Чак когато наближи в пределите на зетьовата си земя, Ирина си спомни за малката царица — Ростислановата дъщеря. Ала тя знаеше, че Калоян е твърде благороден, за да й стори нещо зло. И не грижа за изоставеното момиче, а коварна мисъл я накара да изпрати бърз вестогонец до баща й: с молба за помощ и закрила.

Когато знатните търновци начело с кастрофилакта и кефалията отидоха да поднесат на новия венценосец ключовете на града, молейки го да приеме поканата им и да влезе тържествено в престолнината, където людете го очакваха с жадно нетърпение, севастократор Калоян им отговори полека и кротко:

— Разбирам нетърпението на търновци… И аз желая от сърце да мога по-скоро да вляза в своя любим роден град, да седна връз престола на моите славни предци… Ала аз още не съм увенчан законен самодържец на царството. Нека първо се събере великият болярски синклит. Нека каже и той думата си. Тогава чак ще приема от ръцете му венеца на славните си чичовци.

Един по един пристигаха в Търнов забягналите бунтовници. Народът ги причакваше извън градските порти и с безмерна любов ги придружаваше до запустелите им жилища на Трапезица.

Изгнаниците се срещаха със семействата си, които ги приветствуваха умилени, сякаш виждаха възкръснали пред себе си. Ирина бе забягнала. Петър и Михаил Асен бяха убити. Свършено бе с ненавистната власт на ромейката. Всеки можеше отново спокойно да гледа към идните дни.

Един мъдър и смел мъж поемаше с опитна десница, с вярно сърце службата си към народа. Асеновското царство нямаше да загине.

Великият събор одобри единодушно Александровия син за цар на България.

Търновград се приготви да посрещне с небивало тържество Калиман II. Така нарекоха новия цар в памет на нещастния Асенов син, непълнолетното момче, отровено от Ирина.

В това време Калоян и Десислава чакаха уречения ден, в една от летните царски къщи, при Царева ливада. Всичко бе готово за увенчанието. Чакаха само писменото известие на синклита и пристигането на старата севастократорица от Бояна. От цялата страна се стичаха знатни и велможи, за да присъствуват на царското увенчаване.

Беше топла есенна привечер. Калоян и Десислава се разхождаха заедно е людете си из обширната градина.

— Утре най-сетне ще стъпя на Царевец… — бленуваше гласно новият цар. — Откога не съм виждал камбанарията на „Свети Спас“… Откога не съм се покланял пред светите мощи на Чудотворката Петка, на великия Рилски пустинник… Сърцето ми гори по-скоро да бъда там…

Той се обърна към своя верен Добрил.

— Твоята църква без малко не остана недовършена, драгий… Ала сега вече, струва ми се, че няма да има пречка да заминеш за Бояна и зографисаш „Свети Пантелеймон“… Най-сетне дойде краят на всички размирия. Сега в труд, с любов към нашия народ ще се помъча да довърша и закрепя великото дело на Асеновци…

Калоян протегна ръце, крепко ги сложи връз раменете на художника.

— На тебе дължа за втори път живота си… Как ти дойде на ума да проследиш ония двама нечестивци в храстите?

Добрил мълчаливо се поклони, погледна към Десислава. Посочи с ръка.

Царят пристъпи към жена си, наведе се, целуна края на червената й мантия.

Двамата се погледнаха преизпълнени с обич. Лицата им горяха в руменината на тържеството и доволството. Заловени за ръце, те продължиха разходката си из тъмнеещата градина, следвани от тихия хор на певците. Верни хрътове душеха стъпките им. Скръстил ръце на гърди, майстор Добрил ги изпрати с дълъг, замечтан взор.

Това бе върхът на човешкото щастие.

Тия двама души, които се обичаха. Най-благородният мъж и най-хубавата жена на света…

Из градините се надигнаха викове. Гончии от Търнов бяха пристигнали и искаха веднага да бъдат приети от самодържеца.

— Най-сетне… — пошъпна Десислава. — Носят ти златопечатното слово на съвета… Ти си вече цар…

Задъхани, морни, тревожни, великият боляр Стефан и войводата Станиш се зададоха от една пътека. Подире им тичаха изплашени всички стражи и дворцови люде.

