Нагоре но стръмнините пътят е много труден. Вали сняг. В тъмнината войниците се препъват, плъзгат се, падат. Връщат се. Настъпва известно колебание.

— Да се върнем, па утре... — предлагат някои.

— Не, в никакъв случай... Сега му е времето. Спре ли снегът, разлисти ли се шумата, иди, че я хвани — настояват офицерите.

Стигат горе на Бялата скала, където е Вела. Като познавач на местността, Иван Божков нарежда блокадата, стяга обръча. Негови са и първите изстрели да се представи пред началството, да заслужи наградата.

След обед убийците пристигнали в Лъджене. С главата на Вела отишли право в избата на училището, където бил Стойо Калпазанов. Започнала кървава разправа. Един от офицерите я показал на Стойо и му казал:

— Донесохме ти я да я гледаш и да не скучаеш.

И като хванал главата на Вела за косата, започнал е нея да бие Стойо. „Главата беше окървавена, а от ударите окървавиха Стойовата глава, разказва случайно арестуваният овчар Крум Каров от Каменица, който се намирал в момента при Стойо. При тази картина — продължава по-нататък Крум Каров, загубих ума и дума. И сега, като си спомням за това, изтръпвам и се стряскам.”

Тридесет и седем дни Стойо беше издържал на зверските инквизиции на палачите. Искат да изтръгнат така нужната им тайна — къде са партизаните, колко са, къде се крие отрядът? Кои са ятаците? Те са нетърпеливи. В устата на Стойо са заключени наградите, отличията, постовете, славата на пазителите на фашисткия ред. Смущава ги красотата и силата на този младеж. И бързат — да смачкат това тяло на атлет, в което цъфти двадесетгодишната младост, да помрачат разсъдъка в тези бистри сини очи. По-скоро! Духът не може да живее в разкъсани меса и счупени кости. Затова бият: с телени пръчки, с железни тръби, с гумени бичове, горят с електрически ток.

Но той остава несломим!

Стойо, бедният селски младеж, е решил да покаже на врага какво значи да си комунист. Не продумва и когато многократно го извеждат на разстрел. Решил е да изживее преброените си дни така, както прилича на неговата пламенна ремсова младост.

През кратките промеждутъци между две изтезания пее пред другарите си в ареста Ботеви песни.

Но никога не е допускал, че палачът може да измисли такова страшно мъчение — да го бият с главата на Вела. Те не подозират колко силен ще стане той и след тази вакханалия.

След няколко дни, когато главата на Вела започва да се разлага, по заповед на майор Иванов я отнасят неизвестно къде.

Устата на Стойо остава заключена и сега. Тази нечовешка среща на живия обречен с мъртвата глава на Вела го изправя, дава му сили да извика към арестуваните другари, когато за последен път го извеждат на разстрел:

„Знам какво ще стане с мен, но това няма значение. Най-важното е, че ние ще победим! Сбогом!%

В светлото утро на седемнадесети май 1944 г. в местността Митилява мандра, близо до лобното място на Вела, проехтяват три изстрела. Простреляно е сърцето на Стойо Калпазанов.

Бойните другари Вела и Стойо, чедата на горда Каменица, остават завинаги свързани в сърцата на хората като две светли звезди, изгорели в тъмната фашистка нощ, за да се роди свободата.

Вела убита!

Като черна птица прелита грозната вест над Чепинско и впива нокти в народното сърце. Хората не вярват и не искат да повярват за станалото. Та веднъж ли вече убийците лъгаха и се хвалеха, че са хванали и убили Вела.

Някои по-будни, по-смели не изтърпяват. През блокади и опасности се добират до Бялата скала. Настръхнали са урвите на Арапчал. Скалите са опръскани с кръв, алената кръв на Вела. Младата моминска снага е зверски насечена и захвърлена. Навред следи от неравен бой, кървави дири от вълча варварска орда.

Каква велика дарба има нашият народ — от мъката да прави песен!

