Веднага щом научи за декрета на губернатора Евънс, Уилям Бент започна да предупреждава шайените и арапахите да се явят във форт Лайън. Тъй като във връзка с летния лов различните отряди се бяха пръснали по целия западен Канзас, изминаха няколко седмици, преди пратениците да стигнат до всеки. През този период сблъсъците между войниците и индианците непрестанно се увеличаваха. Воините сиукси, възбудени от наказателните експедиции на генерал Алфред Съли в Дакота през 1863 и 1864 г., нахлуваха като рояци пчели от север и нападаха колите, дилижансите и заселниците из пътищата край река Плат. За тези действия южните шайени и арапахите бяха обвинявани от армията на Колорадо, която им отделяше все повече внимание. Синът на Уилям Бент, метисът Джордж, който беше с голям отряд шайени на река Соломон през юли, казва, че войската ги е нападала отново и отново без всякаква причина, тогава те започнали да си отмъщават по единствено познатия им начин — опожарявали пощенските станции25, преследвали дилижансите, прогонвали добитъка и принуждавали превозвачите на стоки да нареждат фургоните си в кръг и да се сражават.

Черния котел и старите вождове се опитваха да спрат тези набези, но влиянието им беше отслабено от призивите на по-младите вождове, като Римския нос, и на членовете на хотамитанио — общността на воините кучета26. Когато Черния котел откри, че седем бели пленници — две жени и пет деца — са били отведени от похитители в лагерите по Смоуки Хил, той откупи четирима от тях със собствените си мустанги, за да може да ги върне на близките им. Горе-долу по същото време той получи и съобщение от Уилям Бент, с което бе информиран за заповедта на губернатора Евънс за явяване във форт Лайън.

Беше вече краят на август, когато Евънс издаде втора прокламация, даваща право „на всички граждани на Колорадо, било индивидуално, било в организирани от тях групи, да преследват всички враждебни индианци в прериите, като внимателно отбягват тези, които са се отзовали на моя призив за явяване на посочените места; освен това да убиват и унищожават като врагове на страната всички тези враждебни индианци, където и да ги открият“. Междувременно всички, индианци, които не се намираха в определените резервати, бяха обект на същински лов.

Черния котел незабавно свика съвет и всички вождове в лагера му се съгласиха да се подчинят на условията на губернатора за мир. Джордж Бент, който бе учил в колежа Уебстър в Сейнт Луис, бе натоварен да напише писмо до агента Самюел Коли във форт Лайън и да му съобщи, че шайените искат мир. „Научихме, че в Денвър се задържани някои пленници. Имаме седем ваши пленници, които сме готови да освободим, ако вие освободите нашите… в отговор искаме правдиви новини.“

Черния котел се надяваше, че Коли ще му даде указания как да преведе своите шайени през Колорадо, без те да бъдат нападнати от войниците или от блуждаещите групи въоръжени граждани на губернатора Евънс. Той не вярваше изцяло на Коли и го подозираше, че продава за своя сметка част от предназначените за индианците стоки. (Черния котел все още не знаеше колко сериозно е въвлечен Коли с губернатора Евънс и полковник Чивингтън в плана за прогонване на прерийните индианци от Колорадо.) На 26 юли агентът писа на Евънс, че не може да се разчита на никой индианец да спазва мира. „Мисля, че малко барут и олово са най-добрата храна за тях“ — завършва той.

Тъй като нямаше доверие на Коли, Черния котел нареди да се приготви още едно копие от писмото, адресирано до Уилям Бент. Той даде по едно копие на Очиний (Едноокия) и на Орловата глава и им заповяда да препуснат към форт Лайън. Шест дни по-късно, когато Едноокия и Орловата глава се приближаваха към форта, те бяха внезапно пресрещнати от трима войници, които се готвеха да открият огън. Но Едноокия с жестове даде да се разбере, че е приятел и размаха писмото на Черния котел. Малко по-късно индианците бяха отведени като пленници във форт Лайън, където ги предадоха на командуващия офицер, майор Едуард Уинкуп.

