В малката градина в Каменица, някога любимо място на каменските ремсисти, огласяна от младежки песни и от устната хармоничка на Вела, където в шумните игри долитаха тихи пароли, сега от белоснежния мрамор се изправя гордата осанка на Вела — снажна, устремена.

Пред паметника й често застават на почетна стража пионери и комсомолци.

Вела е протегнала, сестринска ръка над русите и кестеняви главици и сякаш разказва летописа на своето ремсово .поколение:

...Ние бяхме най-добрите ученици. Обичахме науката, защото тя даваше стократна сила на комунистическата правда. Прегърнахме пушките със скрита болка по оставените книги и стаен копнеж да се върнем към тях след победата.

... Ние бяхме най-добрите другари и другарството ни бе непобедимо оръжие срещу всички оръжия на враговете.

...Ние бързо зреехме, защото върху плещите си поемахме задачите на епохата.

...Ние бяхме най-добрите синове и дъщери, защото по ботевски сливахме в душите си образа на майка и родина.

...Ние бяхме по спартански сурови към себе си и всеотдайни към революцията. Отпъждахме нашите лунни вечери, които така и недочакахме...

...За нас съветската страна беше земя на богатири, мечтана и бленувана!

Стихнеше ли боят, изливахме порива на душите си с любимите „Широка страна моя, родная”, „Три танкиста”, маршът на Будьони. В душите си издигнахме паметник на Павел Власов и Павел Корчагин. До болка БИ рани страшната вест в утрото на 22 юни 1941 г. и като ураган премина през сърцата ни силна, могъща музика „Вставай, страна огромная”.

Слуша младата смяна. Тя също има с какво да отговори:

...Ние дойдохме на света, когато вашите имена бяха станали легенда, затова растем и съзряваме под слънцето на вашия подвиг.

Кога започна голямата ни среша с вас?

Когато майките ни приспиваха над люлката с песента:

„Ой, горо, горо,

горо зелена,

защо си свела клони зелени,

и ти ли жалиш Вела Пеева?”

Или когато учителката ни показа портретите ви и ви разказа за делата ви, за да разберем що значи героизъм, мъжество и безсмъртие.

За вашата младост ние тайничко ви завиждаме — че сте се родили в бурно и неповторимо време. А навярно бъдните поколения ще завиждат на нас, защото на нас се пада да строим комунизма. И ние като вас пишем летописа на нашата младост със сърцата и делата си.

Ние жадно се стремим към науката, защото тя е могъща ковачница на народното благоденствие. И само оплодена с нея, нашата любов към народа ще разцъфти в труд и творчество.

Днес. ние също знаем цената на другарството, силата на колектива, издигаме ги във висш принцип на нашия живот, безкористно отдаваме ум и сърце в общественополезни дела.

И за нас на света няма сила, която би ни откъснала от Съветската страна, от братската прегръдка на Ленинския комсомол, от обаянието на Олег Кошевой и Зоя Космодемянская.

И ние сме с мислите си навред, където народите се вдигат, страдат и се борят, защото една е земята, която ни е откърмила, една е партията, която ни е отгледала и възпитала.

Ние приехме от вас неоценимото богатство на духа и това ни прави най-богатите хора на света.

Днес ние не можем да стиснем ръцете ви, да чуем сърцата ви, така както не можем да докоснем слънцето. Но вашите образи светят и топлят, както слънчевите лъчи, и дават живот.

Ние никога няма да ви изменим, защото това значи да изменим на себе си!

Малко по-нагоре от белия паметник в каменската градинка е къщата, в която се родихме и израснахме с моята сестра, сега превърната; в Дом-паметник „Вела Пеева”, издигнат от признателните граждани на Велинград, увековечили паметта на Вела.

Това е пак нашият гостолюбив дом. Само че сега гостите вървят смълчани в редици, пристъпват бавно, страхувайки се сякаш да не прогонят музейната тишина.

