Прозорците на лъдженското училище светели по цяла нощ, нашите арестувани другари били подлагани на нечовешки инквизиции и побоища.

Когато Димитър Малчев си тръгна, след десетина, крачки Вела го догони и му подаде малко канче с мед и ръжена питка и му каза: „Това е за теб, другарю. Пътят ти е дълъг, а ти оставаш сам в снежната планина. Всичко се случва.” Движейки се към Чепино, в заснежената планина той чувства, че силите го напускат, сяда на едно съборено от бурите дърво да си почине и си мисли: „тук ще се мре“, но в момента си спомня за канчето мед и клисавата питка на Вела и започва бавно да се храни. „Така сладко никога не съм ял. Усетих, че силите ми се възвръщат, заздравих се, краката ми не трепереха. Прибрах се в Чепино преди полицейския час. Оттогава все ми е в ума оня момент, когато другарката Вела ми подаде канчето с мед и питката. Това навярно беше нейната дажба в четата. Ех, какъв хубав човек беше Вела Пеева. Жалко, че не дочака победата”, си спомня Димитър Малчев. Решението на четата беше — още същата вечер три групи да се отправят към Каменица, Чепино и Ракитово.

А и продуктите застрашително намаляваха. В следващите дни домакинът Димитър Горостанов, който замести Никола Божанов, обяви, че предстои последно месене на хляб от зимния ни запас. „Питките бяха разпределени — си спомня Надка Дамянова — и всеки знаеше, че трябва колкото може по-икономично да ги разходва. Вела ни събра (мен и Гера) и предложи: „Момичета, вие чухте, че това е последният хляб. Съгласни ли сте ние да приберем нашите питки и да ги запазим за 8 март?“ — Ние дадохме съгласието си — „Тогава всяка от нас да завие по една питка — продължи Вела — и да я остави на дъното на раницата. Да забрави за нея и все едно, че тя не съществува.” — Да, това е трудно. Да знаеш, че на дъното на раницата има хляб, а ти си внушаваш, че такъв няма. Но ние удържахме и нито една не се докосна до скъпоценната питка.”

Въпреки арестите и побоите, нашите свръзки и ятаци продължаваха да вършат своята работа. Онези, които се поколебаха, бяха малцина. На тяхно място активно се включиха нови другари. И нито полицейският час, нито секретните постове, нито засадите можеха да попречат на тези патриоти да изпълнят своя дълг. Те сновяха из селата, следяха всяка стъпка на полицията и жандармерията, подпомагаха застрашените от провал другари да се укриват, съдействаха им да се приготвят за излизане при нас, събираха храни, пари, оръжие, разпространяваха позиви и съобщения за Червената армия, вдъхваха вяра в победата над фашизма.

Партизанският живот в землянката се превърна в истинска бойна и житейска школа — школа по мъжество на духа срещу всички изпитания на борбата.

Тук беше съдено да ни свари вестта за разкриването и битките на отряд „Антон Иванов”. Бяхме потресени. Болка разкъсваше сърцата ни.

Какво ли е станало с другарите? Дали всички са загинали?

Не можехме да се примирим с мисълта, че на света ги няма вече гордите и силни антонивановци, батачаните, прекрасните комунисти, които ни приеха с бащинска нежност в своя отряд.

Та нали от техните ръце ние получихме първото си партизанско оръжие, пред техните строги и добри очи приехме най-святото кръщение — нашата партизанска клетва, заедно с тях вървяхме срещу смъртта, мечтаехме за свобода и нов живот!

Нима можеше да са мъртви, когато техните образи светеха в душите ни като един велик символ на партия, народ, родина!

А какво ли е станало с Витка, Бойка, Живка?

Погледнах Вела — лицето й беше изопнато, сурово.

— В едно да бъдем сигурни, другари — каза тя, — че са паднали като герои.

Никой не се съмняваше в това.

Осиротя гордият Баташки балкан. Бялата епопея на безсмъртието го превърна в нова баташка църква, в нов, по-висок връх на революцията,

Отново героичен Батак влизаше в революционната история на България като жертвена клада, която зовеше: „На колене!”. И напомняше: „След мене изгрява свободата”.

