До деня на свободата оставаха броени дни. На шести септември местният комитет на Отечествения фронт разпространи позив до населението в Чепинското корито във връзка с обявяването на война от Съветския съюз на България.

На осми вечерта Васил Шулев и брат ми Тодор пристигнаха в последния бивак на отряда ни. Заобиколихме ги. Разпитвахме ги за всичко. Чухме радостни новини. Отечественият фронт в Каменица, в другите села е готов за завземането на властта. Цяла нощ не спахме. Всички се готвехме трескаво за тоя ден. С брат ми бяхме по-сдържани в радостта. Как ще се покажем без Вела в Каменица?

Рано сутринта бригада „Чепинци” се спусна откъм Елин връх. Със стремителен ход партизанската колона напредваше към Каменица. Селото бе вече пред нас. По шосето ни посрещнаха ентусиазирани групи, най-нетърпеливите, най-възторжените, дошли първи да ни приветстват, първи да стиснат ръцете ни. Мъже и жени, млади и стари. Хвърляха се да ни целуват.

Когато наближихме селото, хилядният народ се втурна с гора от знамена и плакати. Тържествените звуци на духовата музика се загубиха в силното, подето от всички страни, мощно „ура”, от ликуващите възгласи „Смърт на фашизма!”, „Добре дошли!”, „Да живее победата!”, Партизанската колона се загубя сред възторженото море от посрещачи. Всеки искаше да ни прегърне, да стисне ръцете ни. Отвсякъде ми подаваха букети цветя. Не можех да ги държа в ръцете си. С тези, които бяха по-далече, се приветствахме с вдигнати юмруци.

Пътят ни продължи за Лъджене между шпалир от нови стотици ликуващи хора. Когато минахме покрай нашата къща, всред групата посрещани, незабележими, стояха мама и тате. Срещнах техния поглед, откъснах се от колоната. Прегърнахме се, стиснахме ръцете си за поздрав, развълнувани, без да можем да си кажем нещо. Трябваше да настигна другарите. Можеха ли да. допуснат те, че днес, във великия ден на свободата, душата им ще обгори с два огневи пламъка — радостта за мен и скръбта за Вела.

Стигнахме в Лъджене. Празнично украсеният ? площад беше претъпкан с народ.

Камбанен звън, грейнали лица. Чувствам хилядите погледи на мъже, жени, младежи, отправени към мене с топло чувство на радост и съчувствие. Разбрах, това бе чувството, това бе искреното желание на хората да видят, да посрещнат обичаната си Вела. Но не би...

В центъра на площада в Лъджене говори Манол Велев. После, докато се съвзема, изведнъж десетки ръце ме вдигнаха и понесоха към импровизираната трибуна. От всички страни възторжени, радостни викове „ура“, вдигнати ръце, стиснати юмруци. Искат да произнеса слово.

И аз искам, но мъка ме е стегнала за гърлото. Успявам да кажа няколко думи на благодарност и признание към всички, които бяха с нас в тежката борба, към всички, които ни вярваха и вярват. Изрекох думи на преклонение пред паметта на загиналите другари. Те бяха израз на нашата увереност в победата и вяра в партията и светлото бъдеще на народа ни. Отправих думи на благодарност към Съветския съюз, към неговата велика и непобедима армия-освободителка.

Отново викове „ура”, поздравления. Точно в този момент, като разбутваше мнозинството, при мене дойде една другарка. По-късно разбрах, че се казва Люба Стоянова. Прегърна ме сърдечно, топло. Подаде ми някакъв подарък. Разгърнах го — гледам великолепно наметало от червен бархет — символ на победата, извезано с бели дантели. Връчи ми го от името на жените в Лъджене и Каменица. Приготвили го преди няколко дни. Специално за моето посрещане.

Милите! Така ме трогнаха! Така ме развълнуваха!

Но дали разбраха тези скъпи другарки, че за мене не бяха дошли дните за момински облекла и радости? Все още не можех и нямах право да се разделя с панталоните, куртката, с пушката. Предстояха ни още кървави схватки с хитлеристкия нашественик.

След митинга в Лъджене се отправихме за Чепино, Посрещането ни преля в ново вълнуващо тържество. Вечерта пак се завърнахме в Лъджене. До късно над площада кънтяха партизански песни и народни хора, Народът ликуваше.

