Развълнуван от видяното и чутото, той възкликва: „Наистина ти си една прекрасна страна, Българийо, и когото си прегърнала един, единствен път в своите обятия, той ще те обича винаги.”

Драги читателю,

Изминаха осем години от излизането на първото издание на „Моята сестра Вела”. За това кратко време тя предизвика голям интерес сред хората — възрастни и младежи. Много бързо книгата изчезна от лавиците на книжарниците — обстоятелство, което наложи настоящото трето издание. През тези години станаха немалко обсъждания на книгата — в градове и села, в заводи, училища и предприятия по всички краища на страната — във Велинград, Пазарджик, София, Пловдив, Хасково, Харманли, Асеновград. По признания на организатори и участници обсъжданията се превърнаха във вълнуващи духовни празници за хората, израз на жива чувствителност към 'непреходни нравствени и политически ценности на нашето героично минало. За съжаление не можах да се отзова на всички покани за обсъждане и срещи. Моля другарите да ме извинят — всяко обсъждане е едно ново преживяване, едно ново докосване до любимия образ на Вела, а понякога сърцето трудно понася това.

Получих много писма и отзиви. Пишат ми хора от различни възрасти, с различни професии: работници, учители, обществени деятели, студенти, комсомолци и пионери, техните редове са изпълнени с топлота и обич.

Особено трогателни са писмата от работнически бригади, комсомолски дружества и пионерски отряди, които.носят името на Вела. От всеки ред диша преклонение пред образа на Вела, пред нейния подвиг.

Пионери от много училища уверяват, че се учат от героичния живот на Вела — на твърдост, упоритост и човечност.

Средношколци ме питат: „Какво очаквате от нашето поколение? Какви общи черти откривате между вашето героично поколение и нашето?”

Тези въпроси говорят, че книгата е събудила чувството на дълг у младите и, съзнание за единството на поколенията — това толкова голямо богатство на нашия строй.

Една майка е изразила своята майчина воля: „Аз искам хората да съхранят у себе си цялата Вела, нейните прекрасни човешки добродетели”.

Трогателни са писмата от Велини връстници и съученици, бивши ремсисти и бойни другари, сестри и сродници на загинали в антифашистката борба. С дълбоко съчувствие към сестринската ми болка те засвидетелстват своята вярност и преданост към народното дело, към нашия комунистически идеал, за което Вела даде своя млад живот..

На всички тях аз искам да изкажа моята голяма, искрена благодарност.

С какво Вела вълнува хората толкова години след нейната смърт?

От писмата и от споделеното в обсъжданията се вижда — преди всичко със своята голяма, увенчана с жертвоготовност обич към трудовите хора, със своя чист, .с нищо неопетнен идеализъм: и вяра в комунистическия идеал, с онова чудно съчетание на стоманена твърдост и човешка топлота, сърдечност и обаятелност, със своя вечен стремеж да бъде там, където е най трудно, никога да не пожали себе си и винаги да бъде в готовност да поеме най-тежкия риск заради другаря, заради другия. Мнозина изповядват, че са плакали, когато са чели книгата. Поразило ги е това невероятно, както някои го наричат „знаменито” разкъсване на обръча при Мачешки скали.

Разтърсили са ги ония страшни и невероятни 37 дий и нощи на Вела в скалите на Арапчал, когато ранена, боса, почти невиждаща без очила, в една ужасяваща самота, в борба с природните стихии, с глада и дебнещия враг, тя не унива, не се предава на човешка слабост и на стражарската глутница, многократно слиза от своето високо каменно гнездо, промъква се през блокадата на Каменица, свързва се с комунисти и безпартийни, търси връзка с отряда, вярва, надява се, мисли, решава, действува. Укрепва вярата в ятаците, в близката победа,

А когато черното предателство я затваря в безизходен кръг, тя води сражение срещу сто озверени преследвачи и с последния куршум заглушава в себе си властния повик на живота. А е едва на двадесет и две години. Мнозина се питат каква беше тая сила в това нежно моминско сърце?

