Черния котел, който мълчаливо слушаше изказванията („неподвижен, с лека усмивка на лицето“ според описанието на Уинкуп), стана и каза, че е доволен да чуе думите на Високия вожд Уинкуп.

„Има лоши бели и лоши индианци — каза той. — Лошите хора от двете страни докараха размириците. Някои от моите младежи се присъединиха към тях. Аз съм против сраженията и направих всичко, което е в моя власт, за да ги предотвратя. Намирам, че вината е у белите. Те започнаха войната и принудиха индианците да се бият.“

След това той обеща да предаде четиримата бели пленници, които бе откупил. Останалите трима бяха в друг лагер, по-далеч на север, и щеше да е необходимо известно време, за да се постигне споразумение за тях.

Четиримата пленници — все деца — изглеждаха добре и действително, когато един войник запита осемгодишния Амброуз Арчър как индианците са се отнасяли с него, момчето отговори, „че му е все едно дали ще остане с индианците, или не“.

Накрая след допълнителни преговори бе решено индианците да останат в лагера си на Смоуки Хил, докато седем от вождовете отидат заедно с Уинкуп в Денвър, за да сключат мир с губернатора Евънс и полковник Чивингтън. Черния котел, Бялата антилопа, Мечока и Едноокия представляваха шайените. Нева, Босе, Много бизони и Нотане — арапахите. Малкия гарван и Лявата ръка, които се отнасяха скептично към обещанията на Евънс и Чивингтън, останаха, за да не допуснат младите арапахи да си навлекат неприятности. Бойния накит щеше да наглежда шайените от лагера.

Върволицата кавалеристи на Високия вожд Уинкуп, четирите бели деца и седемте индиански вождове достигнаха Денвър на 28 септември. Индианците пътуваха и теглен от мулета фургон с дървени седалки. По време на пътуването Черния котел окачи своето голямо гарнизонно знаме на фургона и когато навлязоха в прашните улици на Денвър, звездният флаг се развяваше покровителствено над главите на вождовете. Целият Денвър излезе да наблюдава процесията.

Преди започването на съвета Уинкуп посети губернатора Евънс и разговаря с него. Губернаторът не искаше да има нищо общо с индианците. Той заяви, че шайените и арапахите трябва да бъдат наказани, преди да им се даде възможност да живеят в мир. Такова бе мнението и на областния военен командир — генерал Самюел Къртис, който същия ден изпрати от форт Левънуърт следната телеграма до полковник Чивингтън: „Не искам мир, докато индианците не пострадат повече.“

Накрая Уинкуп трябваше да моли губернатора да се срещне с индианците.

„Но какво ще правя с Трети колорадски полк, ако сключа мир? — запита Евънс. — Те бяха сформирани, за да убиват индианци и трябва да убиват индианци.“

Той обясни на Уинкуп, че държавните служители във Вашингтон са му дали разрешение за създаване на новия полк, след като се е клел, че той му е необходим за защита срещу враждебни индианци, и ако сега сключи мир, вашингтонските държавни дейци ще го обвинят в изопачаване на истината. Евънс бе подложен на политически натиск от жителите на Колорадо, които искаха да избегнат военната повинност през 1864 г., като облекат униформите във войната срещу малобройните и зле въоръжени индианци, вместо да се сражават срещу войските на Конфедерацията на изток. В края на краищата Евънс отстъпи пред настояванията на майор Уинкуп — все пак индианците бяха пропътували четиристотин мили, за да се срещнат с него в отговор на прокламацията му.