Победата на Девети септември 1944 г. бе светъл празник за народа ни. Беше радостен и щастлив празник и за семейството ни. Защото ни събра с овладяна скръб по Вела.

Пристигнахме, а все още нямам достатъчно време да споделя своята радост насаме с мама, тате, брат ми, със сестра ми Йорданка, с близките, с приятелите...

Като бойна единица ние, партизаните, се установихме в Основното училище на Лъджене, същото училище, което до вчера беше седалище на ловната дружина и арест за нашите другари. В него спяхме, хранехме се, изпълнявахме своите задължения. Затова само часове имах да отскачам до в къщи да поговоря с мама и тате.

Забравили сякаш страдания н болести, те като че ли са се подмладили. Сърцата им преливат от радост, от обич към мене, към бойните ми другари, които често изпълват с веселост къщата ни. Не стихва и болката за Вела, за останките й, които са още по гората, а главата й — неизвестно къде. Но затова мама и тате не споменават нито дума. У дома ли съм, мама шета непрекъснато. Иска да направи нещо, което ми е най-приятно, най-вкусно, най-интересно. За мене и другарите.

Но срещата ни е кратка. Ние отново сме на път, трябва да заминем на фронта, Няколко дена след деветосептемврийската победа бригада „Чепинец” се организира в отделна партизанска рота, която се включи в състава на Народната армия и взе участие в първата фаза на Отечествената война. Тръгваме за Пазарджик, където трябва да се екипираме за предстоящите боеве с врага.

Оставих родителите си угрижени, дори не се сбогувахме. Обещах им, че ще се върнем бързо, ще се видим скоро и задълго, завинаги. От гара Лъджене хвърлих последен поглед към Каменица, към родната ми къща. Мило родно място! Толкова бързо пак трябва да се разделим. И за колко ли време? И дали ще се върна? Влакът тръгна. Каменица се губи от взора ми. Към нови задачи, към нови срещи.

В Пазарджик се установяваме в едно училище. Няколко дни, седмица, ние сме в усилена военна подготовка. Спим на пода, на дъските, а ни се струва, че сме в Грандхотел. Та нали сравняваме с това, което беше в балкана! Най-после сме в пълна военна готовност, с оръжие, снаряжение, с облекло. Предстои ни заминаване за фронта — към Кюстендил, Гюешево, Куманово, Скопие.

Преди заминаването повиках мама и тате за кратко свиждане. Макар и произведена в офицерски чин, аз съм войник. За мене със същата сила сега важат военните устави. Тези устави вече са наши. Затова не мога да се отделям от другарите си.

Мама и тате пристигнаха в казармата. Видях ги отдалече. Те се оглеждаха, търсеха ме.

Щом ги посрещнах, тате ахна, с усмивка скри влажните си очи. Мама пребледня леко, олюля се. Не допускаха да ме видят така, в стегнат войнишки вид. Както и не допускаха, че ще тръгна за фронта. Но нашето заминаване беше въпрос на часове. Още от първите ми думи те разбраха — няма място за коментари, за разубеждаване. За момент баща ми загуби обичайната си шеговитост, но бързо се овладя. Прощаваме се. Прегръщам мама, тя цялата трепери. Не плачеше. За нея моето заминаване, нашата нова раздяла беше сякаш сън. Само тихо, сдържано повтаряше: „Пази се, пиши ни.” По-нататък не чувах какво ми говореше. Аз самата треперех като в треска. Без да искам, повтарях думите на Вела: „Бъди твърда майка, твърда и жертвоготовна.”

Пътищата ни се разделиха. Аз на фронта, те към дома, към Каменица.

Още с пристигането си в къщи тревогата в родителските сърца избухва отново. В Каменица, в Чепинско, от запад идват новините за войната, долавя се грохотът на сраженията. Жалостивите погледи на жените усилват тревогата им.

– Мари, како Като, мари, как можа да пуснеш Герето, не чуваш ли какво става? Едната загуби в Балкана, сега и другата ли искаш да загубиш? Трябваше да я спреш. Не разбра ли тази работа?

Но и сега мама намира в себе си сила да надживее болката и страданието, да не издаде чувствата си. Отговаря спокойно и разумно, както само тя може: