Как дълбоко я вълнува всяка тръпка на живота, всяко движение на природата, всеки порив на човешка взаимност.

Ех, един път да поеме нагоре към балкана, да намери другарите. Отправя поглед надолу. Там на петдесетина крачки от плевнята, се движи караул от двама души с пушки на рамо. Пушат и разговарят.

— Бай Иване, от това по-сигурно скривалище едва ли може да намеря. Караулът ме пази и денем, и нощем — подхвърля на шега Вела.

Шегува се за караулите, но мисли за бай Иван, за неговото семейство, за жена му Цветана и петте му деца. Най-големият — Славчо — е активен ремсист. За известно време става отговорник на младежките бойни групи в Чепинското корито. Изпратен е в черна рота в Левуново. По-малкият, Спас, също е ремсист, помагач. И три сестри — Величка, Анка, Невена, все наши, предани хора.

При тях живее и дядо им Славчо — бащата на бай Иван.

Къщата им е в Горна Каменица, до река Еленка. Паянтова къща с плет, три стаи и изба под тях. Едва се побират в нея.

Иван Содев е каруцар, горски работник. Свързал е живота си с партията, посветил се е на партизанското движение. Най-напред той е в помощ на отряд „Антон Иванов”, после на отряд „Чепинец“. И в най-трудните години на борбата смело стои на поста си. Не се огъна, не се поколеба и след разстрела на зет му Винчо Горанов.

Няколко дни вече Вела се укрива в плевнята на бай Иван. Но докога? Тежки угризения дълбаят душата й. Има ли право да излага на смъртна опасност семейството на добрия човек? Малко ли народ разстреляха, малко ли къщи изгориха!

Тя решава — ще поеме нагоре към планината.

Иван Содев е трогнат от топлото човечно чувство на Вела — да го предпази от беда, макар че тя самата е в смъртна беда.

Не след много Георги Спасов е отново при Вела. Той и носи пари, храна и лекарства. Сега я намира тревожна, изопната като струна. Вела му казва, че е рисковано да остане повече в плевнята на Иван Содев, къде ще отиде, и тя самата още не знае. Определят си явка в местността Чаушов чарк в ливадата на вуйчо Димитър. Георги Спасов я уверява, че в най-скоро време се надява да получи поръчаните очила и цървули и ще й ги занесе.

За няколко дни Вела ходи на различни места, промъква се между полицейски засади. Обикаля по явките, търси другарите, но без успех. А снегът в гората е още дълбок. Движението трудно и опасно. Не забравя и за явката на връх Острец, но след залавянето на Стойо там е рисковано. Отново се връща при бай Иван с надеждата, че той е намерил връзка. За съжаление той също не е успял. И Георги Въргов не се е свързал с четата.

У Вела вече е узряло решението да си търси по-дълговременно убежище в гората. Тя може да остане в Каменица, да се укрива у бай Иван или в други ятаци, но не бива да рискува техния живот, живота на семействата им, домовете им.

На сбогуване казва на Иван Содев:

— Бай Иване, толкова съм ти благодарна за всичко, но тук не бива повече да стоя. Не успях да се свържа с другарите, ще продължа да ги търся. Търси и ти връзка. Аз ще се установя някъде навън, къде — никой няма да знае. Възможно е да се наложи да те потърся пак тук, но засега нека си определим нова явка на Стария чарк в твоята ливада.

Сбогуват се и Вела поема сама извън селото, в неизвестността. Отправя се нагоре към Елин връх. Изкачва върха. Мястото е високо, огледно. Установява се в скалите на северозападния му скат — удобно, скрито, наблизо бълбука малко изворче. Но не за дълго. Още на другия ден изневиделица върху нея се нахвърлят овчарски кучета — големи, рунтави, зли. Едва се отървава от тях, като й отвличат малката постелка. Със съжаление трябва да се раздели с хубавото място. Спуска се в южна посока по стръмния скат на местността Драгиче и се промъква в гъстата дъбова горичка при Уличките. Цялата околност й е добре позната. Уличките е интересна местност. Високи 7—8 метра, широки 4—5 метра, дълги 30—40 метра скали от гранит и гнайс, наредени сякаш от майсторска ръка, отстоящи по на петдесет метра една от друга. Върху плоската равнина те образуват помежду си отделни зелени алеи, наподобяващи улици. Затова и местността е наречена Уличките. Още като дете и по-късно като девойка Вела неведнъж е идвала тук на ремсови сбирки. Тук ще остане временно. Не е удобно за по-дълго време. По тези места кръстосват ловната дружина и съгледвачи. Изкачва се на една по-висока скала, оглежда внимателно цялата местност и спира поглед далеч на запад, на връх Арапчал, на Бялата скала. Помисля малко и решава — избира Бялата скала за ново временно жилище.

