Озверени от неуспеха си, преследвачите се спущат надолу към Лъджене.

Още довечера ще се опита да влезе в селото — успокояват се. — Ранена е. А нашите постове си знаят работата. И пиле няма да прехвръкне!

След ожесточения бой Вела е сама, гладна, премръзнала и боса. Куршумите сякаш още съскат край ушите й. А Стойо? Какво ли е станало с него? Ранен, убит или заловен жив? При тази мисъл й става още по студено. По-бързо да се стъмни, да отиде в Каменица и да научи за неговата съдба.

След като ловната дружина внимателно претърсва района, където изчезва Вела, и не я открива, решава да затегне още повече блокадата край Каменица. Ако е жива, не може да не направи опит да влезе в селото и да се свърже с ятаците си. Така и става.

Като се стъмнило, Вела с голям риск се промъкнала по течението на река Еленка. Води я другарският дълг — да научи нещо за съдбата на Стойо. Отишла, в дома на Йорданка Пашова. Влязла безшумно в двора и повикала няколко пъти „Како Дано, како Дано”. Излязла Тинка, по-малката й дъщеря. Като видяла, че това е Вела, много се изплашила. Двете бързо се изкачили по стълбите. В стаичката Вела намерила смаяна кака Йорданка и по-голямата й дъщеря Верка. Поздравила ги, после нежно ги прегърнала. Кака Йордана била много развълнувана.

— Величке, Величке! Как си влязла, как не те е страх, наблизо има караули, ще те хванат.

Вела казала:

— Како Дано, дойдох само да разбера, какво е ставало с Токо (така казваха на Стойо в Каменица). По време на сражението изчезна. Аз все се обръщах и му виках да ме следва, а той стреляше и не ме чуваше. Когато по едно време се обърнах, него го нямаше.

— Жив го хванаха, Величке — изплакала кака Йордана.

— Хванали го! — изтръпнала в ужас Вела.

След като се поуспокоили, кака Йордана и дъщерите й, Вела приседнала на столчето. Разговаряли. Тя се интересувала за Тодор — сина й, Велин съученик, ремсист, който в момента отсъствал. Помолила да извикат Георги Спасов, работник-железар, предан комунист, женен за нашата братовчедка Здравка Шулева. Живеят наблизо.

— Няма да може да дойде — рекла кака Йордана. — Той е болен от малария, на легло.

А Вела трябвало да се срещне с Георги Спасов още тази вечер. Но явно тази среща не можела да се състои. Още повече, че до пътната врата на Спасови имало караул.

По едно време кака Дана казала:

— Величке, защо не си останеш в село? Защо се скиташ гола, боса и гладна, а майка ти се измъчи по вас?

Вела се позасмяла и отговорила:

— Како Дано, клели сме се ние, че докато не свалим фашистката власт, назад няма да се върнем! Ще слезем само с новия живот, како Дано!

И пак мисълта й отскочила към пленения другар.

Какво ли става сега със Стойо в лапите на зверовете? Те не знаят милост.

— Величке, ами ако те хванат и тебе?

— Како Дано, няма да им се дам никога да ме хванат жива. Аз ще предпочета да се убия, отколкото да им се предам в ръцете им.

Вела споменала, „че е малко ранена, но хич не я боляло”. „На тръгване, разказва Йордана Пашова, й дадохме едно самунче хляб. Кораво, кораво беше то, но друго нямаше. Как ли го е яла?“

Вела си тръгва, но не по реката, тъй като предполагала, че има пост. Заобикаля отгоре към харманите, откъдето по тясна тъмна уличка се спуска надолу към къщата на Иван Содев. Тук Вела идва не за първи път. Не само за хляб, дрехи и обувки й е нужен бай Иван. На него разчита бързо да установи връзка с отряда. Хвърля пясък на прозореца. Това е паролата им, уговорена на предишната среща през есента.

Скоро се показва бай Иван. Гледа и не вярва на очите си. Вела! Как е могла през такава блокада да стигне до неговата къща? Отслабнала, потъмняла, боса, само по една рубашка. Но Вела, жива!

— Бай Иване — му казва тя, — виж къде ще ме скриеш, премръзнала съм.

