Ориентирахме се да зимуваме в това дере, нарекохме го Болшевишкото. Задачата не беше лека. Трябваше да направим землянка за четата, скривалище за съхраняването на значителни количества брашно, картофи, фасул и други продукти, да се направи необходимото за нормалния живот през зимата. Провалите, масовите арести на заподозрени ремсисти и комунист, интернирането на нашите близки създаваше неимоверни трудности за изпълнението на тази задача. Към селата замина група начело с Манол Велев (Филип), за да организират изнасянето на храни в балкана.

В продоволствената акция се включиха много ятаци и помагачи, ремсисти и безпартийни. В събирането на храните особено активно участваха Миланка Станудина, баба Мария Кордева от Чепино и други. В Каменица Васил Содев, Иван Содев, Георги Въргов, Димитър Табаков, Стойо Калпазанов, Йорданка Синапова, Мария Гинчева, Мария Белева и още много други комунисти, ремсисти и безпартийни от Чепинското корито изпълняваха едно или друго поръчение на четата. В балкана, с цената на голям риск, продуктите се извозваха от Иван Бергов, Сульо Шиплев, Димитър Сеи зов, Иван Содев и Димитър Табаков.

За Вела бяха истинска радост срещите с Иван Содев и Димитър Табаков. С бай Димитър ги свързваше стара дружба, а и с бай Иван Содев също отдавна се познаваха. Най-после можахме да научим какво става в Каменица. Узнахме пълни подробности по престрелката на групата на Крум Гинчев и Димитър Чаушев с полицейска контра-чета на Елин връх и най-вече за последвалите след това провали и арести. Полицията бе арестувала Йорданка Синапова и Марийка Велева. Освен тях задържани са били и нашите роднини: вуйчо Димитър Шулев, дъщеря му Надка и синът му Тодор. Всички са били подложени на тежки инквизиции. С голяма жестокост полицаите се нахвърлили върху Йорданка Синапова. Тя е правила опит да се самоубие с нож. Нейната отчаяна постъпка изглежда е стреснала инквизиторите. Затова те приключили набързо следствието. Йорданка Синапова била осъдена на доживотен затвор, Надка на петнадесет години, а другите освобождават.

След освобождаването от ареста Марийка Велева стана една от най-преданите наши ятачки.

Вела се възхищаваше от поведението на девойките.

— В тях никога не съм се съмнявала — казваше тя. — Йорданка Синапова е истински герой!

Затрогната, Вела написа писмо до девойките от Чепинското корито, предадено на Марийка Велева.

„Скъпи чепински девойки.

Поздрав от нас, от жените и девойките, които сме в балкана. В тежката кървава борба, в нашите мисли и чувства ние сме винаги с вас. Ние ви благодарим за вашата подкрепа. Това ни дава още по-големи сили и смелост да се борим срещу нашия смъртен враг — фашизма!

Ние твърдо вярваме във вас, че няма никога да ни посрамите, че няма да отстъпите нито крачка от поетия славен път. Работете за привличането на всеки младеж и девойка. Ние ще победим! Тоя ден не е далеч!

Вела.”

Особено я зарадваха известията на Димитър Табаков за родителите ни, с които той често разговарял, след като се завърнали от първото им интерниране. Баща ми открито ругаел политиката на фашистката власт и споделял, че дните на немците на Източния фронт са броени, че е неизбежна победата на руснаците, на московеца, както обичаше да се изразява той.

Научили за завръщането на мама и тате, ние с Вела решихме да им изпратим писмо. Да знаят, че сме живи и здрави. Искахме да им кажем, че сме доволни от тяхното държане, че не се съмняваме в тях и занапред. През месец декември получихме от брат ни шинел, лекарства и храна. Разбрахме, че мама и тате получили писмото ни и се радват, че сме живи и здрави.

Така Вела чрез Иван Содев и Димитър Табаков установи редовна връзка с Каменица. Чрез тях получавахме продукти, литература и много други неща, необходими за нашето зимуване.

Понякога в лагера настъпваше принудително бездействие. Полицията дебнеше, невъзможно бе ятаците да излизат от селата. Такива дни досадно тежаха на всички. Но най-много мъчеха Вела с нейната неукротима натура и неизчерпаема енергия.

Към края на ноември, когато беше настъпило такова затишие в подготовката ни за зимата, Вела и Кочо Гяуров слязоха за връзка към селата. Необходимо беше да се укрепи младежката организация, да се вдъхне вяра и кураж на ятаците, да се засили политическата работа сред населението, да се докаже, че партизаните действат въпреки терора.