Арапчал е най-западната издънка на Родопите. Макар и не много висок (1870 м) от върха се открива рядка, необгледна панорама към Пирин, Рила, Родопите и далечна Стара планина. Обрасъл с гъсти борови гори, той винаги е смръщен, облачен. Хората знаят: за Каменица, за Чепинско оттук започват светкавици, гръмотевици, пълзящи мъгли. Оттук тръгват дъждовете за долината. От него води началото си каменската река Еленка. Познат е като буреносно място, гнездо на стихии. Името му внушава респект, дори страх. На билото му, откъм Бялата скала, върховете на дърветата са поломени от ветрове и бури.

Бялата скала е най-внушителната част на Арапчал, Отвесни стръмнини, трудно достъпни за хора и животни. Наричат я Бялата скала, защото още първите слънчеви лъчи сутрин спират на нея и тя се белва над зеления горски килим. А и последните зари гаснат пак по нея. Мястото високо, непристъпно, сигурно. Хайдушко място.

Пренощува Вела на Уличките. Сутринта още по тъмно потегля към Бялата скала. Със своята сурова красота Бялата скала отдавна е любимо място на Вела. С другари и другарки тя е била тука неведнъж за здравец, за лешници, до захлас се е любувала на чудните планински красоти. След час и половина усилен ход тя е вече там, катери се между надвиснали скали. Вековни буки и смърчове закриват небесния свод, А под тях е сплел клони гъст непроходим лещак.

Качва се, слиза, оглежда на изток, на запад. За временно убежище избира две скални издатини, Настанява се на по-горната. При лошо време ще слиза по-долу. Почива за малко и отново тръгва, разузнава близката околност.. Оглежда всички пътеки и пролуки между скалите. Може да потрябват при нужда.

Хубаво е, че избраното убежище е на обратен скат, Вечер светлината на огъня й не ще се вижда отдалече Прекарва първата нощ, като всяка партизанска нощ — на открито, на студено, под ясно звездно небе, е познатите й отдавна дразнещи звуци на невидими нощни птици. Нова е само потискащата, ужасяваща самота. Тук за другари ще има само скалите. Те не могат да й помогнат срещу студа, болките, самотата, глада, но ще я скриват от окото на врага, ще я пазят от бурите. Сутринта се изкачва високо на върха. Пред погледа й се открива .развълнувано море от планини. Пред напрегнатия й взор зеленият губер на Родопите се слива е огромните бели грамади на Рила, на Пирин, на бунтовна Стара планина. Навсякъде из тях кипи борбата — страшна, кървава.

На юг изправя гръб Сюткя. Може би там, в дебрите на Чепинския балкан, са другарите от четата. В душата на Вела трепват спомени, напират чувства за хубаво бойно другарство, за сърдечност, за сигурност.

На югоизток величествен и горд се изправя баташкият Карлък. Там е отрядът „Антон Иванов”. Страшни са новините за него — героични сражения, погроми, жестоки убийства. В паметта й се нижат образите на антонивановци, на батачани. Какви железни хора, какви нежни души. Те влязоха като слънце в живота й. Каквото и да става, тя ще бъде достойна за тях. Та нали там, всред тях тя се закле да се бие до последна капка кръв, нали там стана частица на това свято войнство, което се нарича Партия!

А долу най-близо е Каменица. Синкав дим се вие над къщите, напомня за мама, за тате, за близки и другари, за топлина и домашен уют. Споменът за чепинските младежи, с които я свързва гореща, трогателна дружба и обич, я изпълва със светли чувства, подкрепя я.

Пролетта бавно настъпва! Тя има сили, колко много сили има. Пролет! Нека болят раните, нека се вдървяват краката* Нека вият страшните шумове на гората. За смелостта и младостта непроходими пътища няма!