Чивингтън се разяри ужасно и доближи юмрука си до лицето на лейтенант Крамър: „Проклет да е всеки, който съчувства на индианците! — изрева той. — Аз дойдох да убивам индианци и смятам, че под небето е правилно и честно използуването на всякакви средства за убиване на индианците.“

Соул, Крамър и Конър трябваше да се присъединят към похода или да бъдат изправени пред военен съд, но те тайно решиха да заповядат на хората си да стрелят срещу индианците само при самозащита.

В осем часа вечерта на 28 ноември колоната на Чивингтън, която след попълнението с войските на Антъни вече бе повече от седемстотин души, потегли в походен строй по четирима. Четири дванадесетфунтови28 планински гаубици придружаваха кавалерията. Звездите блестяха по ясното небе, от нощния въздух лъхаше студ.

За водач Чивингтън мобилизира шестдесет и девет годишния Джеймс Бекуърт, мулат, който от половин век живееше с индианците. Бекуърт помоли да го пуснат, но Чивингтън заплаши, че ще го обеси, ако откаже да заведе войниците до шайенско-арапахския лагер.

Докато колоната се придвижваше, стана ясно, че слабото зрение и ревматичните кости на Бекуърт го правят безполезен като водач. Чивингтън спря при едно ранчо близо до Спринг Ботъм и заповяда да измъкнат от леглото му собственика, за да заеме мястото на Бекуърт.

Това бе Робърт Бент, най-големият син на Уилям Бент. Така и тримата синове метиси на Бент скоро щяха да се съберат в Сенд Крийк.

Лагерът на шайените бе разположен в подковообразната извивка на Сенд Крийк, на север от едно почти сухо речно корито. Вигвамът на Черния котел беше близо до центъра на селището, а хората на Бялата антилопа и Бойния накит се бяха разположили по на запад. От източната страна, малко встрани от шайенския, беше лагерът на арапахите на Лявата ръка. Покрай извивката на реката се намираха общо шестстотин индианци, две трети от тях жени и деца. Повечето от воините бяха на лов за бизони, на няколко мили източно, както им бе заръчал майор Антъни.

Индианците бяха толкова уверени в абсолютната си безопасност, че бяха поставили нощна стража само при стадото мустанги, което се намирате в заградено място под потока. Първото предупреждение за атаката дойде при изгрев-слънце — това бе тропотът на копита по пясъчната низина. „Аз спях в една колиба — казва Едмънд Герие, — когато за първи път чух някои жени отвън да казват, че към лагера идват много бизони. Други твърдяха, че това са много войници.“

Герие незабавно излезе навън и тръгна към палатката на Сивото одеяло Смит.

Джордж Бент, който спеше в същия район, казва, че още е бил увит в одеялото си, когато чул викове и шума на хора, бягащи из лагера. „Откъм реката напредваше в бърз тръс голяма войскова част… Други войници се отправиха към стадата мустанги на индианците, на юг от лагера. А в лагерите избухна суматоха — мъже, жени и деца изскачаха от колибите полуоблечени, жените и децата пищяха при вида на войската, мъжете бягаха обратно в колибите, за да вземат оръжията си… Погледнах към колибата на вожда и видях, че Черния котел беше вързал голямото американско знаме на един от дългите пръти, придържащи вигвама му. Той стоеше отпред и държеше пръта, а знамето се развяваше в сивата светлина на зимната утрин. Чувах го да казва на хората си да не се страхуват — войниците няма да им причинят зло. Тогава войската откри огън от двете страни на лагера.“

Междувременно младият Герие се бе присъединил към Сивото одеяло Смит и редник Лаудърбек в палатката на търговеца. „Лаудърбек предложи да излезем навън и да пресрещнем войските. Ние тръгнахме. Преди да завием зад края на палатката, видях войници да слизат от конете си. Помислих си, че това са артилеристи, които се готвят да обстрелват лагера с оръдия. Преди да мога да кажа нещо, те започнаха да стрелят с пушките и пистолетите си. Като видях, че няма да мога да стигна до тях, аз побягнах, като изоставих войника и Смит.“

Лаудърбек спря моментално, но Смит продължи да се движи напред към кавалеристите. „Застреляйте проклетия стар кучи син! — извика от редиците един войник. — Той не е по-добър от индианците.“

При първите безпорядъчни изстрели Смит и Лаудърбек се обърнаха и побягнаха към палатките си. Метисът Джак, син на Смит, и Чарли Бент вече се бяха укрили там.

