Плътният глас на шпикера на народната радиостанция „Христо Ботев” ни откъсна от размисли. „Привет вам, българки — боркини за спасението на България! Днес, осми март, е международният женски празник — денят на жените боркини срещу фашизма, срещу германските завоеватели и разбойници. Българки! Майки, жени и сестри наши! Присъединете се с вашия борчески глас към гласа на свободолюбивите жени от цял свят!

Привет вам, родни наши майки, жени и сестри!

Дерзайте! Дружно на борба за свободна, независима, демократична и силна България! Вън германците от нашата страна!”

Гласът се загуби в ефира!

Вела откри нашата осмо-мартенска вечер. Тя говори за идеята на Клара Цеткин осми март да бъде честван като международен ден на жената, за героичния подвиг на путиловските работнички, за съветската жена — активен строител на новото общество, за масовия героизъм на съветските жени на фронта и в тила, за Лиза Чайкина и Зоя Космодемянская, за жените летци, отдали живота си в служба на съветското отечество. С топли думи разказваше за българката в революционните борби на народа, за жените боркини, поели трудния път на нелегални битки — партизанки, политзатворнички, концлагеристки и ятачки. Каква вяра лъхаше от словото й, вяра в близката победа, когато българските жени ще бъдат свободни, независими п равноправни. Призивни бяха последните й думи: „Да бъдеш партизанка сега, при тези сурови зимни условия, е необходима не само безумна смелост в сраженията и престрелките. Сега повече от всякога е необходима изключителна твърдост и упоритост срещу глада, срещу студа, срещу безсънните дни и нощи. В това е превъзходството ни днес пред развилнялата се полиция и жандармерия. Като партизанки тук, в землянката, макар и малко на брой, имаме достатъчно сили, за да покажем на дело, че и в суровите условия сме равноправни бойци на трудовия ни народ. Затова предлагам, завърши Вела, утре, на осми март — Международния ден на жената, ние — Буряна, Анка и аз, да поемем охраната на землянката.”

След доклада на Вела подехме дружно „Интернационала” и „Ветре яростен, вей по полята”. От името на ръководството на четата, на партийното и ремсовото ръководство Димитър Горостанов произнесе топло и сърдечно приветствие към нас, жените. Заредиха се декламации и песни. Литературната програма завърши. Пристъпихме към втората част — скромен банкет. Рядката картофена чорба, приготвена от последните запаси, тази вечер беше особено вкусна, десертът се състоеше от третинка твърда, мухлясала питка, намазана с мед. Това бяха последните ни питки, получени още през февруари, които ние, жените, грижливо пазехме за осми март. Този наш жест много развълнува другарите. Те не искаха да хапнат от питките, съпротивяваха се, но Вела беше непреклонна и те трябваше да отстъпят. Откога не бяхме яли хляб. Почти бяхме забравили вкуса му и понякога ни се струваше, че първото нещо след слизането ни от балкана ще бъде да се нахраним с хляб, хляб, хляб! Изви се кръшно хоро. Осмо-мартенското празненство продължи до късно през нощта.

Спомняйки си за това празнуване, Надка Дамянова пише в спомените си: „Чудно ми беше откъде Вела беше ползвала материал за доклада. В библиотеката ни нямаше литература от този род. Единственият източник беше радиото, но то даваше откъслечна информация, главно за героизма на съветските жени в тила и в партизанските отряди. Всичко останало тя държеше в главата си и го беше възстановила по памет.”

Предложението на Вела, в чест на осми март жените от четата да поемат охраната на землянката, не се прие. Напротив, другарите решиха да ни освободят от наряд.

За Вела това беше последният свободно отпразнуван осми март.

Празничното настроение, което продължи и на другия ден, беше помрачено от неприятна вест. В землянката неочаквано пристигнаха Атанас Семерджиев и Крум Гинчев.

— Няма време за губене, бързо се стягайте!

— Какво има? — започнахме да разпитваме ние.

— Стефан Добрев е хванат жив, не е изключено всеки момент полицията да ни изненада.

Започнахме да се готвим за път. Освен с личния си багаж, Вела, Надя и аз се натоварихме и с литературата. Най-голям спор стана за пишещата машина — дали да се вземе. Някои другари решително възразяваха да я вземем със себе си поради това, че ще натежи в багажа ни. Вела не бе съгласна с тия възражения. „Каква политическа работа ще вършим без пишеща машина?” — каза тя. Към огромния товар Вела прибави и пишещата машина.

