Черни мъгли премрежиха за миг взора му.

— Губим време, Янудо… Ела!

Шестата жена на хан Хулагу поклати глава:

— Най-малкият ми син ще ме дири и ще плаче… Децата ми са татарчета…

Простря ръце, прегърна го крепко, отчаяно, обля със сълзи рамото му:

— Сбогом, Добриле… Сбогом… Аз още те обичам… Само тебе… Ала не мога… Сбогом…

Тъмна сянка трепна връз облените в лунна светлина бели шатри, изчезна. Отнякъде се издигаше тънък жаловен писък. Сякаш гласът на малкото татарче, което зовеше майка си. Едва чуто се разнесе в далечна шатра тих звън на арфи, сподавен смях, проточена песен…

Магията се беше свършила. Какъв бе този чуден град. Дали наистина жената, която преди малко бе притискала чело до гърдите му, бе наистина Януда? Може би всичко бе само сън. Двата коня и татаринът пред него бяха измама, мечтание. Ако посегне с ръка, няма да ги докосне.

Нима затова трябваше да преброди толкова земи, да изживее най-чудното, най-невероятното, да намери Януда, за да я загуби отново завинаги…

Нямаше преграда пред волята на този, който обича. Нито времето, нито далечината можеха да скършат копнежа и надеждата.

Ала сега между тях бе застанала сила, по-страшна от вихрите на степната равнина, по-мощна от ятагана на несметната татарска конница, по-непобедима от мрачевината на вечната нощ, която се простира до края на света.

Само любовта на майката може да сломи копнежа по родния край, верността към обичания човек…

Добрил тръгна сам, пеш, отправен без да знае накъде. На рамото му бе кацнал снежният сокол. Излезе от татарския стан. Копринените му дрехи бяха пълни с безценни камъни и китайски книжни пари. Златен обръч прибираше на челото му буйните къдрици, които слизаха до раменете.

Сърцето му бе изгоряло. Светът бе празен.

Цвилене на коне, тропот на многобройни копита, оживен глъч и весели провиквания изпълниха двора на никейския палат. От време на време бистър женски смях се издигаше над общия, пъстър шум.

Кира Елена остави сновалката връз стана, сбърчи вежди, ослуша се в растящия глъч, неволно отправи взор към свекърва си, която беше побледняла и тъжно свела чело надолу.

Който погледнеше новата никейска императрица Анна и наследницата Елена, не би могъл да отгатне коя от тях е свекървата, коя снахата. По-скоро щеше да помисли, че 14-годишната Анна Хохенщауфен е съпруга на наследника на престола, а дъщерята на българския цар Йоан Асен, която караше двадесетата си година, е втората съпруга на Йоан Ватаци. Тъй млада и невръстна още изглеждаше новата императрица, почти дете, с крехка детинска снага и големи очи. Затова Елена се бе почувствувала покровителка и грижлива защитница на Фридриховата дъщеря, която се наричаше нейна свекърва.

Придворните госпожи също тъй бяха побледнели и свели чело с дълбока, съчувствена въздишка. Ала когато чуха бързи стъпки да приближават към вратата, те още повече побледняха и ръцете им леко почнаха да треперят.

Вратата се отвори и на прага застана висока, величествена жена, облечена в синьо и червено, отрупана с искрящи гиздила. Черните й очи блестяха властно и надменно.

Най-видните госпожи на двора, дори кира Кантакузино и кира Палеологина, скочиха и сведоха глава до земята.

Маркизата отиде към младата императрица и небрежно стори предписания поклон.

— Реших да посетя манастира „Св. Григорий Чудотворец“. Искам да видя кой е този безумец, който се осмелява да ми изпраща такива дръзки слова. Игуменът Никифор Блемида ще запомни деня, в който ще ме срещне…

Жените изтръпнаха. Какво бе намислила всемогъщата любимка на император Ватаци? Как щеше да се отмъсти на безстрашния монах, който открито изявяваше недоволството си от нечестивия и разгулен живот на некоронованата никейска господарка?

Защото от мига, когато кир Ватаци бе зърнал хубавата Фрига, наричана още и „маркизата“, която бе пристигнала в Никея като придворна на младата императрица Анна, оттогава застаряващият мъж забрави, че е обичал някога тъй пламенно и предано покойната си съпруга Ирина Ласкарис, че е дал дума за вярност на новата си невеста, и бе понесъл игото на безумна изгаряща страст към ловката и хитра красавица, която твърде умело бе използувала мъжките му слабости.

