– Какво говорите? Как ще я задържа. Не бива. Война е. За всички е. Тя не е сама. Там са децата на толкова майки и бащи.

С мисли за мама и тате, за близките аз крачех по бойните пътища, под куршумите, снарядите и бомбите, С болка за скъпите другари, които загиваха пред мене, пред очите ми.

Един ден в затишието след боя у мене попадна вестник „Работническо дело”. Обръщам страниците му, проследявам набързо новините. Изведнъж пред погледа ми попада кратко траурно съобщение: „На 26 октомври при голяма тържественост в село Каменица е извършено погребението на тленните останки на партизанката Вела Пеева.”

С мъка прикрих пред другарите си обзелото ме вълнение. Как и при какви обстоятелства е станало — питах се аз в себе си. Как е открита главата й? Баща ми и брат ми отдавна усилено я търсеха. Ходеха, копаеха, питаха. Но все безрезултатно.

Минаха няколко обикновени фронтови дни. Беше надвечер. Почти се стъмваше. От ръка на ръка по веригата на бойната линия ми беше предадено писмо. Гледам го — от брат ми от Каменица. Смъкнах се незабелязано в окопа. При бледата светлина на джобното фенерче, с треперещи пръсти едва отворих плика и зачетох.

Какво беше станало?

Работата започнала с показанията на един войник от Старозагорско. Служел в жандармерията в дружината на майор Иванов. Същият войник, който погребал главата на Вела. Направил го по заповед — главата да бъде заровена някъде съвсем на скрито. Да не знае никой. Иначе, казал му тогава командирът на жандармерията, комунистите ще потърсят тая глава и ще ни създадат големи неприятности.

Но във войника все пак заговорило човешко чувство. Вместо в потайни места, както му било заповядано, заровил главата всред гората на красивия хълм Казармата над Лъджене, като поставил малко колче над нея. Същото колче, на което била забита главата на Вела. За всеки случай, да помни къде е. Може някога да се потърси.

Войникът бил намерен и той показал мястото. Но времето и тревата са заличили всякакви следи. С много суетене, търсене най-после главата на Вела е открита.

Някой почитател на Вела започнал да бие камбаната на каменската църква — като за смъртник. На площада пред клуба се стълпил народ, повечето младежи.

Тогава откъм Лъджене се задала група хора. Между тях бил тате с малко сандъче на ръце. Всички отправили поглед към него. Всеки искал да види главата на Вела. Влезли в клуба на партията. Голямата част от хората останали навън, гледали през прозореца. Баща ми отворил внимателно сандъчето. Поставил главата върху бяло платно. Повдигнал я високо в едната си ръка. Вълнението го задушавало и той едва изрекъл:

— Мерзавци, какво са направили от момичето ми! Младежи, не забравяйте нейния пример!

Сълзи го задавяли.

— Другари — извикал някой, — в този миг на дълбока скръб и печал да се закълнем пред светлата памет на Вела, че ние, ремсистите, ще продължим делото, за което тя отдаде живота си.

Същия ден се събрали партийното ръководство, кметът и близките и решили да се съберат Велините останки на едно място в гробищата на Каменица.

Трудовите хора на Каменица, Лъджене и Чепино отново се вълнували за съдбата на Вела.

— Горката, милата Величка — нареждали жените на Каменица. — Беше толкова човечна, толкова добра! А сега вместо живот и свобода — три гроба!

В часа на погребението валял силен дъжд. Това не пречело на хилядното мнозинство. То търпеливо се прощавало с Вела. Внимателно, със затаен дъх хората слушали пламенните слова на Георги Шулев, на Мария Сотирова, слова за последна почит към Вела.

— И природата сякаш жали и плаче за своето чедо — шепнели жените.

