Непрекъснато валеше дъжд. По коритото на Бела река пълзеше вледеняваща мъгла. Реката отдавна беше загубила сребристия си кристален блясък и носеше надолу мътилка, камъни и коренища. Тежък беше животът на партизаните през тези дни. Нашата група, ръководена от Никола Чолаков, беше приготвила доста храна, но тая храна беше разчетена само за хората от чета „Стефан Божков”. А сега в лагера се събраха повече от сто и петдесет човека. Трябваше да се търсят и събират нови храни. Нощите преминаваха в непрекъснати преходи с претоварени раници, а дните — в мръзнене под студения ноемврийски дъжд.

На петнадесети ноември след обед в лагера дойде Димитър Хаджиев заедно с Илия Гагов от село Ракитово, и двамата ятаци. Гагов предаде на Георги Ликин (Дед) и Георги Чолаков (бай Асен) съобщение от Манол Велев, че той е установил връзка с Пазарджишкия окръжен комитет на партията и с щаба на Трета военно-оперативна зона. Съгласно постигнатата договореност, всички чепински партизани трябваше да преминат в Чепинското корито и да създадат самостоятелна партизанска единица в състава на новата военна зона.

Времето се пооправи, светна хубав ноемврийски ден. Групата партизани трябваше да замине за Чепинското корито, за сформиране на самостоятелна чета. В групата бяхме и ние с Вела.

Решението за отделянето ни от отряд „.Антон Иванов" беше възприето от намиращите се в лагера чепинци различно: едни се радваха, други тъгуваха. Радостта беше естествена. Кой не жадуваше да бъде в родните места, където всеки дол и всяка чука, всяко дърво и камък са познати от най-ранните детски години? На кого не се иска да бъде близо до своите родни хора? Там всеки се чувствува по-уверен, по-силен, по-леко се понасят всички несгоди и опасности.

Но и съжалението, и тъгата също имаха място в сърцата ни. Няма по-силна дружба от партизанската. Условията на партизанската борба, общите стремежи и мечти, непрекъснатото сблъскване с трудностите и опасностите заякчаваха тази дружба. В отряда всеки от нас оставяше скъпи, верни другари.

Вела беше развълнувана, неспокойна. Обгръщаше с поглед лагера, другарите. Опитваше се с привидна веселост да прикрие мъката си. Но това не й се отдаваше. Разделяше се с бойни другари, разделяше се, сякаш завинаги. Другарите се струпваха около нея. прегръщаха се, целуваха се. Чувах ободрителния глас на Вела: „Довиждане, другари, скоро ще се видим, за да продължим заедно борбата.”

С Вела стояхме изправени пред Георги Ликин, Георги Чолаков, Тодор Коларов, Никола Чолаков и Петър Марджев. Последни минути преди раздялата.

— Пенке и Анке, предстои ни да се разделим, но ние всички вярваме, че няма да ни посрамите. Знаем, че нашите пътища ще се разделят само временно, през пролетта ще се видим отново.

Казаха се топли и сърдечни думи и от останалите другари... И ето дойде време за път. Сърдечно е минутното стискане на коравите, загрубели ръце, топла е другарската, бащина прегръдка. В очите напират сълзи, гърлото е стиснато от болка. Ще отнесем с Вела спомена за тия минути като нещо най-скъпо и съкровено.

Никола Чолаков несръчно ни подава малки вързопчета за неприкосновен запас. Сълзи напираха в очите му, когато каза:

— Вярвал съм и винаги ще вярвам във вас, във вашата твърдост и смелост.

Деветимата другари, готови за път, започнахме да се прощаваме с антонивановци. Колко ръкостискания, прегръдки, целувки, колко пожелания за успех в борбата.

Особено трогателна беше раздялата на Вела с Витка. Хванати за ръце, не можеха да се откъснат една от друга.

— Витке, ела с нас — нежно я молеше Вела. — Аз ще ти бъда закрилник, ще бъда твоя сестра. Ела с нас.

Витка обаче трябваше да остане в отряда, макар че тя самата бе раздвоена.

Колоната потегли, водена от бай Илия Гагов. Вървяхме по хлъзгавата пътека, провираща се между буките надолу към Бела река. Всред множеството изпращачи Вела съзря Витка, втурна се към нея, нежно я целуна и отново я замоли да дойде с нас. Тогава Витка взе да бърка в джобовете си и извади фотография на по-малката си сестричка Пенка и на Мария Бакалова (Бойка) и я подаде на Вела, която след това трябваше да догони колоната.

