Така Вела растеше всред онова младо поколение, което възмъжаваше, за да поеме знамето на борбата от по-старата гвардия комунисти и комсомолци.

Велиният съзнателен живот от детството започваше с движения и труд. В игрите, в уроците, в къщи, на полето. Тя растеше и се развиваше сред трудовите хора. С тях се радваше и тревожеше, живееше с техните болки. Гореше от желание да бъде с другите, в колектива, все да върши нещо полезно, да участва в трудовото ежедневие. Твърде рано се научи да тъче на домашния стан. В изработените от нея тъкани и покривки, които са се запазили, личи усетът й за красота и хармония.

Съседите ни бяха все трудолюбиви семейства — от едната страна дядо Спас Пашов, който още от три часа през нощта викаше на младите да стават, че да тръгват към полето. Работата не чака. От другата страна бе многолюдното семейство на дядо Сандо Цанов Чаушев. Неговата баба Катерина бе неуморна стопанка, която предеше на високия чардак дори и на месечина — парите не всякога стигаха за газ. По-надолу живееше горският работник Игнат Игнатов, секач и делач, семейството му едва свързваше двата края. Малко по-друго беше у баба Вела Захова. По-имотни бяха Заховите. Но и там мътеницата се разреждаше, защото млякото беше лукс, а солената малко престояла извара — деликатес на трапезата.

От източната страна, допрян до нашата къща, се намираше домът на бай Костадин Пухалев. Хубаво съседство, уважение и взаимно зачитане свързваше двете семейства — Пухалеви и Пееви. Бай Костадин бе природно буден горски работник, известен деец на кооперативното движение и на партията. Името му се произнасяше с уважение от всички. А и децата му Георги и Магдалина следваха примера на своя баща. По късно с пушка в ръка Георги ще бъде в редиците на партизаните, а Магда — техен помагач.

Вела винаги беше добре дошла във всяка съседска къща. Та кой не искаше да има такава приятна гостенка, която бърза да помогне във всяка работа? Особено жалеше тя жените в Каменица, заради непосилния им труд. Ето например преработването на лена. Неговото засяване, поливане, плевене, обиране, очукване, топене, мънене, а след това изпридане, изтъкаване, избелване на платното, че и ушиването на ризата беше безкрайно дълъг и тежък процес, съпроводен с вредни миризми и прах, с мъка и проклятия. Отглеждането на лена състаряваше и загрозяваше преждевременно иначе жизнената и красива каменчанка. Най-трудното беше мъненето на лена (превръщането му в чисто хубаво влакно). То ставаше на колене. Есенно време още от първи петли затракваха мелиците, та чак до вечерта. Събрани по няколко, с песни и закачки, жените се опитваха да облекчат донякъде нечовешкото си тегло.

Този труд не убягваше от будното око на Вела. Още от малка тя работеше на мелицата. Ние нямахме лен, затова притичваше ту у едни, ту у други съседи. Най често у баба Гроздена Керина. Сядаше на колене пред отстъпената й мелица и почваше. У нас се връщаше вечер уморена, с подута китка на дясната ръка, със зачервени от прахоляка очи. Въпреки всичко беше доволна, че е работила, попяла е с жените, че са я гощавали с качамак и мътеница.

Влаченето на вълна с ръчен дарак също не беше лесна работа. Най-трудното му е, че трябва пак да седиш с часове на колене върху изтръпналите си крака. Вела не пропусна и дарака. Както не пропускаше седенки, преденки, лющенки на царевица и други прояви на колективния труд, чрез които се поддържаше бодър духът на жените от нашето село.

Привличаше я работата на полето: събирането на сеното, окопаването и най-вече — жътвата. Нивите на каменчани бяха малко, но лете мало и голямо беше на крак. Сутрин от рано с волски коли, с конски каруци, други пеша, те се отправяха към полето. По пътя песни, шеги, глъч. Животът се пренасяше извън селото. Можеше ли Вела да остане извън този трудов живот? Пък и тате нямаше да ни остави да се излежаваме. Сам той беше враг на безделието. „Учат ли, казваше на майка ни, не ги закачай. Свършат ли учението, не ги оставяй нито час без работа.” При тази взискателност у нас нямаше случай някой безцелно да си губи времето.

