Горе на лобното място душите се помрачават от страшната гледка. Обезглавеното тяло на Вела е разсъблечено и проснато върху скалите с петнадесетина удари от нож в гърдите, с тежки наранявания от бомбените взривове и други стари рани. От жалба и печал ръцете им едва държат кирките.

След погребението се обаждат на баща ми. Той ги помолва да наобикалят гроба от време на време, да не би да я изровят изедниците.

Не плашат вече никого злобните закани на кмета. По стръмния скат на Арапчал потайно пълзят хора, за да се поклонят пред паметта на героинята. На гроба и все свежи планински цветя. На огромен вековен бук нечия ръка с неравен почерк е изрязала: „Тук почива Вела войвода.”

Един ден в ранна утрин над малката гробна могила е склонил глава възрастен горски работник — Димитър Топорчев. Очите му са влажни от мъка и скръб, а устата едва чуто шептят: „Така ли трябваше, Вела, тук в тези чукари. Та хляб ли нямаше, хубав живот ли нямаше за тебе? Отиде за доброто, за хубавото, за нас.” Намерил една бележка на смачкано листче, писана от Вела — „Мили бачо, получих всичко. Благодаря.” Писмото му напомня за живата, милата Вела и той заплаква високо и неудържимо.

Скърби за Вела трудовото население на Чепинско. Та нали за него тя напусна студентската скамейка, пренебрегна радостите на своята младост, удобствата на бащиния дом.

Не посмяха главорезите да разнасят за поругание главата на Вела, както си мислеха. Побояха се от народния гняв и омраза.

През май 1944 г., непосредствено след смъртта на Вела, мама и тате бяха интернирани повторно. Тръгват те с голямата отворена рана в сърцата. Но въпреки всичко денкът с личен багаж не тежи чак толкова върху раменете на тате. Мама върви поизправена, по горда, по-уверена. Радва се на срещата с познатите. Макар че пак ги води полицай с пушка, нейното лице като че е озарено от чудна светлина.

Мама и тате изпитват някакво ново чувство. Те сега са заедно с всички, те са частица от дружния поток на борбата срещу общия враг. Интернирането минава пак по същите познати пътища — бавно движещи се влакове, конски вагони, задушни и смрадни железопътни интендантства, озлобени полицейски физиономии. Въпреки всичко в атмосферата се чувства нещо обнадеждаващо.

По-спокойни и оптимистично настроени са и новите другари на мама и тате по обща участ — кака Пенка Маврикова с нейния син Атанас, дядо Никола и баба Стойна Станудина, Доста Велева с двамата й палавника Иван и Гошо. Въпреки че искат да си дадат по-наперен вид, жандарите явно са с понижено самочувствие от настъпващите събития. Опитват да се шегуват, като връзват на малкия Гошо Велев една сабя — да го видят като баща му, „баш комита“. Тежката орисия на преследването и интернирането свързва завинаги нашите прокудени партизански семейства в едно хубаво сърдечно приятелство.

Младият 16 годишен Атанас Мавриков непрекъснато лудува, играе, помага с готовност на всички възрастни.

— Де събра толкоз сили и енергия това момче — чуди се майка ми.

Най-често слушаната дума в устата на тоя хубав младеж е:

— Върнем ли се, не стоя нито ден у дома, веднага отивам при партизаните!

И той наистина удържа думата си. Току-що завърнал се от интерниране, веднага се озова при нас в отряда. Със своята смелост той учудваше всички ни. Заедно с брат си Иван това прекрасно момче загина геройски на връх Милеви скали на 4 септември 1944 г.

Мама и тате са изпратени в малкото село Кръшно, Поповско. По калните междуселски пътища, конвоирани от конна полиция, баща ми на няколко пъти пада с денка в калта. Помага му дядо Никола Станудин от Чепино, вече стар, но корав българин. И той е изпратил в гората дъщеря си Миланка, доскоро една от най-верните ни ятачки, и внучката си Елена Бергова, възторжена ремсистка.

