В облеклото, в жестовете, в отношенията на Вела към другите имаше простота и непринуденост. Имаше вродено чувство към изящното. Това намираше реален израз в рисуването, в интересите й към живописта и изкуството. От ученическите й години са останали няколко сполучливи рисунки. В рисунките „Двата бора”, „Приятелка”, „Маска”, в рисунките на цветя, предмети, плодове личеше тънкият усет на Вела към цветовете, към хармоничното във формите и линиите, към контрастите. Учителят й по рисуване Сава Славчев се отнасяше с голямо внимание към художествения талант на Вела. Препоръчваше й тя да следва живопис, да се отдаде на изкуството, но времената бяха други. Все пак по-късно от умението си да рисува се възползваше често: при написване на позиви, оформянето на нелегални материали, на вестник „Просветител”.

Времето, в което се роди и живя Вела и нейните връстници, бе толкова динамично. В тази забързаност Вела не можеше да се огледа както трябва и да се вглъби в себе си. Гореше от желание, да вложи сили в едно друго влечение на романтичната й душа, на музиката, която я въвеждаше в един вълшебен свят на образи и чувства. Към нея се стремеше с цялото си същество. Но нямаше възможност. Часовете по пеене и участието й в ученическия хор бяха моменти на истинска естетическа наслада. Но толкоз. По-силни импулси я отведоха в друга насока. За удовлетворяване на тази потребност през 1937 г. брат ни донесе от София грамофон с плочи — опери, симфонии, канцонети, предимно от италиански композитори, изпълнявани от именити италиански певци и музиканти като Карузо, Бениамино Джили, Тито Скипа, Маргарита Карозио и др. Музиката ни увлече. Цели часове стояхме пред грамофона.

Вела слушаше занемяла. След това избухваше във възторг. Това бяха часове на пълно душевно сродяване с музиката. Музикалните й интереси се задълбочиха. По същото време се снабдихме с радиоапарат, който по-късно, през времето на съпротивата, изигра голяма роля за издаването на нелегалния в. „Просветител”. За Вела той стана постоянна антена, която я свързваше с целия свят, с живота на народите по земната шир, с бурните събития на времето. Чрез ефира тя откри Москва. Вела навлезе във вълшебното царство на руското и съветското музикално творчество. Съветската музика и песен станаха страст — неотделима част от нейното съществуване. Не лягаше, преди да чуе в полунощ камбаната на Кремъл с внушителната мелодия на Интернационала и с бойния призив „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!”. Неусетно, заедно с музиката, с песента на съветските хора все повече я запленяваше първата социалистическа страна в света — Съветският съюз.

Порасналите интереси и влечение към политическите идеи и събития все повече сближаваха Вела с прогресивните ученици от Каменица. С тях тя се чувстваше щастлива и окрилена. Като пролетен вятър в живота й навлизаше една нова сила — идейната дружба с Георги Шулев, Йорданка Ямакова, Христо Шулев, Димитър Джумалиев, Никола Илинов, Вера Молхова и други. Под въздействието на ремсовата младеж в Каменица, на учителя комунист Ангел Герин и на други прогресивни учители тази група растеше и съзряваше.

Нейният буден дух и търсеща природа, устременото й към хората сърце я сближаваха с прогресивните ученици и младежи, с ремсистите и комунистите не само от Каменица, но и от Лъджене и Чепино.

Това са годините, когато със своята дейност РМС в Каменица си спечели авторитет сред населението и особено сред младежта. Ремсовата организация привличаше Вела с неотразима сила.

Под различни форми в тази дейност участваха все повече младежи. Хората се отнасяха с доверие и уважение към ремсовата и прогресивната младеж. Те не спираха децата си, включително и момичетата, да общуват с тях, да излизат в планината, да нощуват често пъти на открито.

Вела често участваше в тези излети. За една екскурзия до „Арапчал” брат ни разказваше: „През всичкото време Вела беше в особено възбудено състояние. Отиваше до близкия поток, плискаше се с вода. Вслушваше се в шумоленето на голямата гора, църкането на нощните горски птици. Легнала на гръб около огъня, вперила поглед към луната, към ясното звездно небе, нещо си мислеше и мечтаеше. Към зори, едва-що затворила очи, пак скочи. Искаше да наблюдава от височината на върха изгрева на слънцето.” От излета се завърна възторжена и развълнувана. След три-четири дни ни показа своя рисунка: гора, голям огън, силуети на хора. Над тях тъмно звездно небе с бледия отрязък на полумесеца. Простичко изображение на онова, което беше почувствала през нощта на излета.