В полската и земеделската работа ние участвахме заедно в дружното трудолюбиво многобройно семейство на вуйчо Димитър Шулев. Двамата с вуйна Катерина бяха опитни земеделски стопани. В техния дом владееше строг порядък и дисциплина.

„Бях 12годишна — пише в спомените си Зара Пендарова, тяхна съседка, — когато вече имах щастието да бъда по цял ден с Вела на полето. Тя, ученичката от пазарджишката гимназия, а по-късно студентка от Софийския университет, не се стесняваше през летните ваканции да грабне поводите на каруцата на вуйчо си, мотиката или сърпа, камшика за коня около вършилото. То бяха дни на тежък труд, но и на една хубава жизнерадост. Вела разкриваше пред нас — селските момичета от махалата — Мария, Венка и Славка Шулеви, братовчедка им Гина, Тинка и Верка Пашови, нови светове от вселената; изнасяше ни беседи от нравствен характер; препоръчваше ни литература, която трябваше да прочетем. А на обед, когато сядахме под някоя сянка и вуйна й Катерина започваше да отваря котлетата кисело мляко, Вела възкликваше „Ой, ти, лето, лето, гиди квасено млеко!” После през почивката ни караше да лягаме в синорите с голи гърбове срещу жаркото слънце и ни казваше: „Мили другарки, трябва да се закаляваме, за да бъдем издръжливи през суровата зима.”

Най-активната полска работа съвпадаше с началото на лятната ваканция. Не беше лесно за нас, дошли на полето направо от ученическата скамейка, още от първите дни да се равняваме с тези наши братовчедки и съседки, опитни, калени работнички. Но и Вела не беше от тези, които ще останат назад. Вечерно време едва гледахме от умора, но Вела бодърстваше и упорито прикриваше, че е уморена. А иначе могат да ни се присмеят или да подхвърлят с ирония: „Де да те видим, интелигенцио!” Съмнеше ли, бяхме пак бодри и пъргави и в работата, и в песните, и в къпането в хладните води на река Мътница. Укрепнала, уверена в себе си, Вела често разкриваше пред девойките и жените, с които работехме, своите мечти, рисуваше красивата картина на бъдещото социалистическо общество. „Цялото поле — една нива, обща за всички, а полският труд, облекчен с машини, приятен и желан. И песните ще бъдат по-звънки, и хората по-засмени.”

„Ей, вие, стрини, обръщаше се Вела шеговито към леля Марийка и кака Йорданка Пашова, тогава сигурно ще бъдете по-възрастни, може би и баби. От вас работа няма да искаме. Вие ще си почивате, ще гледате внучета. Ще работим ние, младите.” През 1942 година бяхме за последен път с Вела на жътва на нивата ни в местността Нежовица. Беше и кака Йордана Пашова. Вела и нейната дъщеря Тинка пяха. По едно време Вела предложи на баба Ката и дядо Тодор Пашови, чиято нива беше срещу нашата, да се надпяват. Започна надпяването. То беше смях, смях чак докато слезем в селото. Отидохме у дома. Мама ни беше приготвила вкусна вечеря, а Вела донесе грамофон. Пяхме и играхме. Вела пя много и се смя. Като че ли знаеше, че е за последен път.

И нека си призная, нищо не ме трогна така, както жените в Каменица, които и сега както в миналото продължават да я наричат гальовно Личето, Личка, Велето, кака Личка, макар че много от тях вече са на 50 и повече години, а тя си остана завинаги на двадесет и две.

Традиционните празници със своята жизненост бяха също така желани за Вела, както и трудовите делници, Народни празници в Каменица! Те идват от дълбокото минало. С камбанен звън и радостна възбуда. От писани сандъци се вадят нови премени и човешкият поток тръгва надолу към хорището.

Ситно нарежда гайдата. Раздипля се родопска песен, вие се кръшно хоро, сплита ръце в ръце, реди снага до снага, стъпка до стъпка.

Народни празници в Каменица! Вие идвахте на смяна на отрудените делници, в които всеки се бори сам с нивата скъперница, за да станете отдушник на онова предвечно, заложено в душата на българина — да бъде сред хората, да размени дума, да научи за света — да научат за него, да се влее в общността, да усети човешката солидарност.