На другия ден в гората над Хасковската колония другарите се срещат с Делчо Ганчев, слязъл от Сухата лъка. Надеждата им, че Вела ще се обади чрез него, не се оправдава. И този път той нищо не можал да научи за съдбата й. Това още повече усилва тревогата им. Слуховете за нейното раняване при престрелката над санаториума им изглеждат все по-вероятни. Вечерта Семерджиев влиза в селото и отива у Коце Йовчев, където заварил жена му и Ленчето Попова, но и те не знаели нищо за Вела. Тревогата на другарите се предава и върху тях и те се нагърбват още на другия ден да разпитат познатите им каменски ятаци и свръзки. Така другарите се завърнаха без вест за Вела.

След няколко дни Манол Велев, Атанас Семерджиев и Димитър Сеизов отидоха отново на среща с Делчо Ганчев на Сухата лъка. В лагера се завърна само Атанас Семерджиев и този път без да узнае нещо ново за Вела.

Скоро на Одеса бивак пристигнаха Стоил Гълъбов и Крум Гинчев.

— Къде е Вела? Какво знаете за нея?

— Ние мислехме, че е при вас! — отговориха те.

На въпроса защо срещата им с Вела и Стойо не се е състояла на двадесет и шести срещу двадесет и седми март узнахме следното. През същата нощ пристигнали при Мачешки скали Крум Гинчев и Стоил Гълъбов, където трябваше да се срещнат с Вела и Стойо, но не могли да се свържат с тях. Предположили, че Вела и Стойо не са намерили определеното място. На разсъмване Крум Гинчев и Стоил Гълъбов се изтеглили малко настрана, като решили да проверят отново при скалите за Вела и Стойо.

Когато съмнало и настъпил денят, местността вече била блокирана. Поради престрелката над санаториума и залавянето на Стойо срещата се провалила. Четиримата — Крум Гинчев, Никола Божанов, Стоил Гълъбов и Георги Шулев — се оказали откъснати от четата.

С надежда, че ще могат да се свържат с четата чрез каменските легални другари, те се изтеглили в местността Копанка, като поддържали връзка с Каменица чрез Стойо Синапов. От него научили за престрелката и залавянето на Стойо Калпазанов. Щом разбират, че Вела се е измъкнала от сражението, другарите влизат в Каменица и се свързват с Димитър Кадреев (Ударът). „Каменица, след сражението на Вела и Стойо, разказваше по-късно Крум Гинчев, бръмчеше като кошер.” За Вела нищо не научили и решили, че тя се е върнала при четата. Това ги успокоило.

Надеждата, че Вела е с Крум Гинчев, Никола Божанов, Стоил Гълъбов и Георги Шулев, или поне, че те знаят какво е станало с нея, съвсем изчезна. Истината, която донесоха те, беше страшна.

Още същата вечер Атанас Семерджиев, К. Гяуров и Атанас Юмерски отново тръгнаха за кладенчето на Острец и за Лъджене да търсят Вела. Вечерта установяват връзка със селото, но и този път нищо не могли да научат.

Последваха нови търсения и нови опити за връзка. Последната проверка в тия търсения беше на Първи май на контролното място под Острец.

Беше минало повече от един месец. Как и къде е преживяла Вела толкова дни, откъсната от четата, лишена от другарска подкрепа? С тези тежки въпроси живеехме. Очакването бе мъчително. А вест отникъде. Няма по-страшно нещо за партизанина от това да остане сам в балкана. Сам, без дружина, да няма с кого дума да продума. Не може нито да подреме, нито да отпочине. Нищо по-лошо от самотата, която кара партизанското сърце да изнемогва от напрежение. Самотата, която изсушава духа. А Вела беше девойка и за нея откъсването от четата беше още по-тежко.

Тези дни тя е била като ранена птица, която не е могла да отлети с ятото и сама остава да се бори с късната зима и хищните зверове.

Подробности за тия тридесет и седем дни щяхме да научим по-късно.

Привечер на 26 март по залез, след раздялата с Атанас Семерджиев и Иван Пандев, Вела и Стойо, въоръжени само с по един пистолет, заминават към санаториума край Лъджене, където трябва да се срещнат с Кр. Гинчев, Н. Божанов, Ст. Гълъбов и Г. Шулев. Установяват се на мястото на срещата и през цялата нощ, в очакване на другарите, се редуват на пост. Нощта е ясна и студена. Докато единият е на пост, другият се опитва да се постопли и подремне. А през същата нощ, само на километър от Вела и Стойо, чакали Никола Божанов и Крум Гинчев. Така срещата не се състояла.