Организираните излети нямаха за цел само разходка и забавление. Изнасяха се политически беседи за успехите на Съветския съюз, за събитията по света. Младежите споделяха впечатления от прочетени прогресивни книги, водеха спорове, пееха революционни песни, декламираха стихове от Ботев и Смирненски. Връщаха се въодушевени, сплотени, пораснали.

В живота на каменската младеж се раждаха нови човешки взаимоотношения, романтични и красиви, осветени от чистотата на другарството. Като пролетни пъпки сърцата се разпукваха за новите истини и борбата.

Тази младежка среда все повече привличаше Вела, С увлечение тя слушаше разговорите, споровете. Макар и по-малка, живо участваше в тях. Опияняваше я красотата на идейното сродство на душите. Особено й допадаха дръзките прояви, смелите акции — естествена реакция срещу безработицата, мизерията и глада в онези години на икономическа криза.

През май 1935 г. се вдигат на масова стачка коларите — горски работници. Техен ръководител е Иван Тахчиев, син на един от основателите на „Синапово зрънце”, а негови помощници — Илия Илинов и Илия Кадинов, и тримата активни ремсисти. Работническата солидарност побеждава. Стачката завършва успешно.

На първомайски демонстрации все по-дръзко каменските младежи излизат с червено знаме. Добър отговор на стремежа на буржоазната власт да наложи Първи май като празник на цветята.

Червеното пролетарско знаме! То пали бунтовен огън в кръвта. Млади ръце и храбри сърца го издигат там, където никой не го очаква. Веднъж над параклисчето на „Гергьовица”, та да се вижда от цялото Чепинско корито. Друг път — точно срещу Първи май — на покрива на каменската камбанария. Вела живее и диша атмосферата на тези дръзки дела и гори от нетърпение по-скоро да се включи в борбата. Ликува ремсовата младеж, радват се трудовите хора, беснеят от злоба кметът, полицаите, богатите търговци. Разбира се, всички прояви не минаваха безобидно. В полицията арестуваха и биеха ремсовите ръководители. Вела слушаше за жестоките инквизиции над Георги Въргов, Илия Илинов, Яко Молхов.

Макар и да живееше в София, Яко Молхов често идваше в родното си село и със своята широка култура и революционен плам участваше активно в живота на прогресивната каменска младеж. Вела се възхищаваше от смелото държане на Георги Въргов секретар на партийната организация в Каменица. Този скромен и тих шивашки работник пръв беше въвел и приобщил Вела към ремсовата младеж и тя виждаше в негово лице образец на комунист, Но честите арести и побоища постепенно съсипваха здравето му. Той се разболя от туберкулоза, но духът му остана несломим. Неговата гореща любов и преданост към партията му вливаха невероятни сили, за да победи болестта. От 1935 г. до Девети септември 1944 г. той остана партиен секретар, а неговата шивачница бе превърната в истински клуб на партията и РМС. Тук ставаха явки, предаваха се директиви, събираха се средства, шиеха се партизански дрехи.

С подчертано уважение се отнасяше Вела и към останалите членове ма групата: Илия Илинов, Крум Гинчев, Борис Масларов, Ангел Ушев.

„Чуден човек е бай Илия Илинов, споделяше тя, горски работник, човек на тежкия труд, а кога намира време вечер да се облече с хубави дрехи, с връзка и мека шапка!”

Свое място в живота на Вела от този период имаше и Мария Содева. Тя беше първата прогресивна жена студентка от нашето село. С какво нетърпение се очакваше всяко нейно пристигане от София през зимните и летните ваканции. Имаше защо. Мара беше открит, сърдечен и обаятелен човек. Освен ценна информация за политическите събития у нас и в чужбина тя носеше винаги и марксическа литература, нелегални вестници и списания. А как увлекателно разказваше за борбите на софийските студенти, за съветските жени, за живота в съветската страна! За жадните ни души нейните разкази се превръщаха в слънчева пътека към големия свят. Затова Вела се привърза към нея с такъв душевен порив, с такава чиста обич. Често бяхме гости в нейния дом, където винаги започваше оня несвършващ сърдечен разговор за литературни герои, за книги и събития. Тези разговори още повече ни сближаваха. А със съученичките си от другите села Вела споделяше: „Ех, братлета, да знаете каква студентка имаме ние в Каменица, какъв прогресивен човек!”