Първа със сълзи на очи запява кака Катерина Велева от Каменица:

„Ой, горо, горо гъста зелена,

що си навела клони надолу,

клони надолу, като народ глава,

и ти ли жалиш Вела Пеева,

Вела Пеева, партизанката.”

Песента се подема. Пеят я на седенки, на срещи, на работа. Пеят я жените от Каменица. Пеят и плачат. Мъжете ругаят и проклинат убийците.

Още по време на нейните тридесет и седем дни и непосредствено след трагичната й гибел народът създава легенди и песни „по хайдушки нежни”, в които слива в едно светло единство възможното и невъзможното, земното с неземното, човешкото с титаничното, за да изрази не само своята скръб и своя поклон пред подвига й, но и една велика нужда на времето — земята ни и занапред да ражда такива като Вела и нейната „вярна дружина”.

„Горо ле, горо зелена,

де гиди Родопа планина.

Три годин веч станаха

из тебе, горо, как ходя.

Дом, къща са ми скалите,

постелна завивка тревите,

най-верен другар шмайзера,

враг на фашистите зверове.

Когато вятър повее,

Балкана песен запее

песен юнашка за Вела

и нейна вярна дружина.”

В друга песен силата на скръбта е отстъпила място на пролетна радост и тръпка от прераждането на Вела в живота на природата и хората:

„Поток бълбука, песен ми реди

на здравец зелен шепти

за тая, мила мамо, девойка млада.

О, за Вела Пеева.

Заслушах се в ромона му тих,

чело гори, роса роси

в утрото ясно, мамо, орли се вият

над Велиното орлово гнездо.

Пролетен вятър, мамо, оттук разнесъл

дъха на Вела Пеева..

О, на Вела Пеева.”

Има една песен — една детска симфония от любов и чисти звуци, с която се ражда детството на младото поколение в Чепинския край и цялата страна, която е втъкана в детските дни и й придава незабравимо очарование.

В тази песен, изпълнени със свежест, с непосредственото детско възприемане на Велиния подвиг, се преплитат наивното, романтичното с исторически вярното и възможното.

Горе на Балкана червено знаме,

червено знаме партизанско, хей,

червено знаме, партизанското,

А под него лежи Вела Пеева,

Вела Пеева — партизанката, хей,

Вела Пеева — партизанката.

Тя на пистолет си писмо пишеше,

Писмо пишеше до затворите, хей,

Писмо пишеше до затворите.

Да се освободят комунистите, хей

да се освободят комунистите.

В детското въображение червеното знаме, пистолетът, писмото, написано на пистолета, всичко това се слава з едно романтично видение, което пленява. Преражда се в една сила, способна да победи и най-черни те сили на фашизма,

Всичко това е толкова близко до истината. И до легендата?.

А тогава, в оня страшен майски ден на 1944 г.,. бащата тръгва да тропа, да се моли да му разрешат да погребе трупа на детето си.

— Никакво погребение! — заповядва кметът на Каменица. — Да я кълват орлите и гарваните! А по всеки, който се мерне тъдява, да се стреля, да се арестува!

Възнегодува населението на Каменица. Де се е чуло и видяло такова нещо! Капка милост нямат зверовете. Каменчани настояват, трупът трябва да се прибере! Намират и причини. Да се погребе, иначе ще се заразят водите на водопровода.

Притиснат, кметът извиква полския пазач Ангел Захов.

— Ще отидеш — нарежда му на ухото той — и ще затриеш оная там горе някъде из джендемите. Диря от нея да не остане никаква. И да не вземеш да кажеш на баща й. Да му мислиш после.

Но не става тъй, както я реди волята на кръвопиеца.

Скрито Ангел Захов заедно с Петко Каров, общински стражар, поканват Александър Шулев и Димитър Бояджиев, бедни горски работници, наши предани помагачи. Вземат от баща ми най-необходимото, заминават да погребат трупа на Вела. А баща ми, в залисията си, е сложил при необходимите за погребението уреди и ученическата барета на Вела. Още не е могъл да осъзнае горкият, че Вела е без глава.