Анна отвърна тихо:

— Не те съветвам да правиш подобни посещения. Никифор Блемида е свят човек. Не го дразни. Народът го обича и почита.

Маркизата презрително сви устни. Дигна рамене.

— Не се боя от никого. Народът! Бих желала да видя ще му помогне ли народът, като види оръжията на людете ни. Ще го накарам да прочете една молитва за опрощение на греховете ми… — Тя бистро се изсмя, като показа чудните си бели зъби.

Анна поклати глава и нищо не каза. Жените размениха плахи погледи помежду си. Любимката на императора поздрави и излезе.

Само кира Елена не отвърна на поздрава й, извила глава към прозореца, сякаш не виждаше и не чуваше нищо от това, което ставаше наоколо й. Остана така, неподвижна и навъсена, докле заглъхна и последният шум от свитата на дръзката хубавица.

След това стана и без да погледне нито една от жените си, които се бяха унизили да свеждат глава пред всевластната наложница, отиде в стаите на децата си.

Четири деца бе вече родила Елена на съпруга си Теодор Ласкарис, ала и четирите бяха все момичета. Мария, Ирина, Теодора и Евдокия растяха свежи и приятни девойки, ала за мъжка рожба копнееше сърцето й, за наследник въздишаше гръцкият народ. Към личните си грижи Елена трябваше да понася и дръзките своеволия на Фрига, пред която трепереха дори най-видните ромейски велможи. Ала и тревоги за родната България изпълваха Елена с тежки въздишки и скрити сълзи. Застанала между два огъня, тя чувствуваше, че рано или късно Никея и бащината й земя ще се сблъскат в борба за първенство на полуострова. И най-горещата й молба към бога бе това да се случи колкото може по-късно, в дните на внуци и правнуци. Отдалеч тя трепереше над съдбата на брата си Калиман, който още невръстен бе поел тежкия асеновски венец, между преданите грижи на чича си Александър и тайната неприязън на мащехата си Ирина.

Затова, когато преданата й прислужница Евлогия дойде да съобщи, че някакъв българин искал да бъде удостоен с допущането му пред светлите й стъпки, тя веднага забрави всичките си грижи и с радостно вълнение отиде да посрещне пратеника от далечната родина.

Пред нея подви коляно и сведе чело млад момък с обжурено от много ветрове лице и чудна тугинска носия. Тя го изгледа учудено.

— От България ли идваш, драги гостенино? И каква орис те води към мене?

Непознатият целуна края на наметката й.

— Аз съм майстор Добрил, от людете на превисокия господин Александър, благочестива дъще Асенова. Ала не ти нося поздрав от твоите близки, но ида от най-далечни страни. Чак от земите на татарите. И понеже се връщам в родината си, осмелих се да се явя пред тебе. Ако имаш вест или дума да изпратиш на христолюбивия севастократор, аз с драгост ще му ги занеса, защото пътувам към славната крепост Бояна.

Майстор Добрил остана няколко седмици в Никея като гост на кира Елена. Когато си заминаваше, носейки със себе си писмо от никейската наследница до чича й заедно с дарове за брата й — малкия цар Калиман, — той срещна в двора на палата дружината на Фрига, която се връщаше от пътуването до манастира.

Изпаднала в яростен гняв, маркизата веднага отиде в покоите на императора, следвана от цялата си свита. Кир Ватаци посрещна загрижен любимата си, отрупа я с въпроси, разпита людете й. Кой бе дръзнал да оскърби неговата многообичана?

— Когато стигнахме в манастира, Никифор Блемида тъкмо служеше в църквата „Св. Григорий“ — извика Фрига извън себе си, — поискахме да влезем и ние, за да присъствуваме на светата служба, а онзи нещастник какво мислите, че се одързости да стори, светлий господарю?

Ватаци промени лице. Впи тревожно взор в лицето на красавицата. Привлечени от плачовете и виковете й, от яростните възклицания на людете й, целият двор полека-лека почна да се събира наоколо и да се трупа край тях. Дойде и императрицата. Дойде и Елена заедно със съпруга си.