Серският войвода Драгота поглади замислено черните си лъскави въси. Предната вечер той бе изиграл на зар голяма част от парите, които бе получил за укрепяване на градската стена. Ала винаги разкаянието идваше късно. Тогава той реши отново да играе, за да си възвърне загубените държавни жълтици. И ако не успее — тогава му оставаше само едно. Да направи новата крепостна стена с една трета по-ниска.

Все пак тази вечер войводата се яви на пира по-нагорчен отвсякога. Другарите му знаеха за дълговете и грижите му, затова не обърнаха никакво внимание на сбърчените му вежди. Посрещнаха го с общ хор от весели викове и песни, дигнати чаши и шумни смехове. Един новопристигнал певец, с ясноруси къдрици, които небрежно се спущаха по раменете му, стана, поздрави войводата с дълбок поклон и запя в негова чест току-що съчинена песен:

Драгота се развесели. Хубавите му черни очи засвяткаха. Пое пълна купа с гъсто жълто вино.

Когато загуби на кости и последната си жълтица, Драгота скочи от масата, метна плаща си през лявото рамо, нахлупи шлема си ниско над веждите и изчезна в сенките на градината.

Челото му гореше. Безумни мисли го прекосяваха като ярки светкавици. Честта му бе загубена. Той бе проиграл царски пари. И нямаше вече възможност да ги възвърне. Какво му оставаше друго освен смъртта?

Той посегна към меча, който висеше на лявото му бедро. Тихи стъпки прозвучаха предпазливо зад него. Войводата се сепна, извика с глух, променлив глас:

— Кой е там?

Младият певец застана до него. Светлината на месеца биеше право в лицето му. То бе строго.

— Желаеш ли всичките ти дългове да бъдат изплатени, войводо Драгота?

И като забеляза учудения и недоверчив взор на лекомисления момък, непознатият извади от пояса си кесия с жълтици.

— Ето, това е два пъти повече от онова, което загуби тази вечер… Ако бъдеш верен, ще получиш още толкова.

Кръвта избяга от лицето на Драгота. Той дръпна ужасен ръце от златния блясък на златото. Ала неволно устните му промълвиха:

— Кому трябва да бъда верен?

Зоркото око на Александровите съгледвачи проследи дружината на поклонниците от Преслав чак до кубера, който се люлееше връз укротените води на Понтийското море. Останаха край брега чак докато и последният пътник за Светата земя се качи. Тъкмо този последен пътник, ако някой го погледнеше по-отблизо, можеше да забележи, че имаше сипаничево лице и зелени като млада трева очи. Надвечер, преди да потегли корабът, двама моряци отидоха да пийнат по чашка вино в една схлупена кръчма близо до крайбрежието. Единият от тях бе със сипаничаво лице. На кораба пак се върнаха двама моряци, ала нито един от тях нямаше зелени очи. На следната сутрин, когато корабът бе вече отплувал и съгледвачите си бяха заминали обратно, от гръцката кръчма излезе стар врач с кожена торба на рамо, препълнена с билки и заклинания.

Демонът изкуси първом Ева, за да може да съблазни мъжа към грях. Това бе стара, вечна истина. Може би затова неволно врачовникът пое първом протегнатата ръка на несебърската велика болярка, та после тая на мъжа й.

Той дълго разглежда меката бяла длан, сви учудено вежди, разтвори широко зелените си като млада трева очи.

— На вашия дом голяма чест се пада!

Несебърският и жена му се спогледаха смаяни.

— Да… — продължи врачовникът и широка усмивка се разля по сипаничевото му лице — аз виждам тука царски венец, който слиза над вас, а това означава сродяване с Царевец…

Отново съпрузите размениха взор поразени.

— С Царевец? Калоян е почти сгоден за батошовската. А пък Анна и Мария са тъй мънички още… Наш Мицо е вече израснало момче… — промълви болярката.

— Може би светлата самодържица да е хвърлила око на младия ви син за някоя от дъщерите си… — каза гадателят. — Но едно е ясно. Царският венец е много близо до вас…

Семето бе посято. Несебърската болярка почти се разболя от честолюбиви бълнувания. Затова, когато след известно време получиха вест от царицата, че би приела с голяма радост сина им Михаил за зет, комуто бе определила Мария, те приеха това като висша милост и благоволение на съдбата.

Навън пазеха вардачи с отрязани езици, застанали неподвижно със скръстени ръце от двете страни на входа.

Двама евнуси посрещнаха майстора и го въведоха в шатрата на великата ханка. Изминаха няколко просторни стаи, безшумно стъпвайки връз меки кожи. Една след друга се вдигаха завесите от дългата редица вътрешни покои, които предшествуваха приемната на Туракина. Повече от триста млади, необикновено хубави момичета бяха наредени край стените, готови да се спуснат при най-малкия зов на господарката си. Те бяха най-вярната й частна прислуга. Малки момчета от благородни семейства вдигаха завесите, застанали неподвижно, сякаш изваяни, пред всяка врата. Шатрата бе цял огромен палат с повече от хиляда прислужници: готвачи, лекари, звездобройци, певци, художници, шивачи… В далечината отекнаха звуци от арфи и тихо женско пение. Вдигна се една тежка златовезана, шафраненочервена завеса.

Добрил падна на колене, сведе чело до земята. Арфите запяха по-тихо. Ханката седеше с кръстосани нозе връз един широк, нисък миндер, покрит с леопардови кожи. Свирачите не се виждаха никъде, закрити от непрозирна, пъстра завеса. В ъглите на стаята стояха изправени по две млади моми, със скръстели на гърди ръце и сведени надолу очи.

Малкия хан го нямаше.

Туракина удари връз сребърен барабан, който висеше във въздуха, окачен на тънка верига, и повика тълмача си. Донесоха трапези, покрити с редки ястия и кани кобилешко мляко. Могъщата царица разпитваше неспирно за далечната бяла река, за християнските господари на запад, за малкия цар сирак, който управляваше като нейния син под опеката на роднини.

След това разказа за себе си, за невеселата си младост, за разприте с младите ханове, които искаха да свалят сина й, за далечната си родна земя, която не бе виждала повече от двадесет години… Разправи, че е родена в годината на Змията, под знака на Огъня и че звездобройците са й предрекли нерадостен живот.

После плесна с ръце и каза да повикат младия господар. Момите и тълмачът изчезнаха. За миг двамата останаха сами. Хубавата ханка не можеше вече нито дума да му каже. Ала очите й горяха по-ясно от празните слова. Нежност и копнеж се таеха в тия черни пламтящи зеници, които зовяха и обещаваха. Тънка усмивка се плъзна по изчервените устни. Къносаните й коси се спущаха на дълги плитки от двете страни на челото, пристегнати с тънка ивица синя коприна.

Добрил въздъхна нечуто, сведе чело, отправил неподвижно взор към една точка. Не, на тая жена той не можеше да изкаже копнежа и тайната си. Тя не можеше да му помогне.

Медни барабанчета забиха, смесени с тънкия писък на флейтите. Малкият хан се яви, мълчалив и безстрастен, облечен в жълта коприна, обшита с тежка сърмена везба, закопчан с едри пулове от мерджан. На главата му стоеше островърха шапка от алено кадифе, с тънка ивица самур около челото. Едър маргарит във вид на продълговати капки се люлееше на ушите му. Елмази и тюркоази блестяха на ръцете му.