„Нима можех да забравя този молещ поглед и последната й молба — Ела, ела с нас! Но тя никога не узна колко силно беше желанието ми да я последвам и никога да не се деля от нея — пише в спомените си Витка. — Колоната потъна в дълбочината на гората и аз и досега я виждам, как тя подтичва след нея, докато се скри от очите ми. Тогава не знаех, че вече никога няма да видя любимата Вела.”

Вървяхме, а Вела все извръщаше поглед назад, към лагера.

По Бела река през Петрово бърдо навлязохме в Баташкото поле. През гората вървяхме в партизанска колона, но щом стигнахме полето, разделихме се на групи по двама-трима.

Пред нас с Вела вървяха Димитър Горостанов и Илия Гагов — водачът, който не сдържаше възхищението си:

— Никога не предполагах, че има толкова много партизани. Има и жени. А това ли са щерките на бай Пейо? Всички в Чепинското корито говорят за тях. Каква беше тази майка, дето ги роди. Разправят, че голямата била много смела, като орлица. Само за нея говорят.

На следващия ден край село Ракитово нашата група се свърза с Никола Божанов и Георги Шулев. Те доведоха новия партизанин от Ракитово Стефан Добрев (Киро). Крум и Марко, които заминаха същия ден на среща с легални другари, скоро се завърнаха разтревожени. Разбрали, че има предателство, и видели приближаването на полиция. Още по светло потеглихме през гората.

Вървяхме, а мислите ни се връщаха към раздялата с антонивановци. След разрастването му отрядът се превърна в значителна бойна единица.

Организираността и опитът на партизаните растяха с всеки изминал ден. В началото на ноември бяха получени и първите две картечници, измъкнати от комунистите от хасковските казарми. Отрядът внушаваше респект всред нашите врагове. Затова там всеки партизанин се чувстваше сигурно и уверено.

Но заповедта бе заповед и ние, деветимата, трябваше да я изпълним.

Предстоеше ни подготовка за зимуване, а зимата настъпваше.

Преди полунощ отседнахме под връх Сюткя на лагер между кичести елхи и борове. Капнали от умора, всички бяхме готови да се тръшнем на земята и да заспим. Но партизанин в такова време и в такова място без огън не ляга да спи. Земята е мокра, ще изпие здравето му. Събрахме съчки и дърва и пламъците на буйния огън скоро заиграха пред нас. Умората изчезна и над задрямалата гора се изви, подхваната от Надя Дамянова и Вела, песен — любимата на всички „Смерть комсомольца”:

Там вдали за рекой догорали огни,

в небе ярком заря загоралась.

Сотня юных бойцов из буденовских войск

на разведку в поле поскакали.

Подеха и останалите другари:

... Он упал на траву возле ног у коня

и закрыл свои карие очи.

Ты, конек вороной, передай, дорогой,

что я честно погиб за рабочих.

Смъртта на неизвестния комсомолец ни вълнуваше до болка, караше очите ни да овлажняват. Та нали това можеше да бъде съдбата на всеки от нас.

Надя и Вела подхванаха „Ветре яростен” — любима песен на антонивановци:

„Ветре яростен, вей по полята.

Свивай жилест вековен букак.

На орлите сурови крилата ти

не ще счупиш пак.”

Нощта преваляше. Налягахме край огъня, опряхме гърбовете си да се топлим и само пукането на горящи, те съчки и дървета продължи да нарушава покоя.

Денят дойде мрачен и навъсен. Той ни донесе нови грижи. Преди всичко трябваше да се установим на по-сигурно място,

Няколко дни след раздялата с антонивановци се установихме на постоянен лагер в едно не много дълбоко, но потайно, със стръмни брегове дере, Водите на малкото поточе .се изливаха в река Бистрица. Мястото беше много удобно. По реката се виеше шосето от Чепино за Каратепе, по което сновяха кираджии и горски работници, Това облекчаваше поддържането на връзките със селата. Даже и след падането на снеговете ние можехме да се придвижваме до поточето и после по реката да излизаме направо на шосето, без да оставяме следи в снега, А самото дере не се забелязваше от шосето, което минаваше на отсрещния бряг на реката, Изходът му беше закрит от потънали в лишеи и мъх скали и високи елхи и борове.