Мотивите на индианците изглеждаха съмнителни на Високия вожд Уинкуп. Когато Едноокия му каза, че Черния котел го моли да дойде в лагера на Смоуки Хил и да отведе индианците обратно в резервата, той запита колко са на брой. Едноокия отговори, че са две хиляди шайени и арапахи и може би двеста техни приятели сиукси от Севера, на които им омръзнало войниците да ги преследват.

Уинкуп не отговори. Той имаше малко повече от сто кавалеристи и съзнаваше, че и индианците знаят това. Като подозираше клопка, той заповяда да затворят пратениците на шайените в караулното помещение и събра офицерите си на съвет. Високия вожд беше висок, около двадесет и пет годишен и единственият му боен опит бе участието му в едно сражение в Ню Мексико срещу войските на Конфедерацията от Тексас. За първи път в кариерата си той бе изправен пред решение, което можеше да означава катастрофа за командваната от него част.

След като се забави един ден, Уинкуп в края на краищата реши, че трябва да отиде в Смоуки Хил — не заради индианците, а за да спаси белите пленници. Несъмнено това бе причината, поради която Черния котел бе споменал за пленниците в писмото си — той знаеше, че белите не могат да се примирят с мисълта, че бели жени и деца живеят с индианците.

На 6 септември Уинкуп беше готов да потегли със 127 кавалеристи. Като освободи Едноокия и Орловата глава от караулното, той им съобщи, че ще бъдат едновременно и водачи, и заложници при похода.

„При първия признак на измяна от страна на ватите — ги предупреди Уинкуп — ще ви убия.“

„Шайените държат на думата си — отговори Едноокия, — ако се случи обратното, аз самият не бих искал да живея повече.“ Уинкуп каза по-късно, че този разговор с двамата шайени по време на похода го накарал да промени твърдо установеното си мнение за индианците: „Чувствувах, че съм сред по-висши същества и това бяха представителите на една раса, която дотогава без изключение смятах за жестока, предателска и кръвожадна, без чувство за привързаност към приятели или роднини.“

Пет дни по-късно, покрай притоците на Смоуки Хил в горното й течение, предните разузнавачи на Уинкуп забелязаха въоръжен отряд от неколкостотин воини, като че готвещи се за сражение.

Джордж Бент, който тогава бил с Черния котел, казва, че когато войниците на Уинкуп се появили, воините кучета се подготвили за бой и препуснали да пресрещнат войските с опънати лъкове и стрели, но Черния котел и някои вождове се намесили и поискали от майор Уинкуп да оттегли войската си на известно разстояние. Така те предотвратили боя.

На сутринта Черния котел и другите вождове се срещнаха с Уинкуп и офицерите му на съвет. Черния котел остави другите да говорят преди него. Един от водачите на воините кучета, Мечока, каза, че той и брат му Мършавата мечка са се опитали да живеят в мир с белите, но войниците дошли без причина или основание й убили Мършавата мечка. „Индианците нямат вина за сраженията — добавя той. — Белите са лисици и с тях не може да има мир. Единственото, което индианците могат да направят, е да се бият.“

Малкия гарван от арапахите се съгласи с Мечока. „Бих желал да се помиря с белите — каза той, — но се страхувам, че те не искат мир с нас.“

След това думата поиска Едноокия и каза, че се срамува да слуша такива думи. Той рискувал живота си, за да отиде във форт Лайъц, и дал честната си дума на Високия вожд Уинкуп, че шайените и арапахите ще се върнат мирно в резервата си. „Заложих пред Високия вожд думата и живота си — каза Едноокия — и ако моите хора не действуват честно, ще отида с белите и ще се бия на тяхна страна и много мои приятели ще ме последват.“

Уинкуп обеща да направи всичко, което е по силите му, за да предотврати нападенията на войниците срещу индианците. Той заяви, че не е голям началник и не говори от името на всички бели войници, но ако индианците му предадат белите пленници, той ще отиде с индианските вождове в Денвър и ще им помогне да сключат мир с по-големите началници.