(В публична реч, произнесена в Денвър малко преди клането, полковник Чивингтън бе препоръчал убиването и скалпирането на всички индианци, дори и на децата. „Гнидите стават въшки!“ — заяви той.)

Описанието на Робърт Бент на жестокостите на войниците бе потвърдено и от лейтенант Джеймс Конър: „На следващия ден обиколих бойното поле и не видях нито един труп на мъж, жена или дете, който да не е скалпиран, а в много случаи телата бяха обезобразени по най-ужасен начин — половите органи на мъжете, жените и децата изрязани и т.н. и т.н. Чух един човек да казва, че е изрязал половите органи на една жена и ги е изложил на показ на пръчка. Чух друг да твърди, че е отрязал пръстите на един индианец, за да му вземе пръстените. Доколкото разбрах, тези жестокости бяха извършени със знанието на полковник Чивингтън и не зная той да е вземал някакви мерки за предотвратяването им. Чух за един случай с неколкомесечно бебе, хвърлено в корито за фураж на един фургон. След като го покарали известно време, го изоставили на земята да загине. Чух също така за много случаи, при които мъжете са изрязвали половите органи на жени и са ги простирали върху предната част на седлата си или са ги носили на шапките си, докато са яздили в редиците.“

Един добре обучен полк войници без съмнение би унищожил почти всички беззащитни индианци в Сенд Крийк. Липсата на дисциплина, съчетана с обилната консумация на уиски по време на нощния поход, страхливостта и неточната стрелба на колорадската войска дадоха възможност на много индианци да се измъкнат. Известен брой шайени изкопаха стрелкови окопи под високия бряг на сухата рекичка и се задържаха там до падането на нощта. Други избягаха поединично или на малки групи през равнината. Когато стрелбата затихна, 105 индиански жени и деца и 28 мъже бяха мъртви. В официалния си доклад Чивингтън твърдеше, че убитите воини са между четиристотин и петстотин. Той загуби 9 убити и 38 ранени — повечето от невнимателна стрелба на войниците едни срещу други. Между мъртвите вождове бяха Бялата антилопа, Едноокия и Бойния накит. Черния котел се спаси по чудо, като избяга в един дол, но жена му бе тежко ранена. Лявата ръка, макар и прострелян, успя да остане жив.

В края на сражението пленниците бяха седем — шайенската съпруга на Джон Смит, съпругата на друг бял цивилен от форт Лайън с трите и деца и двете момчета-метиси — Джак Смит и Чарли Бент. Войниците искаха да убият момчетата, защото бяха облечени в индиански дрехи. Старият Жреческото теле Бекуърт спаси Чарли Бент, като го скри в един фургон при ранен офицер и го предаде по-късно на брат му Робърт. Бекуърт обаче не можа да запази живота на Джак Смит — един войник уби сина на търговеца, като стреля по него през дупка в палатката, където държаха момчето. Третият син на Бент, Джордж, бе разделен от Чарли в началото на сражението. Той се присъедини към шайените, които изкопаха стрелкови окопи под високия бряг на сухата рекичка. „Тъкмо когато нашата група достигна това място — казва той, — аз бях улучен от куршум в бедрото и паднах, но успях да се свлека в една от дупките, където лежах между воините, жените и децата.

След падането на нощта останалите живи изпълзяха от дупките. Студът беше силен и кръвта замръзваше в раните, но никой не смееше да пали огън. Единствената им мисъл беше да избягат на изток, към Смоуки Хил и да се опитат да се присъединят към воините. Това бе ужасен преход — припомня си Джордж Бент — Повечето от нас се движеха пеша, без храна, зле облечени и с жени и деца.“

Цели петдесет мили те изтърпяха ледените ветрове, глада, болката от раните и накрая достигнаха лагера на ловците. „Когато влязохме в лагера, сцената бе потресаваща. Всички плачеха, дори воините, а жените и децата пищяха и виеха. Почти всеки тук беше загубил близки или приятели и много от тях в скръбта си се самонараняваха с ножовете си и кръвта им течеше на потоци.“

Щом раната му заздравя, Джордж се върна обратно в ранчото на баща си. Там научи от брат си Чарли повече подробности за зверствата на войниците в Сенд Крийк — ужасните скалпирания и обезобразявания, клането на деца и бебета. След няколко дни братята решиха, че като метиси не искат да имат нищо общо с цивилизацията на белите. Те се отказаха от баща си и безшумно напуснаха ранчото му. Заедно с тях тръгна и майката на Чарли, Жълтата жена, която се закле, че никога вече няма да живее с бял човек. Те заминаха на север, за да се присъединят към шайените.

