутринта дългата партизанска колона се проточи из гората. Трите стояхме една до друга и махахме с ръце към другарите, които често се обръщаха и също вдигаха десници.

Очите на Вела плуваха във влага. Тя гореше от желание да участва в акцията, но като съзнателна и дисциплинирана партизанка изпълни заповедта, без да протестира повече.

За закуска ни раздадоха картофи и извара. Всички насядахме заедно.

— Другари, чакайте — обади се преди да започнем Вела. — Сега ще ви покажа как се ядат картофи по „европейски“.

— Я да видим тази „европейска” закуска — засмя се един от партизаните.

Надигнахме глави и отправихме погледи към нея.

Вела забоде с вилицата си един картоф и започна внимателно да го бели с върха на ножчето си. След като го изчисти, артистично го поднесе към устата си.

В този миг откъм долния пост изтрещяха няколко изстрела. Лавна зловещо картечница. По клоните на дърветата за плющя дъжд от олово.

Всички скочихме, без да сме сложили нещо в устата. Командирът отдаде заповеди за бой. Партизаните бързо заеха местата си. Между дърветата започнаха да се мяркат сините униформи на полицаите.

— Предайте се, обградени сте! — зачу се нагъл дебел глас.

Отговорихме с огън. Фашистите спряха и залегнаха.

Легнала до мен, Вела процеди през зъби:

— Елате, елате, мръсни гадове!

Тя беше настръхнала като разярена лъвица. Очите й като че ли мятаха огнени светкавици зад очилата.

Притиснала до рамо приклада на пушката си, тя стреляше по враговете.

Атаката на полицаите беше отбита. Нашите куршуми ги държаха приковани към земята. Командирът даде заповед за оттегляне. Една част от другарите останаха за прикритие.

Спряхме на безопасно място далече от лагера. Настигнаха ни и другарите, които прикриваха оттеглянето. Нямаше никакви жертви.

— Всички сме живи и здрави, жертви станаха само „европейските” картофи — засмя се командирът.

Вела смръщи чело, стрелна го под вежди, но веднага на устата й грейна весела усмивка.

— Има време, другарю командир, пак ще ви покажа как ядат европейците, но при едно условие.

— Кажи го!

— Ще ви го покажа, но ако винаги ме включвате в бойна акция.

— И за това има време. Очакват ни немалко срещи с народните врагове.

Наистина очакваха ни нови, кървави схватки с фашистите.

Продоволствието на разрасналия се отряд „Антон Иванов” беше особено трудна работа. Полицията и жандармерията блокираха всички пътища и села. Връзката с партийните организации се поддържаше много трудно. Острата нужда от дрехи, завивки и оръжие ни принуди да проведем смели и рисковани акции, е. което се укрепваше още повече авторитетът на отряда и вярата на населението в нашето право дело.

На 14 септември нашата чета започна да се готви за акция. Беше решено да бъдат нападнати вилите и почивната станция край село Бойково. Оттам искахме да се снабдим с домакински съдове, дрехи и други неща, необходими за отряда.

Щабът реши в акцията да участват само част от мъжете. Жени не бяха включени, защото мястото беше много далече от лагера и багажът, предвиден за вземане, щеше да бъде тежък. Изключение беше направено само за Вела.

Вечерта определените другари тръгнаха, между тях беше и Вела. Аз с нажалени очи гледах щастливците, които се отдалечаваха. Радостната Вела често се обръщаше назад и махаше с ръка, докато се изгуби между дърветата.

В тъмни зори всички се върнаха претоварени от багаж, Ние се струпахме около тях. Вела свали препълнената тежка раница от гърба си, прегърна ме и зашептя:

— Акцията премина чудесно, Витке. Нападнахме почивката станция и вилите на търговците кожодери. Донесохме много одеяла, съдове и медикаменти. Сега ти ще печеш питките не в пепелта, а в истински тави.

През деня разпределихме донесения багаж, който беше голямо богатство за нас. Един другар заяви със смях, че ако са били само мъже, кой знае какво са щели да вземат, Благодарение на Вела, която разбирала от „домакинство” и „женски работи”, били взети само неща, необходими за нашия партизански бит.

Един ден извикаха Вела в щаба на отряда. Аз седнах на полянката и с нетърпение я очаквах да се върне. След малко тя дойде при мене. Никога досега не бях виждала такава веселост в очите и такава щастлива усмивка върху лицето й. Тя ме хвана за ръцете и каза възторжено:

— Най-после и за мене ще има истинска работа!

— Каква е тя?

— Засега не мога да ти кажа.

Повече не я разпитах, защото знаех, че в конспиративната работа не трябва да има излишно любопитство и словоохотливост.

След обяд Пашката, Миташа и Вела, облечени в дрехите на най-новите партизани, защото все още бяха здрави и запазени, напуснаха лагера.

Цяла нощ не мигнах да ги очаквам. Не си дойдоха н на другия ден, и през следващата нощ. Пристигнаха едва на сутринта на третия ден. Костюмът на Пашката и роклята на Вела бяха целите окъсани и изцапани. Погледите им гневни, а по лицата им се четеше яд и недоволство.

Отидоха в щаба и дълго стояха там.

Когато ги освободиха, Вела дойде при мен и тъжно поклати глава.

— Какво ти тежи? — попитах аз.

— Ох, Витке, не е за разправяме. Без малко да провалим акцията.

Поуспокои се и започна да разказва.

— Щабът възложи на Миташа, Пашката и мене да отидем в Пловдив и да изпълним смъртната присъда над един продажник.