Последен говорил учителят комунист Тодор Ямаков. Вдъхновените му думи възкресявали картината на героичния живот на Вела:

— Един живот — казал той, — в който така сложно са преплетени човечност, скромност, другарство със стремеж към красивото, идеалното, с беззаветна преданост към делото на партията и народа. Слушам — продължавал Тодор Ямаков — някои със сълзи на очи, с болка да говорят за трите гроба на Вела. Кой смъртен може да бъде белязан с този знак! Единият на Бялата скала под хайдушките буки, другият на живописен хълм, под стройни борове, третият в тази тиха алея — под плачещи върби! Сякаш земята на цялото Чепинско иска да приюти по-крепко в майчините си обятия своята вярна дъщеря, та чудодейната сила на всяка капка от нейната кръв да покълне и тук, и там, да дава смелост на хората да продължат подвига й. И наистина Вела не е само в тези три места. Тя и нейният дух са навсякъде, където е звучал нейният глас, където е биело сърцето й, където е стъпвал нейният крак, където всичко диша и живее със спомена за необикновената й съдба. Тя ще бъде в нашите сърца завинаги! Ще остане жива и в сърцата на идните поколения, с нейното име, с нейния устрем те ще живеят, ще се трудят, ще градят.

Тъй завършил своите думи учителят Ямаков.

Дочитам последните редове на писмото. Една неизмерима тежест притиска гърдите ми. Очите ми се замрежват. Сълзите рукват от очите ми. Бях сама. Ще издържи ли сърцето? Едва сега разбрах, че Вела вече я няма, че никога повече няма да я видя. Сепнах се при падането на една ракета, която прелетя високо над мене. Явно! Ще има атака. Времето съвсем не беше за лични болки и страдания. Отново блясва червена ракета. Последва втора. Проехтяват залпове. По фронта закипява картечен и оръдеен огън. Наблизо дочувам стонове на ранени.

Със стиснати зъби, с приготвено, заредено оръжие изтичвам към огневата линия. Към другарите. Натам ме водеше паметта, заветът на Вела и на другарите, загинали в борбата.

Във величавата борба на нашия народ против фашизма и капитализма има един образ, пред който ние скланяме глава в дълбок поклон. Това е образът на майката на борците от съпротивата — свята и силна в своята мъка и в голямата си човешка жертва. Никой не е страдал повече от нея! Бащите са по-издръжливи, калени в борби, трудности.

Когато с Вела поехме към балкана, най-силна сякаш беше тревогата за болката на мама.

Но тогава бяхме млади. Повикът на дълга, мечтите за новия живот, устремът към борбата не знаеха граници и ние бяхме техни пленници. Те изместиха властно и неотстъпно всички ония мили, скъпи на сърцето неща, които населяват бащиния дом.

Мислите за мама — сладостни и тревожни, ние заключвахме дълбоко в душата си. Нейният образ обаче идваше неочаквано в сънищата, избликваше в спомените. Той беше в нас като слънчев лъч и в редките спокойни минути на партизанския живот ние се отдавахме на неговата галеща топлина. Победата, за която бяхме тръгнали в този жесток двубой, виждахме в мечтите си, с цветя и песни, с ликуващ народ и бойни салюти и с усмивката на мама. А това ни правеше силни, решителни, устремени.

Вестта за смъртта на Вела ме смаза не само със своята безпощадна жестокост, но и с представата за скръбта на мама. Ще намери ли тя сила да понесе болката? Да можех само за миг да я зърна, да целуна ръката й, да й кажа само една утешителна дума. Тези мисли дълбаеха душата ми. Но дали всичко съм разбирала тогава! Не! Едва сега, опознала майчинството, напълно осъзнавам какво е преживяла моята майка.

Какъв физически и още по-страшен морален тормоз! Да изгуби децата си в една неизвестност, която носи изненади и вещае смърт.

Да посреща с мълчание хули и клевети, които с цинична жестокост фашистките властници хвърляха върху чистотата на дъщерите й. Да трепне всеки ден и час, че отнякъде нечия уста ще донесе злокобната вест „убити”.

И в един светъл майски ден, когато цялата природа се възражда за живот, когато победата е така близка и надеждата така стопля, един звяр, който все още се нарича „човек”, да прекрачи прага на нейния дом и тя да чуе чудовищното: „Днес убихме по-голямата ви дъщеря, като убием и по-малката, ще престанем да ви тормозим.” Жестоки убийци, да я лишат от най човешкото право — да погребе собственото си дете!