Пристъпвайки в музея, ги посрещат тихите звуци на песента за „Арапчалската орцила“ по текст на Михаило Ткач, Вълнуващо се раздават думите:

„Приятелю, откъдето и да си, преклони глава пред великия и безсмъртен подвиг на славната дъщеря на България — Вела Пеева.

Още едва на шестнадесет години тя се включва в жестоката и неравна борба с фашизма и проявява невиждан героизъм, безпределна преданост към своя народ и готовност да отдаде живота си за свободата на своето любимо отечество.

По-твърда от гранит, по-светла от звезда и по-нежна от люлчина песен беше Арапчалската орлица.

Мъжествено и безстрашно Вела се бори с народните врагове до последната си капка кръв, до последния удар на сърцето си.

Нейният подвиг ще живее вечно, защото името й е обгърнато с венеца на безсмъртието.”

Тук всеки ден минават хора от цялата страна, от други страни и народи — повече от двеста хиляди годишно.

Много хора в България четат и знаят за Вела. С чувство на преклонение са пропити стотици писма до мене, до брат ми. А писмата, отправени до музея, съставляват томове.

Тези хора са били само броени минути или часове в музея, но те остават завинаги при Вела. Оттук Вела започва своето вечно пътуване към хората. Пътищата й минават през съвестта и сърцата на живите. Образът й въздига и извисява, кара човека да се вглежда в себе си и в другите с нова, по-висока мяра за човешка нравственост, да мисли и търси отговор на големите въпроси на нашето време.

Вела като че ли се вслушва в гласовете на тези, които са доживели до победата, в мислите на тези, които живеят в сегашното социалистическо общество.

В книгата за впечатления в Дом-паметника „Вела Пеева” от гъсто изписаните редове прелива най-чисто човешко вълнение, породено от живота, подвита и саможертвата на Вела. Пишат работници, бригадири, пионери и комсомолци, строители и професори, учители, тъкачи и писатели, войници и офицери, общественици и партийни деятели, пишат майки и бащи, синове и дъщери. Тук, в тези редове, ще усетим и проклятие над фашизма, и светла гордост от новия живот, и благороден гняв и нежна обич и вярност завинаги... Ето някои извадки от музейната книга:

„В нейното безсмъртие е безсмъртието на нашето поколение.”

Димитър Методиев, поет.

„Аз съм имал възможност да познавам Вела, виждал съм я, разговарял съм с нея. А ето че днес, посещавайки музея, имам усещането, че се срещам със самата легенда ... Това е невероятно вълнуващо.”

Георги Стоянов—Бигор.

„Удивлявам се от живота и делото на голямата боркиня за свободата на България.”

проф. Д. Сагаев.

„Тук в музея разбрахме какво е да си предател и какво е да си герой. И избрахме примера на второто — герой!”

Ученици от VIII б клас ЕСПТУ „Петър Берон”, Свиленград.

„Мила Вела, с дълбока горест в душата и същевременно с възторг посещаваме родната ти къща. Поклон пред безсмъртието ти!”

Група работнички — тъкачки, Габрово.

„Слушах, гледах и си мисля: колко Вели ще възпитаме ние? Майко, родила Вела Пеева, благодарим ти.”

СО „Минстрой”, Нови Искър

„Портите са отворени, дворите изметени, стаите подредени като за сватба, Вело! А ти стоиш всред мегдана. Един художник те издяла от камък, един народ те облече в бяло, като за сватба, Вело. Един куршум и един подвиг направи те безсмъртна. Милиони сърца изплитат венци от обич към тебе, героиньо!”

Цветана Съйкова, с, Беглеж, Плевенско

В Дом-паметника „Вела Пеева” идват и приятели на българския народ от всички краища на света.

„Този музей ни развълнува с решителността на Вела да се бори с нацизма. Нейният пример служи за вдъхновение в борбата както срещу социалното потисничество, така и срещу фашизма.

Борбата продължава. Независимост или смърт. Ще победим.”