Съветът се състоя в Кемп Уелд, близо до Денвър. В него участваха вождовете, Евънс, Чивингтън, Уинкуп, няколко други армейски офицери и Саймън Уитли, който бе тук по заповед на губернатора, за да записва всяка казана от присъстващите дума. Губернаторът Евънс откри заседанието с рязък тон, като запита вождовете какво имат да кажат. Черния котел отговори на шайенски, а старият приятел на племето Джон Смит превеждаше:

— Щом видях твоето циркулярно писмо от 27 юли 1864 г., аз се запалих от тази работа и сега съм дошъл да разговарям с теб за това… Майор Уинкуп предложи да дойдем и да се срещнем с теб. Ние дойдохме със затворени очи, като следвахме шепата негови хора, като че минавахме през огън. Единственото, за което молим, е да има мир с белите. Ние искаме да те хванем за ръка. Ти си нашият баща. Ние пътувахме през облак. От започването на войната небето е все тъмно. Воините с мен са готови да правят това, което им кажа. Искаме да донесем добри вести на нашите хора вкъщи, за да могат те да спят спокойно. Искам да накараш всички тези войнишки вождове тук да разберат, че ние сме за мир, че ние сключихме мир и не бива погрешно да ни считат за врагове. Аз не съм дошъл тук да лая като вълче, а съм дошъл да разговарям открито. Ние трябва да живеем близо до бизоните, иначе ще гладуваме. Когато дойдохме тук, направихме това свободно, без никакво безпокойство, за да се срещнем с тебе и когато аз се върна вкъщи и разкажа на хората си, че съм поел ръката ти и ръцете на всички вождове тук, в Денвър, те ще се почувствуват добре. Така ще се чувствуват и другите индиански племена в прериите, след като ние ядем и пием с тях.

— Съжалявам, че не отговорихте веднага на моя призив — отговори Евънс. — Вие се съюзихте със сиуксите, които са във война с нас.

Черния котел бе изненадан:

— Не зная кой може да ти е казал това.

— Няма значение кой го е казал — парира Евънс, — защото вашето поведение доказа, че случаят е именно такъв и аз съм убеден в това.

Тогава няколко от вождовете се обадиха едновременно: „Това е грешка. Ние не сме се съюзявали нито със сиуксите, нито с когото и да било.“

Евънс смени темата на разговора и заяви, че не е в настроение да сключва мирен договор.

— Научих, че вие смятате, че след като белите са във война помежду си — продължи той, — ще можете да ги прогоните от тази страна, но сметките ви са грешни. Великия баща във Вашингтон има достатъчно хора, за да прогони всички индианци от прериите и в същото време да победи бунтовниците… Моят съвет към вас е да застанете на страната на правителството и да покажете с дела приятелското отношение, което заявявате, че изпитвате. Не може да става и дума за мир между нас, докато продължавате да живеете заедно с враговете ни и да поддържате с тях дружески отношения.

Тогава най-старият вожд, Бялата антилопа, взе думата:

— Разбрах всяка твоя дума и ще се придържам към чутото… Очите на всички шайени са насочени насам — нашите воини ще разберат това, което казваш. Бялата антилопа е горд, че се е срещал с вожда на всички бели в тази страна. Той ще каже на народа си. Откакто бях във Вашингтон и получих този медал, аз наричам всички бели мои братя. Но и други индианци са били във Вашингтон и са получили медали и сега войниците не стискат ръката ми, а се стараят да ме убият… Страхувам се, че тези нови войници, които излязоха навън, могат да убият някой от моите хора, докато аз съм тук.

Евънс отговори направо: „Има голяма вероятност.“

— Когато изпратихме писмото си до майор Уинкуп — продължи Бялата антилопа, — за хората му идването в нашия лагер бе като преминаване през буен огън или силен вятър. Същото беше с нас, когато идвахме насам, за да се срещнем с теб.

Губернаторът Евънс започна да разпитва вождовете за конкретни инциденти по Плат, като се опитваше с различни уловки да накара някой от тях да признае участието си в набези: „Кой задигна добитъка от Фремонтс Орчард? — запита той. — И кой участвува в първото сражение с войниците тази пролет по на север?“

— Преди да отговоря на този въпрос — рече смело Бялата антилопа, — бих желал да знаете, че така започна войната, а аз бих искал да знам защо започна тя. Един войник стреля пръв.

Индианците откраднаха около четиридесет коня — обвини Евънс. — Войниците отидоха да ги вземат обратно и индианците стреляха срещу редиците им, Бялата антилопа отрече това: