Михаил Асен и братовчед му Калоян яздеха сами в една широка пътека, между две редици едри букове. Слънчеви петна играеха по листата, по едрите мъхести камъни. Краката на конете потъваха във влажната шума, останала още от миналата есен. Шумът на лова ту се приближаваше, ту се отдалечаваше, според дирята на бягащия дивеч. Калоян забеляза, че бяха останали сами. Тънко недоверие полази за миг по жилите му. Ала веднага се успокои. Не бяха ли само двама? Един срещу други? Какво можеше да му стори този крехък младеж, въоръжен само с лък и копие?
Те продължиха разговора си.
— Аз съм съгласен да опростя всички бегълци и да им разреша да се върнат в земите си… — казваше младият цар. — Съгласен съм да отстраня от управата и зетя си Петър…
Калоян забеляза, че царят не наричаше вече зетя си севастократор. А това бе вече доста лично указание за добра воля.
— Но майка ми ще бъде много огорчена, ако й бъде наложено да отиде в манастир… — продължаваше примирително той. — Ето какво съм намислил. Тази нощ доста дълго обсъждах този въпрос. И взех решение да я изпратя да живее в именията на втория ми зет Мицо. В Несебър. Тя ще остане там дотогава, докато се умирят духовете…
Калоян се ослуша. Някакви тихи, постоянни стъпки се долавяха недалеч от тях. Той посочи подир едно светло, чезнещо петно. Придръпна от колчана си една стрела.
— Искаше ми се да сложа и аз нещо в чантата на моите ловджии.
И продължи разговора, неволно протягайки ръка към лъка си.
— Теодор Ласкарис е много болен. Едва ли ще изкара до края на годината. Щом склопи очи, настойниците на сина му ще бъдат твърде заети да си оспорват първенството. Знаеш каква омраза пламти в никейския двор към Музалон, любимеца на императора. Хората не могат да простят на тоя неизвестен мъж от тъмен произход наградите и високите отличия, с които го удостои Ласкарис. Защото не искат да видят, че Георги Музалон ги заслужи единствено с отличните си качества на най-верен, най-мъдър и предан съветник… Палеолозите, Кантакузините, Стратегопулите ще му отнемат веднага званието протовестиарий, ако изобщо Ласкарис не го назначи и наместник на царството… Ето, тъкмо за този час трябва да бъдем готови. Елена е мъртва. Родството ни с Никея е скъсано. Епирският деспот ще ни помага. Трябва да възвърнем на родината си старите граници на великия Асена… От Мидия и Перитор, до Солун и Гоменица… Но затова се иска да бъдем всички единни, сплотени, помирени… Дай прошка на побегналите велики войводи.
Михаил спря коня си. Ослуша се в приближаващия глъч на ловджиите.
— Солун? — той поглади замислено хубавото си бяло чело, спря взор върху сокола, който стоеше неподвижен на стискащата поводите му левица. — За Солун ще влезем в разпра с Комнините… Окото на Михаил Епирски е все в него, а и вуйчовците ми няма да се откажат от правата върху деспотството си.
Калоян го изслуша търпеливо. Без да покаже досадата си. Младият момък все още мислеше чрез ума на майка си. Вуйчовците му… Какво значение имаше тяхната воля за изгодите на българското царство?
— Михаиле… — каза кротко севастократорът, — ако ние отидем да се бием с никейците, то няма да леем кръвта си, за да възвърнем на солунския престол братята на майка ти. Тяхната съдба няма да бъде коз в никейските ръце, когато водим преговори за мир…
Той искаше да намекне за срамния регински договор. Михаил почервеня. Смути се. Почна нетърпеливо да се оглежда. Дългите му клепки трепнаха неспокойно. След това изведнъж се промени. Очите му заблестяха. Дишането му се учести в порив на някакво чудно чувство. Калоян го гледаше внимателно. Невъзможна мисъл почна да се бори с честното му сърце. Той настръхна, долавяйки с цялото си същество някакъв лъх на дебнеща опасност. Някъде наблизо се чуваше шум от счупени сухи клони, от спотаени шъпоти.
Царят отвърна бързо:
— Имаш право. Комнините не могат да се месят повече в нашите работи. Аз реших. Ще изпратя майка си в манастир…
Някакъв остър вик пресече словата му.
— Пази се, господство ти!
Севастократорът внезапно се дръпна, наведе глава. Стрелата профуча до самото му ухо. Втора одраска ръката му. Трета се заби в коня му. В гъстия лес отекна шум на боричкащи се тела. Добрил отчаяно и високо викаше за помощ.
Калоян гневно издърпа стрелата от плешката на цвилещия жребец.
Огледа се. Михаил Асен, цял сведен върху коня си, летеше напред по широката пътека. Зави надясно. Още малко, и щеше да се скрие зад един завой.
Тогава човекът, който не дръзваше да се прицели ни в бягаща сърна, ни в плахия заек, който жалеше и най-дребната животинка на земята, спокойно дигна лъка си.
Стрелата звънна съдбовно.
Михаил Асен подскочи връз седлото, улови с две ръце острието, което се бе забило в шията му. Кръв обагри бялата му атлазена туника.
И се строполи на земята.
Гората се изпълни с изплашени призиви. Звуци от рог дълго и тревожно зовяха. Всеки тичаше и се блъскаше в другия, без да разбира какво става. Загарите лаеха яростно възбудени. Конете се дърпаха от ръцете на ездачите, пръхтящи неспокойно.
Десислава усети как леден мраз сковава устата й. Нито един вик, нито един въпрос не можа да се изтръгне от побледнелите й устни. Тя само стискаше трепетно ръце, заслушвайки се в страшните слова, които ехтяха от всички страни.
— Злополука. Станала грозна злополука при лова!…
От по-преди научените люде разнасяха с ловко усърдие грозната вест.
— Някой от високите гости паднал убит!…
— Незнайна стрела улучила за зла чест един от ловджиите…
Най-сетне отвсякъде се издигнаха гласове:
— Калоян загинал!
Тогава внезапно Десислава намери в себе си сили. Тя се извърна към Ирина. Царицата приближи към нея коня си. Лицето й бе замръзнало в дълбока тъга. Двете жени едновременно скочиха на земята. Ирина протегна ръце към младата вдовица. Ала севастократорицата гордо я отблъсна.
— Разбирам…
— Каква зла съдба, Десиславо… Имай упование в бога, за да преживееш този страшен час. Калоян е мъртъв. Какво нещастие, какво неизмеримо нещастие…
Големите очи на Десислава станаха зли като на разярена вълчица. Страните й се зачервиха като в треска.
— Бог ми е свидетел, Ирино, че никога никой предател не ще плати по-скъпо черната си измама…
Тя млъкна. Изведнъж лицето й стана по-бяло от снежен крин. От гората се зададе мрачно шествие, което наближаваше с бавни крачки малката полянка, където бяха събрани жените. Четирима ловджии държеха ниско носило, връз което бе проснато мъртво тяло, покрито с окървавен плащ.
Подире им следваше мълчалива, изплашена тълпа оръженосци и зевгари, боляри и войводи. Кучетата завиха дълго и зловещо. Мнозина високо заплакаха. Севастократор Петър се приближи, прекръсти се, вдигна плаща.
Два женски вика изпълниха гората.
Единият на безумна радост.
Другият на грозна изненада.
Ирина падна на колене пред мъртвия си син, простря ръце към неочакваната, страшна гледка. И с нечовешки вопъл закри лице в напръсканите му с кръв дрехи.
Калиман І бе отмъстен.
Откъм гората се зададоха препускащи конници. В миг всички тия допреди малко покрусени ловджии се превърнаха в дръзки бранници. Отекнаха нови викове. Тържествуващи, възторжени:
— Да живее Калиман II. Да живее новият цар! В Търнов! В Търнов!
В кратката въоръжена борба падна убит и севастократор Петър. А Мицо, другият зет на царицата, успя да побегне в общата залисия заедно с жена си и майка й. Обзети от безумна радост, боляри и войводи прегъваха коляно, целуваха ръцете, дрехите, ботушите на новия цар. Гончии се спуснаха към Търнов. Градът се изпълни с ръкомахащи, викащи, ликуващи люде. Килими се метнаха по чардаците, хоругви се развяха по порти и прозорци, шествието на еснафите обиколи три пъти целия град, в кръчмите виното се лееше даром.
Всички привърженици на Ирина се преметнаха на страната на новата власт. Неколцина, по-уличени в нехвелити дела, побягнаха. Други останаха в плен. В общата залисия, когато всеки искаше да спаси кожата си, никой не се сети за спасението на един човек, може би най-невиновния от всички: младата съпруга на убития цар.