Рано сутринта Вела е на пост. По пътя от Мачешки скали забелязва хора, приближаващи във верига. По отблясъка на каските разбира, че са войници. Събужда Стойо:

— Никита, ставай, горе към Мачешки скали войници. Обкръжават ни.

Двамата бързо вземат раниците и тръгват надолу, за да прекосят шосето Лъджене—Юндола и се изтеглят към връх Острец. Там е контролната явка. Но щом наближават шосето, забелязват малък огън. Насядали край огъня, се греят войници от ловната дружина, а до тях заредена картечница. Вела и Стойо се движат внимателно и войниците не ги усещат. Връщат се назад. Но други жандармеристи ги забелязват. Над главите им пропищяват куршуми. Вела се устремява към височината и вика на Стойо:

— Никита, Никита, след мен! Нагоре!

От всички страни срещу тях откриват огън. Като стреля с пистолета си по преследвачите, Вела прибягва по стръмнината. Същевременно внимава дали я следва Стойо. Но той временно изчезва от погледа й. Вместо към хребета, там, където се изтегля Вела, той притичва в падината, по дерето, обраснало с гъст храсталак. Скоро ръцете и коленете му са изподрани. От пръстите му капе кръв. Жандармеристите го виждат, хвърлят бомби. Разбрал, че е попаднал в капана на бомбите, Стойо се опитва да свърне по склона нагоре към хребета, по който се изтегля Вела. В този момент в краката му изтрещява бомба. Едва дочува Велиния вик „Никита!”... Взривът го зашеметява и поваля на земята, раните са леки — в ръката и главата. Жандармеристите се нахвърлят върху него и го връзват преди да дойде в съзнание. Когато идва на себе си, Стойо вижда, че е на шосето, омотан с въже, обкръжен от жандармеристи, а до тях чака камион. Той се оглежда. Вела я няма. Спасена! Сега вече знае какво да прави.

Качват го вързан на камиона. Едва тогава той забелязва, че е ранен в ръката, а по лицето му тече кръв. Така вързан Стойо е прекаран през Лъджене. Стъписани, хората се трупали по улиците.

А каква е съдбата на Вела след залавянето на Стойо? Стреляйки с пистолета, тя прибягва по височината. Преследвачите — след нея. Разстоянието намалява и Вела е принудена да залегне. Започва неравен бой. Обстрелват я с картечници и пушки. Сама срещу колко?... Бързо и трезво преценява обстановката и решава да направи опит за пробив във вражеския обръч. Да се спаси или да падне в героичен бой. Залегнала зад храстите, Вела се освобождава незабелязано от раницата си, която я затруднява в прибежките. Отвързва и хвърля цървулите си, които са скъсани и й пречат.

Няколко секунди тя стреля с пистолета във всички посоки, бързо. Миг след това скача, втурва се стремително напред, като се прикрива зад скали и храсти. Внезапно по пътя й се изпречват жандармеристи. Мигновено стреля срещу тях, а те, изненадани, се разбягват настрани. Обсадният кордон е пробит! Вела се изтъркулва по стръмнината. С изумителна пъргавина, макар и ранена в единия крак и в ръката, тя потъва в планинските усои.

А горе върху изоставената раница се изсипва яростен огън на картечници, шмайзери и пушки. Палачите мислят, че там, зад раницата, е Вела. Стрелят, а няма отговор. Сигурно вече е убита. Приближават, но все предпазливо, внимателно, на прибежки.

И какво е тяхното изумление! На височината намират само цървулите и раницата на Вела, надупчени от десетки куршуми. Едва сега разбират измамата.

Вбесен, командирът бързо разпорежда — едно отделение млади жандармеристи да тръгнат бегом след нея, да я догонят, да я хванат! Жива или мъртва, но да му я представят!

Нагоре намират само следи от кръв. Сред преследвачите настъпва смут.

— Как може едно момиче да ни заблуди?

Идват до заключението, че далече няма да отиде, ранена е. Ще умре от раните си. Но да бяха я хванали жива, друго щеше да е. Какъв трофей щяха да занесат на майора!.