По това време стотици шайенски жени и деца се събираха около знамето на Черния котел. Други идваха откъм лагера на Бялата антилопа по сухото корито на рекичката… Та нали полковник Грийнууд уверяваше Черния котел, че докато знамето на Съединените щати се развява над главата му, никой войник няма да стреля срещу него! Бялата антилопа, седемдесет и пет годишен старец, невъоръжен, с набръчкано от слънцето и стихиите тъмно лице, тръгна към войниците. Той все още беше уверен, че те ще спрат огъня, щом видят американското знаме и белия флаг, който сега Черния котел бе издигнал.

Жреческото теле Бекуърт, който яздеше до полковник Чивингтън, видя Бялата антилопа да приближава. „Той бягаше да посрещне командирите — свидетелствува впоследствие Бекуърт — с вдигнати ръце и викаше: «Спрете! Спрете!». Той казваше това на такъв чист английски, на какъвто и аз бих го казал. След това спря и остана със скръстени ръце, докато не го застреляха.“ Шанепи, останали жива, казват, че преди да умре, Бялата антилопа изпял предсмъртната си песен:

Откъм лагера на арапахите Лявата ръка и неговите хора също се опитаха да стигнат до знамето на Черния котел. Когато Лявата ръка видя войската, той спря и скръсти ръце, като казваше, че няма да се сражава срещу белите, понеже са му приятели. Той бе застрелян.

Робърт Бент, който против волята си яздеше заедно с полковник Чивингтън, разказва как приближили до лагера. „Видях да се развява американското знаме и чух Черния котел да казва на индианците да бъдат около знамето и те се скупчваха там — мъже, жени и деца. Така беше, когато се намирахме на около петдесет ярда от индианците. Видях също така и издигнато бяло знаме. Знамената бяха на такова място, че се забелязваха отдалеч. Когато войниците откриха огън, индианците побягнаха, някои от мъжете към колибите си, вероятно за оръжията си… Мисля, че имаше общо около шестстотин индианци. Мисля, че имаше тридесет и пет воини и няколко старци, общо около шестдесет… Останалите мъже бяха на лов извън лагера. След началото на стрелбата воините събраха жените и децата заедно и ги обкръжиха, за да ги пазят. Видях пет жени, прикрити зад един насип. Когато войската ги наближи, те излязоха и се показаха, за да могат войниците да видят, че са жени, като молеха за милост, но всички бяха убити. Видях една жена със счупен от граната крак да лежи на снега. Един войник се приближи до нея с извадена сабя. Тя вдигна ръка, за да се предпази, но той я удари и й счупи ръката. Тя се търкулна на другата страна и вдигна другата си ръка. Той я удари отново, счупи и нея и остави жената, без да я убие. Клането на мъже, жени и деца беше безразборно. Тридесет или четиридесет жени се бяха скрили в един ров. Те изпратиха навън едно момиченце, около шестгодишно, с бяло знаме, закачено на пръчка. Не бе направило и няколко крачки, когато стреляха по него и го убиха. След това всички жени в рова бяха убити, както и четирима или петима мъже отвън. Жените не се съпротивляваха. Всички мъртви бяха скалпирани. Видях една жена, чието тяло беше разрязано, а детето й, струва ми се неродено, лежеше до нея. Капитан Соул ми каза впоследствие, че случаят е точно такъв. Видях тялото на Бялата антилопа с отрязани полови органи и чух един войник да казва, че ще си направи от тях кесия за тютюн.

Видях една жена също с изрязани полови органи… Видях едно малко, около петгодишно момиченце, скрито в пясъка. Двама войници го откриха, извадиха пистолетите си и го убиха; след това го измъкнаха от пясъка, като го влачеха за ръцете. Видях много кърмачета, убити заедно с майките им.“