В съзнанието на живите образът на Вела е едно реално въплъщение на ония легендарни българки от преданията из моя роден край, за които в минути на върховни изпитания винаги се е намирала една скала на честта, от която да се хвърлят, един връх на безсмъртието, където да се изкачат. И си мисля:

Колко скъпа и свята ни е свободата, щом е заплатена с неизживяната младост на Вела и хилядите герои, с погребана хубост, с недопети песни, с прекършени мечти.

Колко силна е нашата партия, за да им вдъхне любов към народа по-силна от любовта към живота; колко чиста е нашата революция, щом падналите на нейните барикади бяха най-чистите по мисли, най-благородните по чувства, най-справедливите по дела.

И чудно — както споделят читателите, трагичната гибел на Вела не навява безутешна скръб, а вдъхва оптимизъм; зове към творчество, говори за дълг, внушава отговорност да пазим завоюваното щастие, възпитава гордост, утолява жаждата да имаме образци, свети и светли примери на комунистическо поведение.

То е най-големият залог, че Велиният образ никога няма да спре своето пътуване към хората — да ги окриля, да ги вдъхновява, да им бъде нравствена опора.

И става това — трагедията се превръща във велика оптимистична сила.

Падналите герои остават завинаги в строя на живите и във вечната си младост ще бъдат връстници на всички поколения, които ще се раждат на тая земя, под това небе, докато на света има България, докато се вее и побеждава нашето червено знаме,

Изказвам моята дълбока признателност и благодарност към всички, които е рецензии и отзиви взеха отношение към делото на Вела и към книгата. Към всички, на които нямах възможност лично да отговоря.

От авторката, декември 1986 г.

Мили каменски девойки и представители на обществеността.

Сами чувствате, че съм доста развълнувана и ще ви моля да ми простите това вълнение, тъй като то е съвсем естествено.

На книгата подробно не искам да се спирам, защото всички сте н прочели. Аз ще се помъча колкото мога да добавя от онова, шепа е останало е мен и което ме свързва с двете сестри.

В пазарджишката гимназия, ако не се лъжа з 1940 г., се появи в нашата паралелка Гера. В Лъджене имаше гимназия, но постарому до 6 клас, а за последните — 7 и 8, класове младежите от Чепино, Каменица и Лъджене отиваха в Пазарджик. Даже известно време седяхме с Гера на един чин. Много се сближихме. Обедини ни ремсовата работа. Но аз бях необикновено щастлива, когато Гера ме заведе в тяхната ученическа квартира и ме запозна със сестра си Вела. Какво ме порази? Порази ме тяхната скромни обстановка и една маса, пълна с книги. Литература, история, естествознание и какво ли не още. Вела грабваше веднага с присъствието си и я обикнах толкоз много, че за мен всяка близост до Вела вече беше някакъв изключителен момент. След това имах възможност да усетя и Вела като ремсов деятел. Тя завърши гимназия през 1941 г., но вече в България и в Пазарджик на 3 март бяха навлезли немските войски. Вела веднага събра въздържателното дружество в Пазарджишката девическа гимназия и там по случай пролетта ни закичи с мартенички и ни приветства. Но милото приветствие, което тя произнесе, веднага бе свързано с големите исторически събития на деня. Тя ни даде да разберем, че тежки години очакват нашата страна, предстои трудна борба, за да изгоним немските фашисти, за да дойде победата на народа.

Не мога да забравя и един такъв момент, Вела бе абитуриентка. И не зная Гера ли тогава се обади, аз ли научих първа и решихме, че ще отидем на бала, но, мили девойки, нашите балове не бяха като вашите, коренно различни бяха. Вела беше с тази ученическа рокля, с която е тук на тази листовка, която днес получихме ние, гостенките от двата окръга... Беше необикновено щастлива. Танцуваше, играеше и ние вървяхме около нея и едва сега, когато вече излезе книгата, аз разбрах защо така е летяла Вела. Оказва се, че преди това тя е имала среща с др. Владимир Танов, той й поставил бойна задача и тя я изпълнила великолепно. Необикновеното в нея беше, че в своето лично щастие тя включваше борбата...