След това тя замина в София да следва. През 1942 г. получих известие от двете сестри да дойда в Каменица и да прекарам с тях лятото. Аз не зная по-щастливо лято от лятото на 1942 г. Именно за това и до днес този двор, в който престояхме, ме вълнува извънредно много, в този двор какви ли не лудории се правеха. Друсахме крушите и Вела, Гера и аз с тъкани торбички изнасяхме плодовете в градината, където сега е нейният паметник. Там се събираха каменските младежи, Вела раздаваше круши на всички, свиреше с пиколата. Особено много обичаше да изпълнява песента на Бениамино Джили „Мама” .И не мога да забравя баба Ката и дядо Пею, толкова грижливи баща и майка, които бяха им дали изключително добро трудово възпитание. Пращаха ги на нивата да работят, да събират сено и именно един такъв спомен е останал в мен. На нивата, на която отидохме да събираме сено, Вела пак си взе пиколата и докато събираше сено, започна да ни гони, да ни бори, просто стана съвършено друга. Въобще у Вела имаше такива промени, много интересни: гледате я спокойна, тиха, мила и изведнъж сякаш някакъв вулкан забучава в нея.

Също тогава бях свидетел и на списваното на това вестниче „Просветител”. В специална кутия се пазеха излезлите броеве и се криеха да не би полицията да ги намери. Няма да забравя как Вела старателно оглеждаше всички материали, а огромната част от тези материали подготвяше сама.

След това тя замина, Гера остана в Пазарджик. Вела обаче не прекъсна връзките си с Пазарджишката прогресивна младеж. И есенно време идваше да организира варенето на мармалад, на конфитюри, събирането на плодове и зеленчуци и изпращането на храна както за другарите в затворите, така и за партизаните, за концлагеристите.

Двете сестри бяха безкористни, готови на саможертва, която не се забравя. Баща им изпращаше редовно, всеки месец, определена сума, за да се издържат, но те буквално цялата сума както я получаваха, я оставяха за делото на партията, за закупуване на храни, дрехи. А после аз или някои други наши другарки им занесем или зелева чорба, или праз, семки, слънчоглед. Ето това бяха Вела и Гера, всеотдайни.

Искам също да споделя с вас изживяването на тази част от книгата, където Гера описва девойката с трите гроба.

След 9. IX. ние, няколко девойки и младежи, дойдохме на работа в РМС и едно от първите ми задължения беше да направя ремсови събрания в някои от районите на Пазарджишка околия.

Аз горях от желание най-напред да дойда тук, в Каменица. Желанието ми беше да отида в къщата на Вела, в тази къща, която днес посетихме. Но Гера беше на фронта. Срещнаха ме дядо Пею и баба Ката. Държаха се безукорно като родители. Те никого за нищо не виняха. Бяха горди, че имат такава дъщеря. Баба Ката говореше с мене така спокойно за Вела като за жив човек. И тогава я помолих да ме заведе на селското гробище, за да се поклоня на гроба на Вела. Главата й бе заровена на друго място, а тялото й в селското гробище. Аз вървях неспокойна, но някак си кураж ми даваше баба Ката. И си казвах, че щом тази майка може така безукорно да се държи, аз нямам право да плача, трябва да се държа. Каква беше моята изненада, когато наближихме 2—3 метра до Велиния гроб! С някаква нечовешка сила баба Ката извика: „Вело, водя ти Донка на гости! Стани да я срещнеш!” Сами разбирате какво можеше да бъде по-нататък... Поклонихме се на гроба на Вела и се върнахме. По пътя баба Ката пак така спокойно продължи да говори за Вела, за Гера, като че ли нищо не е било. Бях дълбоко развълнувана...

Из изказването на проф. Донка Монева, бойна другарка на Вела, на обсъждането на първото издание на мемоарната книга „Моята сестра Вела”, състояло се в кв. Каменица, Велинград.