Беше януари, Луната на силния студ. Времето, когато прерийните индианци по традиция поддържаха огньове в колибите си, разказваха през дългите вечери предания и спяха до късно сутрин. Но сега беше лошо време и докато новината за клането в Сенд Крийк се разпространяваше по прериите, шайените, арапахите и сиуксите изпращаха по всички посоки пратеници, призоваващи за отмъстителна война срещу белите убийци.

Когато Жълтата жена и младите братя Бент пристигнаха при близките си на река Рипъбликън, шайените имаха подкрепата на хиляди съчувстващи съюзници — сиуксите брюле на Петнистата опашка, сиуксите отдала на Убиеца на поните и големите отряди северци и арапахи. Воините кучета на шайените (сега предвождани от Високия бик), които отказаха да отидат в Сенд Крийк, бяха там, както и Римския нос с млади воини, негови последователи. Докато шайените скърбяха за своите мъртъвци, вождовете на племената пушеха лулата на войната и планираха стратегията си.

За няколкото часа безчинства в Сенд Крийк Чивингтън и войниците му разбиха живота или властта на всеки шайенски или арапахски вожд, който се беше обявявал за мир с белите. След бягството на преживелите клането индианците отхвърлиха Черния котел и Лявата ръка и се обърнаха към бойните вождове, за да ги спасят от унищожение.

По същото време държавните служители на Съединените щати настояваха да се разследват действията на губернатора Евънс и полковник Чивингтън. Въпреки че съзнаваха, че е късно да се предотврати всеобща индианска война, те изпратиха Жреческото теле Бекуърт като пратеник при Черния котел да види дали има някаква възможност за мир.

Бекуърт намери шайените, но веднага научи, че Черния котел е заминал в неизвестна посока, придружен от шепа близки хора и старци. Сега главен вожд бе Крак във водата.

„Влязох във вигвама на Крак във водата — казва Бекуърт. — Вождът ми рече: «За какво си дошъл тук Жреческо теле? Водиш ли отново белите, за да довършат семействата ни?» Отговорих му, че искам да говоря с него и нека свика съвет. Вождовете се събраха след малко и поискаха да узнаят за какво съм дошъл. Казах им, че съм тук, за да ги убедя да сключат мир с белите, които са многобройни като листата на дърветата.

Ние знаем това — беше единодушният отговор на съвета, — но за какво да живеем? Белите отнеха страната ни и избиха дивеча! Не им стигна това, та избиха и жените, и децата ни. Вече няма да има мир. Искаме да срещнем семействата си в Страната на духовете. Ние обичахме белите, докато разбрахме, че те ни измамиха и ограбиха всичко, което имахме. Вече вдигнахме бойната томахавка и ще я държим до смърт.

След това те ме запитаха защо съм отишъл в Сенд Крийк с войниците и съм им показвал пътя Отговорих им, че ако не бях направил това, вождът на белите щеше да ме обеси. «Върви и стой при белите си братя, а ние ще се бием до смърт!» — казаха те. Аз се подчиних на заповедта и се върнах обратно; исках да приключа с тази работа.“

През януари 1865 г. съюзът на шайените, арапахите и сиуксите предприе серия набези по Саут Плат. Те атакуваха върволици от фургони, пощенски станции и малки военни постове, изгориха град Джулесбърг и скалпираха белите му защитници, за да отмъстят за скалпирането на индианците в Сенд Криик. Разкъсаха телеграфни жици на мили разстояние, нападаха и грабеха по целия път край Плат и блокираха всички връзки и доставки на стоки. Когато недостигът на храни започна да расте, в Денвър избухна паника.