Изглеждаше, че рисунката ще излезе сполучлива. Великата ханка обдари богато художника и го покани на следния ден да дойде отново по същото време, за да я довърши. Ала всеки път тя дълго отвличаше времето на майстора с безброй приказки и разпитвания, с игрите на момите си и свирачите на арфи, с песните на фрушките и алеманските трувери и минезингери, докато слънцето губеше сила и рисунката все още оставаше недовършена.

Но всеки ден очите на самотната жена ставаха по-горещи и красноречиви. Тя погалваше за сбогом дългите коси на художника, учудена, че могат да бъдат тъй обилни, с копринена мекота, като на жена. Веднъж му предложи да го направи велик майстор шаръчия на целия двор, с огромна заплата, но да обещае, че ще остане винаги там и няма да мисли за връщане в далечната си родина.

Ала не се мамеше сърцето на художника от приказните богатства на ханските дворци. За какво му бяха купчини лъскави рубини и бисер, скъпи ястия и тежки, златотъкани дрехи, когато му се отнемаше свободата? Копнежът по родината се обаждаше все по-силен, а любовта на татарката го оставаше хладен и равнодушен. Не, той не искаше да прилича на ония горди и мощни орли, затворени в кафезите на ханските ловджии.

Да странствува, да види още свят, да гони копнежа и бляна на младостта си, това бе, което вълнуваше кръвта му: да зърне отново царствената синя Витоша… А може би Александър бе научил от завърналите се пратеници, че Добрил е останал в земята на татарите, помамен от жажда за злато и почести. И бе дал вече другиму да зографисва стенописите на Боянската църква…

Една вечер той съобщи на Туракина, че си заминава вече. Той бе изписал портретите на всички хански братовчеди и нямаше повече какво да прави в тоя огромен град от шатри. Ловджийското време вече привършваше и дворът щеше да се прибере в Каракорум, а той щеше да отмине все по̀ на юг, към Никея и Цариград…

Как да й обясни, че е пребродил всички шатри, бе разпитал всички евнуси. Никой не знаеше за някаква жена на име Януда. Никъде повече не чу оня мамещ глас да се обади.

Туракина стана още по-жълта от обикновеното. Устата й се сви в дъга. Едничкият мъж, към когото бе почувствувала обич и привързаност, искаше да си отиде. Не бе могъл да изпита наклонност и нежност към нея. Какво го мамеше към далечната му земя? Не му ли бе дала всичко, каквото човек може да пожелае?

На трапезата той седеше в редицата на знатните сановници. Джобовете му бяха пълни с безценни камъни. Редки, пъстри птици бръщолевеха на рамото му. В златовезаните си одежди приличаше на картина, по-хубава, по-истинска от тия, които рисуваше. Всичките й моми бяха готови да му отдадат любовта си. А между тях имаше несравними красавици. Звездобройците му гадаеха велика съдба. Какво искаше повече?

Някаква неясна мисъл почна да добива все по-ярки очертания в нея. Да. Как не се бе усетила дотогава? Може би това щеше да бъде последното средство… И тя някога бе изпитала тоя копнеж. А той е по-силен от златото и любовта и живота.

На другата сутрин, когато майстор Добрил се яви, за да се сбогува, в стаята на великата ханка завари някаква непозната забулена жена. Не бе направил още две стъпки към нея, за да попита къде е високата й господарка, когато жената внезапно откри лицето си и тих вик простря ръце към него.

Двамата дълго се гледаха вцепенени, несмогващи да изживеят великата, чудната изненада, която отнемаше силата им да проговорят, да се подвижат един към други, да повярват, че не сънуват и пред очите им не стои призрак, изникнал от безсънна мора.

Внезапно великата ханка тихо се изсмя зад тях.