Вела му разказва за сражението, което са водили със Стойо, обяснява, че е сама и че се налага да търси връзка с четата чрез Георги Въргов. Трябва да се бърза. Решават временно Вела да се укрива в плевнята на бай Иван, която е на хармана. Преданият комунист изнася дрехи и чорапи. Намята я с една черга, така че да прилича на ненормалния Тодо Дайката, когото цялото село знае. Безобиден човек, сече дърва на тоя, на оня — за хляб, за цигари. За да бъде още по-убедителна приликата, Вела запалва цигара. Двамата с бай Иван Содев тръгват към хармана, който се намира на 300 метра от къщата му. Вела върви на десетина крачки встрани от него. Тъкмо излизат при поповата чешма, в тъмнината забелязват огънчета. Караулна група пази кръстопътя. Да се върнат, няма как. Въпреки критичното положение Вела не губи самообладание. Тя се клатушка да наподоби ходенето на Дайката.

Караулът — войник, полицай и местен човек от селото, спира бай Иван. Обажда се местният човек:

— Бай Иване, къде така късно? Къде си повел Тодето?

— Отивам при конете на хармана. А той ми понасече дърва. Погостих го, а сега иска да спи на топло в обора.

И като се обръща към силуета на Вела, извиква:

— Тодо, хвърли цигарата бе, ще запалиш плевнята ми. Че и на комшиите ще отвориш беля.

А Вела върти глава, също като Тодо. Хвърля цигарата. За момента опасността е избягната.

Разминават се с караула и стигат до хармана. Вела се настанява над яхъра, ще преспи в сеното. Бай Иван отново се връща в къщи и й донася храна и вода.

На сутринта Вела отново му напомня бързо да търси връзка с четата. Освен това го помолва да извика Георги Спасов. Бай Иван е човек точен и изпълнителен. Когато пристигат, той отваря яхъра и казва на Георги Спасов да се покачи по стълбата нагоре и да извика тихо „Пенке”, както му е поръчала Вела.

„Изкачих се — си спомня Георги Спасов — по малката стълба с разтуптяно сърце. Не бях виждал Вела до този момент като партизанка. Взрях се в тъмното. Никакъв шум, никакъв знак за живот. Извиках тихо „Пенке”. В този момент като изневиделица тя се изправи пред мене и ме прегърна просълзена от радост, че съм се отзовал на поръката й да дойда при нея.

Иван Содев остана долу на хармана, уж да почиства, а всъщност да наблюдава и охранява да не би някои да е забелязал, че сме влезли двамата.”

Вела му разказва за престрелката над санаториума. После пита, пита, пита,

— ‘Как е мама, тате? Не са ле интернирани отново? Къде е бачо? Кои от другарите са арестувани?

Най много се тревожи за Стойо.

— Как можаха да го хванат! Дано да издържи»

Георги Спасов забелязва, че Вела е без очила.

— Вела, къде ти са очилата?

— Счупих ги, когато ме преследваха. Ако можеш, съобщи на бачо да ми купи и изпрати други, Без очилата ми е много трудно.. Да ми намери и цървули. На всички близки предай, че съм жива и здрава, особено на мама. Но къде съм — нито дума на никого!

Минават ден, два. В плевника вече не я сдържа. За връзка с отряда — никаква вест.

Един ден в хармана влизат двама души и разговарят. Вела разпознава, че единият е бай Иван, а другият — непознат. Тя скача и надниква: полицай. Тозчас зарежда пистолета и се скрива в сеното и насочва дулото към входа. Чува как долу вратата се отваря. Малката дървена стълба скърца под краката им. Явно качват се нагоре, към нея, Отпред върви полицаят, бай Иван го следва. И той е стиснал дръжката на пистолета. Говори високо, за да чуе Вела:

— Нали ти казах, Гьоре, малко ми е сеното. Не мога да ти изора нивата, конете ми измършавяха през зимата едва се държат на краката.

— Абе, вярно е, че е малко — отговаря полицаят Георги Данчев, местен човек, — но ще стигне да ми свършиш работа. И нивата ми не е голяма.

Слизат надолу. Вела поема дъх и се измъква от сеното. Отива до една малка пролука на дъсчената стена и, долепила лице, гледа навън. По улицата се движат жени, деца. Мъже бързат към харманите. Все познати — от горната махала. Чува се провлечено блеене на агнета. Откъм Нежовица ветрец донася мирис на млада гора.

Привечер от горната махала тръгват със смях и припрени стъпки млади момичета. Бързат към „центъра“, към каменската градинка.