В Кръшно нашите родители са настанени в дома на Иван Топчията, средно заможен стопанин.

— Наем за стаята — заявява Топчията — не ви ща. Ще ми гледате стоката, прасетата и кокошките.

И те прекарват цялото време на интернирането си в дома на Топчията, като се грижат добросъвестно за домашните му животни, за къщата, когато, стопаните са вън от селото.

Този път изгнаничеството на мама и тате приключва набързо. Събитията ускорено се развиват. На власт идва правителството на царедвореца Иван Багрянов. С ловки извъртания и машинации, с демагогия той иска да се представи за демократичен държавник, правителството му — като изразител на народните интереси. А всъщност целта му е с по-други, замаскирани средства да продължи същата политика на Добри Божилов. Все пак той се опитва да играе на демокрация. Първата му стъпка е да издаде указ за освобождаване на интернираните семейства и близки на партизаните. Хилядите интернирани потеглят за своите домове. Завръщат се и мама и тате.

Аз научих за това в Каменския балкан, където бяхме заедно с Крум Гинчев и други партизани. Веднага пратих вест на мама и тате, че съм жива и здрава. Ние вече бяхме внушителна и добре организирана партизанска единица.

Болката, страданията, преследванията, преживяното станаха за мама и тате една сурова бойна школа.

„Да благодарим на московеца, че напредва на Източния фронт и наближава Дунава — споделя тате с близки при завръщането си. — Без него, нас родителите щяха да ни изчукат някъде по полетата на Северна България.

Сега теглото ще се свърши още по-бързо, ако действаме, ако не дремем. С днешните управници ние сме на нож!”

И той вече не чака. Сам търси помагачи, ятаци и близки на партизаните.

Най-напред намира Васил Шулев.

— Василе — обръща се към него тате, — идвай и казвай какво трябва. Всичко ще дам. Недей да чакаш.

И действително чрез Васил Шулев той започва активно да помага на борбата. Едновременно с това търси близките на партизаните.

— Невесто — обръща се тате към жената на партизанина Александър Янев Семерджиев. — Ние сме близки хора. Обаждай се, с всичко, с каквото можем, ще помагаме.

С такива думи той се обръща и към Павел Сейменов и към други.

Страха и колебанията вече ги няма в него.

С такава увереност той участва в учредяването на първия нелегален комитет на Отечествения фронт в Каменица. По-късно даде своя принос и в завземането на властта в общината.

В тоя комитет тате участва години наред след победата.

В края на месец юни 1944 г. с Крум Гинчев бяхме край село Каменица. Възложена ни беше задача да мобилизираме комунистите и ремсистите от Каменица за още по-масово включване в борбата.

В резултат на големите мащабни победи на Съветската армия, чието устремно настъпление не спираше, а също така благодарение на огромния авторитет на партията и партизанското движение числото на желаещите да дойдат при нас растеше. Работници и селяни, служещи, войници и учащи се, млади и възрастни, младежи и девойки бяха готови да се отзоват на призива на партията и РМС. Единственото обстоятелство, което спъваше и ограничаваше мащабите на мобилизацията, беше липсата на оръжие. Много от новите партизани идваха или съвсем без оръжие, или със стари, негодни пушки и пистолети.

За кратък период изградихме широка мрежа от ятаци и помагачи.

Така се формира Каменската чета с командир Крум Гинчев и политкомисар Гера Пеева.

Международната и вътрешната обстановка особено много благоприятстваха за разгръщането на масова политическа работа сред местното население. Много срещи, най-често през деня, импровизирахме по нивите и ливадите. При една среща с група младежи ние с Крум жънахме, пяхме песни, обядвахме заедно. Навсякъде хората ни посрещаха с нескривана радост, със сияещи, а често пъти с разплакани от вълнение очи.

Стискаха ръката мм, прегръщаха ме и отново ме връщаха към спомена за Вела.