— Защо не говорите? Джамбуик-хатун, това е българинът, от твоята земя… А ти, майсторе? Не можа ли да разбереш, че тази жена е твоя сънародница? Исках да ти създам радост… Да поговориш на родното си наречие… Как е сладко понякога да чуеш майчиния си говор, след като не си го слушал с месеци и години…

Младата жена страшно побледня, клюмна глава, потърси подпора. Художникът се спусна към нея, пое я в прегръдките си, зашъпна горещо:

— Янудо, Янудо…

Туракина ги изгледа сепната. Извърна се, дигна лакти, закри очи с длани. Те се познаваха. Може би този мъж бе далечният годеник, за когото Януда бълнуваше ден и нощ в шатрата на хан Хулагу. И тя сама, сама бе станала причина да се намерят. Огнена обида я прониза. Отвори очи. Видя неземната усмивка в очите на младата жена, която се бе съвзела. И безмълвен стон отекна в сърцето на стареещата жена, която никога дотогава не бе обичала, покорна на своята страст за власт и величие.

През нощта Туракина влезе в покоите на младата ханка. Лицето й беше строго и непроницаемо. Януда остави настрани детето, което кърмеше, и се поклони до земята, побледняла във внезапна тревога. Женският й нюх веднага бе доловил чувствата на могъщата господарка към красивия чужденец. И тя тръпнеше да не е привлякла угроза връз главата на любимия.

— Прости, че днес те накарах още тъй немощна да оставиш одъра си и да приветствуваш нашия гост. Не подозирах, че добиването на трето дете може толкова да те обезсили. Как си сега, Джамбуик? А малкият?

Великата ханка погали с благоволение главата на татарчето, загледа се в пъстрите му очи.

— Прилича на тебе…

После тя млъкна, унесена в дълбока размисъл. Остри бръчки внезапно я бяха състарили. Подпряла лице на ръката си, свита връз херминовите кожи, тя често притваряше очи в дълбока въздишка. Най-сетне тя заговори. И Януда зачака изтръпнала присъдата й.

— Днес разбрах всичко. Някога и аз дойдох в шатрата на великия хан против волята си. Родителите ми бяха ненаказано горди от честта, че ще стана първа съпруга на Октай. И ме отделиха от годеника ми, който бе млад и тъмноок, строен като тръстика. Приличаше на майстора. Поразително приличаше на него…

Тя закри лице. Сълзи измокриха пръстите й. Гласът й стана по-глух.

— Години минаха. Октай почина. Едничката моя страст беше жаждата да запазя престола за своя син. Чак сега разбрах, че дните ми са минали напразно… Но сега е късно. Аз съм стара…

Изведнъж тя тръсна глава. Изправи гордо чело. Зашъпна, оглеждайки се, сякаш зад завесите на шатрата можеше някой да подслушва.

— Джумбуик… Аз ще ти помогна. Искаш ли да си отидеш в далечния роден кът? Ето ти тази гривна. Навсякъде ще ви пропущат с нея…

Ханката стана, сне от китката си златна верижка със закопчалка от едри изумруди във вид на змийска глава. Подаде я. Младата жена я пое със страхопочитание, изтръпнала в безмерно удивление.

Туракина бе казала: ще ви пропущат…

Плъстените шатри бяха затихнали в дълбок покой сред тишината на лунната нощ. Стражите се разхождаха с равни стъпки нагоре-надолу. Черните им копия се изрязваха връз белотата на шатрите, тънки и заплашващи. Две дебнещи сенки се промъкваха между тесните пространства, които отделяха палатка от палатка, снишаваха се, заставаха в сянка неподвижни, замръзнали, изтръпнали, после отново почваха плахия си набег.

Двата коня бяха там, под вярната окрила на предан на Туракина татарин. Тишината ставаше все по-ясна, прозрачна, сякаш стъкло, което ще се счупи. Разтърсен от тревожни тръпки, майсторът се ослушваше да чуе тихите познати стъпки. Дишането му чезнеше. Едри капки пот се трупаха над веждите му. Най-сетне долови едва чуто шумолене. Тъмна сянка се плъзна между две шатри.

Той протегна ръце. Януда притисна глава до сърцето му. Най-сетне. Нима нямаше да се събудят от този страшен чуден, невероятен сън? Той погледна жадно лицето й. Тя беше, тя беше… И светът отново заблестя в чудни светлини. Звездите отново затрептяха тъй близо, тъй ярко. Двата коня пръхтяха нетърпеливо. Той я дръпна към тях.

— Няма време за губене…

Януда не мръдна от мястото си. Скри още по-плътно лице в дрехите му, разтърсена от страшни хълцания.

— Не мога, не мога…

Добрил я пусна, дръпна се жегнат, сякаш не вярваше на очите си.