Още същия ден преди полунощ, взели най-необходимото със себе си, ние се простихме с нашето зимно жилище.

„Тръгнахме към билото на Старо Чехльово. Бушуваше снежна буря. Едва се движехме, бяхме загубили навика за продължително ходене. Затъвахме в преспи, всяка крачка ни струваше много усилия. Вятърът пронизваше вкочанясалите ни тела. Износените цървули се плъзгаха, а краката ни бяха почти боси. Вместо чорапи бяхме ги обвили с парчета от скъсано одеяло. Въпреки всичко през тази нощ твърдо понасяхме суровите трудности. Ние бяхме по-силни от снежната стихия. Когато мракът на нощта започна да избледнява, колоната ни, след като слезе 2—3 километра надолу към Грънчерица, отби вдясно. Спряхме да денуваме в тесен проход между скалите, над самото шосе.

Вела, Надка и аз седнахме зад една скала. Вела извади от раницата донесеното от къщи карирано, тъкано от нея одеяло и се наметнахме. „Момичета, дайте да дишаме една срещу друга под одеялото, та да си стоплим поне носовете. И не се отчайвайте, след малко ще изгрее слънце.” Ние скупчихме главите си, дишахме една срещу друга, а Вела от време на време повдигаше одеялото и ни информираше: „От изток се приближават облаци, които за малко ще закрият слънцето.“ Най после мартенското слънце се показа, но то не беше в състояние даже да разтопи замръзналите ни дрехи.

На втората нощ след напускане на землянката се разрази още по-силна снежна буря, движението стана невъзможно. Наложи се да спрем. Изтощението ни беше стигнало до краен предел. Всички бяхме обзети от едно желание — да спрем и да отпочинем, Атанас Семерджиев запали огън и заедно с Вела донесоха елхови клони. Наредиха ги върху снега и предложиха това меко легло за нас, жените. Заспахме мъртвешки сън. На другия ден продължихме. Семерджиев, като командир на групата, нареди част от багажа да се укрие, за да може да се движим по-бързо. Между нещата, които трябваше да се укрият, беше и пишещата машина. На предложението да се остави машината, Вела не се съгласи. Винаги дисциплинирана, този път тя не беше убедена, че трябва да се разделим с машината. Между нея и Семерджиев възникна спор. Вела твърдеше: „Цветане, първото и най-необходимо нещо, щом се установим на лагер, е машината. Ние трябва да засилим политическата работа, да разпръснем по селата съобщенията на Съветското информбюро. Трябва да излезем с обръщение до ремсовите и партийни организации в селата. И в крайна сметка на мене машината съвсем не ми тежи. Аз ще продължавам да я нося.” Семерджиев приемаше всички доводи на Вела като правилни, но в момента ние трябваше да бъдем по-неподвижни, Вела отстъпи, съгласи се да скрием машината и при първия удобен случай отново да си я вземем.

Макар и да се нижеха последните дни на март, Чепинският балкан бе подвластен на суровата зима. Четата се намираше на Марта бивак. Тя обаче малко време прекара събрана в пълния си състав, Голяма група от другарите отново заминаха. Крум Гинчев и Стоил Гълъбов отидоха към Дренов дол, за да приберат Никола Божанов и Георги Шулев, а друга група — Димитър Сеизов, Георги Мавриков, Георги Дерлоков и Атанас Юмерски — за храна към Грашево.

Изживявахме най-тежки дни. Отдавна бяхме забравили вкуса на хляба. Тук започнахме да забравяме и вкуса на фасула и картофите. В окаяно положение бяхме с дрехите и обувките. Лекият навес, под който живеехме, трудно можеше да ни защити от суровата зима. Най-големите изпитания започваха от сутринта, когато се загасяваше огънят. Мъчехме се да запълним е нещо съзнанието си, да забравим трудностите. Затова с Надя и Вела често се връщахме към „Капиталът". Съсредоточено слушахме разказа на Вела, мъчехме се да вникнем в съдържанието на сложните икономически категории. Но гладът не ни оставяше на мира. Изплувалите спомени ни връщаха към легалния живот, копнеехме за нормално човешко съществуване, за малко хляб, за покрив над главата си, за топлинка и домашен уют. Вела прекъсваше беседата: „Ех, мили момичета, всичко това ще го имате и още какви прекрасни неща ни чакат в живота! Но трябва да ги извоюваме! Те трябва да дойдат с народната победа. Иначе не е достойно да мечтаем за тях.”