— Бягайте! Венгерски войски внезапно нахлуха и обградиха Търнов! Потери са разпратени навсякъде да ви дирят… Около престолнината кипи кървав бой! Ирина повикала Ростислав на помощ! Нашите войски сега се събират! Тих и Елтимир се върнаха към земите си да събират своите люде! Спасявайте се!

Калоян сложи побледнял ръка на меча си.

— Аз не бягам…

Стефан се хвърли на колене пред него. Вярното му лице се изкриви в безмерна тревога.

— За бога! Няма време за колебание… Нашите сили са слаби… Ще ни трябват най-малко десет дни, докато съберем опълчения от прониите. О! Тия дръзки нападатели ще ни запомнят! Ала сега няма време, няма време… Дирят ви под дърво и листо… Ще ви заловят… Ростислав иска да отмъсти за зетя си… Венгерските войски щели да провъзгласят Мицо за цар… Бягайте към Бояна… Затворете се в калето, дорде ги изгоним от Търнов…

На разсъмване две венгерски дружини претърсиха цялата лятна къща от Калояновите покои до конюшните и загарниците. И като не намериха този, когото диреха, от яд я подпалиха. Из целия Хем, по всички друмове препуснаха венгерски конници, които спираха всеки пътник, разпитваха всеки селянин из полето.

Ала златото отваряше и най-верните уста, разколебаваше и най-преданите сърца. Бегълците не можеха да скрият дирите си. Случайно изтървана дума, случаен верен взор издаваха следите на последния Асеновец.

Прикривани от народа, от селище в селище, от гора в гора, от пещера в пещера, подкрепяйки сили из жрънки и манастири, Калоян и Десислава, придружени от Стефан, Станиш и Добрил, най-верните между верните, полека приближаваха към Боянската непристъпна крепост.

Ала не можеха да се застоят някъде и два часа, да не зърнат гостоприемните домакини как от далечните кръгозори изниква гора от венгерски копия. И морни, недохранени, неотпочинали, те трябваше отново да бягат, да прикриват следите си като подгонен дивеч, стегнат отвсякъде в неумолима примамка.

На изник небето бе потъмняло, синьо-сиво като стомана, докато на заник се разливаше някаква млечножълта, призрачна светлина. Застанал връз прага на жрънката си, старият мелничар гледаше загрижен нагоре и поклащаше глава.

— И нощес ще вали дъжд… — каза загрижено той към стопанката си, която слагаше трапезата. — Младите закъсняха от пазар, ще ги измокри хубавичко…

Той отправи неспокоен взор към притъмнялото поле, прорязано от лъскавата ивица на реката, и каза като на себе си.

— Кои ще са тия късни гости? Май насам идат…

Петима конници бързо наближаваха към жрънката. Стопанинът се затече да ги посрещне. Конете бяха потънали в пот и пяна. Пътниците едва се държаха на краката си. Четирима мъже и една жена.

Жрънкарят ги изгледа изпод вежди. Знатни люде бяха тия. Ала явно бе, че крият името си и не желаят да бъдат много разпитвани.

Високият мъж с черната брада го попита:

— Ще можеш ли да ни дадеш дрехи за преобличане, добрий старче? Имаш ли коне за смяна?

— Дрехи ще ви намеря, ама нашенски, прости… — отвърна жрънкарят, като продължаваше внимателно да ги разглежда. — Ала коне нямам… Ако синовете ми се върнат до довечера, ще имам два да ви дам.

Чудните пътници се нахвърлиха с алчна стръв връз храната, сякаш неяли от три дни. Те си говореха шъпнешком, ослушваха се внимателно, от време на време някой от тях ставаше и поглеждаше през прозорчето.

Старецът отиде в малката съседна стаичка при жена си, която вадеше сирене, орехи и петмез за гостите. Пошъпна замислен:

— Тия люде не ми харесват. И аз научих, че в Царския град станало нещо. Калоян се прогласил цар и изгонил Ирина… Да не би тая хубавица, която бяга с тия мъже, пък да е тя?

Старицата го изгледа опулена и изтърва орехите. Прекръсти се бързо и изплашено:

— Боже избав… Та ние ли ще я вардим?

Когато се нахраниха и поискаха по-прости дрехи за преобличане, гостите останаха поразени от отказа на стареца, който бе променил държанието си. Той току ломотевеше нещо, опитваше се, ала не мърдаше от мястото си.