Разтърси ни със своя ужас трагичната гибел на Георги Чолаков — любимия помощник-командир на отряда.

Кой е казал, че баладите ги измислят поетите?

Тогава, когато ние, двадесет и двама народни партизани стояхме изтръпнали всред бялата родопска пустиня, баладите се раждаха в мрачните подземия на фашисткия ад.

В мазето на баташкото училище е арестувана жената на Георги Чолаков — кака Невена Чолакова. Черният капитан Динев хвърля в скута й отрязаната глава на нейния мъж с цинична подигравка, каквато само садист може да изрече. Цяла нощ тя прекарва с отрязаната глава.

Това е нощта на батачанката Невена Чолакова! Нощта на България. От нея тя излиза безпаметна, но твърда, несломена.

От мислите ни не излизаше образът на жената с вълнената престилка и юнашката глава на скута и ние забравяхме нашите страдания.

Страшна вест долетя до нас и от Еледжик. На 15 февруари 1944 г. легендарният връх беше станал ням свидетел на кървава партизанска драма. Тук със смъртта на храбрите бяха паднали в неравен бой 22 партизани от четите „Кочо Честименски” и „Стефан Караджа”.

Между тях бяха Велини бойни другари от Пазарджишката гимназия и студентските години: Костадин Старев, Димитър Караиванов, Любен Шкодров, Лазар Боснев — гордостта на Пазарджишкия РМС.

Тежко ранен, Иван Пипонков (Терентий) беше молил своя брат Александър (легендарния Чапай): „Бате, водица... убий ме, за да не се мъча и да не падна жив в ръцете на тия зверове. Бате!” Братът зарежда карабината, поставя я в отмалелите му ръце, целува го и повежда живите срещу полицейския кордон — разярен, страховит, непобедим! Едва дочува последните думи на милото си братче: „Дръж се, бате, сбогом!” И един изстрел на вярната карабина...

Тези вести караха кръвта ни да кипи. Мъст за падналите, борба до победа... Какво ли крои врагът и за нашата чета? Сигурно ще се опита да ни унищожи. Място за униние нямаше. Паметта на другарите не искаше сълзи, а стиснати юмруци. Тя ни заклеваше: да приведем в пълна мобилизация всичките си духовни и физически сили, да бъдем на крак, на оръжие, та народът да казва: „Живи са, действат нашите чепински партизани!”

Ние не се излъгахме в намеренията на врага. След нанесения удар на отряда „Антон Иванов” край Батак и на четите „Кочо Честименски” и „Стефан Караджа” на в. Еледжик полицията и жандармерията в Чепинското корито хвърлиха силите си за откриване и унищожаване на нашата чета „Братя Кръстини”. Не минаваше ден, в който ловната дружина да не провежда блокади и претърсвания на балкана, да не устройва засади край села, мостове, до пътища и пътеки, А четата продължаваше да живее и да се готви за акции. Озлобена от своите несполуки в борбата срещу чепинските партизани, полицията още повече засили терора. Числото на арестуваните патриоти и патриотки растеше, инквизициите над тях продължаваха дни и нощи. Селищата осъмваха в блокади, четата се оказа откъсната от населените пунктове. Необичайно суровата зима на хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година, дебелият сняг особено затрудняваха нашето маневриране.

В началото на март в землянката бяхме останали само девет души, от които три жени. Другите другари бяха слезли към селата за храна. От тях нямахме никаква вест. Особено ни измъчваше гладът. Продоволствените запаси се изчерпваха. Храна получавахме един път дневно. Не можехме да излизаме от землянката. А времето изведнъж се затопли, снегът започна да се топи и в землянката потекоха малки ручеи вода. Наближаваше Осми март — Международният празник на жената, Вела отдавна се готвеше за него. Напук на глада, на неволите и опасностите решихме да ознаменуваме този светъл празник с малко тържество. От името на партизанския колектив Вела написа пламенно осмомартенско писмо-приветствие до чепинските жени.

На седми срещу осми март опушената землянка беше по-приветлива. Тази вечер, забравили за трудностите, всички бяхме обзети от празнично настроение. То се чувстваше в погледите ни, в спретнатия и стегнат вид на другарите.