Най-напред те отиват у Ангел Герин в Лъджене, който много им се зарадвал. След това двамата влизат у Васил Гилин в Чепино, после направо през Лъджене се отправят за дома на кака Кръста Пандева.

Двамата изчакали пристигането на мотрисата от Пазарджик, смесили се с пътниците и заедно с тях дошли в селото. Потропали на прозореца. Отворил им нейният син Иван. Когато влезли в къщи, освен майка му, кака Кръста, били и дъщеря й Райна и по-малкият й син Лазар. Посрещнали ги много радушно. Това е една от най-сигурните яташки къщи в Лъджене. Кака Кръста изпроводила децата навън и се заела да ги нахрани. Вела и Кочо възложили на Иван да ги свърже на следващия ден с младежите от Лъджене и с ръководството на гимназията. Към полунощ си отишли.

От Пандеви, пак през селото отиват у Иван Содев, после у братовчедките Шулеви. Потропват на прозореца. Отваря им братовчедка ни Здравка. Разтревожена, Вела най-напред я пита кой е починал, защото на вратата им видяла некролог. Вела научава, че е починала нашата обична баба Герга. Мъчно й е за милата старица, но се овладява. След това се интересува за Георги Спасов, съпруга й. На тръгване Вела се надвесва над люлката на малкия й син Митко и казва: „Како Здравке, ние, партизаните, се борим за такива като него. Ние може да не доживеем до победата, но те непременно ще доживеят и ще растат в едно ново общество — социалистическото.”

На другия ден в Лъджене в кафенето „Кооп” Иван Пандев предал на Димитър Вучков, че заедно с Милю Михайлов трябва да отидат на Шопова поляна на среща с партизаните. Те отишли там, дали парола и от върха се показали Вела и Кочо. Отначало Димитър и Милю попитали партизаните как са със здравето, след което им съобщили — носят се слухове, че Кочо е убит, а Вела ранена. Двамата им казали, че имат нужда от радио с батерии, за да следят събитията на фронта, а така също поръчали да им купят ленти за пишеща машина и индиго за листове. Милю Михайлов обещал да намери батерии. Наговорили се в събота Милю да отиде по работа в село Света Петка, а Вела и Кочо да дойдат същата нощ и да вземат батериите. Час и половина продължила тази среща. Друга среща са имали с Иван Пандев, Стойо Калпазанов, Иванка Янкова и други младежи в местността Дядо и баба.

Движението на Вела и Кочо из Лъджене и Каменица беше проява на дързост. Но от тая среща Вела се завърна бодра, кипеше от ентусиазъм и енергия, готова бе да ходи денем и нощем и да мъкне не една, а две раници, само всичко да бъде наред за зимата.

Колкото повече храни събирахме, толкова по-приветливо, по-уютно ни изглеждаше Болшевишкото дере. В малкия лагер ставаше все по-оживено, по-весело. По-късно много пъти си спомняхме за хубавите питки на Вела, за вкусните чорби и манджи.

Веднъж се опитахме да приготвим кюфтета от кълцано месо, за да разнообразим партизанската кухня. Не им липсваше даже и черен пипер, Но опитът, за наше най-голямо огорчение, излезе несполучлив. Като разпределяхме кюфтетата, стомасите ни премаляваха от апетитната миризма.

— Такива кюфтета и в ресторантите няма да намерите — шегуваше се Вела.

Атанас лакомо се нахвърли на кюфтетата, но още след първите хапки се провикна:

— Какво сте направили, бе? Не може да се вкуси.

— Язък, нищо не е станало — тюхкаха се и останалите другари.

Цялата работа провали дънерът, върху който кълцахме месото за кайма. Дънерът беше боров, а ние не съобразихме, че при кълцането месото ще се налепи със смола.

Колкото и противна да беше горчилката от боровата смола, все пак не хвърлихме кюфтетата,

В края на ноември 1943 година, на земята легна тънка снежна покривка. Първият сняг. Има ли деца, които да не са писали съчинение за първия сняг, да не са изпитвали възторг от летящите снежинки? Но за нас първият сняг беше най-нежелателното нещо. Денят беше навъсен, сърдит, сякаш природата нямаше ни един лъч светлина и радост. Зимата дойде, не можехме да я пропъдим нито от планината, нито от нашите мисли. За партизаните зимата означаваше опасност, неизвестност, непрекъсната борба с глада, студа и смъртта.