Когато се върнаха в зимния си лагер в Биг Тимбърс на река Рипъбликън, воините отпразнуваха първите си акции за отмъщение с голям танц. Снегът покриваше прериите, но вождовете съзнаваха, че скоро от всички страни ще надойдат войници с техните гръмогласни топове. Докато танците продължаваха, вождовете се събраха на съвет, за да решат как да избегнат преследването на войниците. Черния котел беше тук и предложи да се отиде на юг, под Арканзас, където летата са дълги, а бизоните — в изобилие. Повечето от останалите вождове настояха да отидат на север, отвъд Плат, и да се присъединят към близките си по земите край река Паудър. Те бяха уверени, че войниците няма да посмеят да навлязат в тази обширна твърдина на сиуксите тетони и северните шайени. Преди съветът да завърши, съюзниците решиха да проводят пратеници към Паудър, за да съобщят на племената там за предстоящото си пристигане.

Черния котел обаче не беше съгласен да отиде на север и около четиристотин шайени — главно старци, жени и няколко тежко ранени воини, се съгласиха да го последват на юг. Един ден преди вдигането на лагера Джордж Бент се сбогува с последните останки от народа на майка си, южните шайени, „Обиколих вигвамите и стиснах ръцете на Черния котел и на всичките ми приятели. Под водачеството на Черния котел тези хора заминаха на юг от Арканзас и се присъединиха към южните арапахи, кайовите и команчите.“

Заедно с около три хиляди сиукси и арапахи, шайените (включително Жълтата жена и братята Бент) се придвижиха на север, прогонени в страна, която само някои от тях бяха виждали преди това. По време на прехода имаха няколко схватки с войници, излезли от форт Ларами. Но индианците бяха прекалено силни — те отхвърляха войниците като койоти, които се зъбят на могъщо стадо бизони.

Когато достигнаха земите при река Паудър, южните шайени бяха посрещнати от сродниците си, северните шайени. На южняците, които имаха платнени навои и одеяла, закупени от белите, северняците им изглеждаха много диви с дрехите от бизонска и навои от еленова кожа. Косите на северните шайени бяха сплетени на плитки и привързани с ленти от боядисана в червено еленова кожа, те носеха на главите си гарванови пера и използуваха толкова много сиукски думи, че южните шайени трудно ги разбираха. Утринната звезда, един от главните вождове на северните шайени, беше живял и ловувал толкова дълго със сиуксите, че почти всички го наричаха със сиукското му име Тъпия нож.

Отначало южняците установиха лагера си на Паудър на около половин миля от северняците, но посещенията между двата лагера зачестиха и те скоро решиха да лагеруват заедно. Подредиха вигвамите си в старовремския племенен кръг, като родовете бяха близо един до друг. От този момент насетне, между шайените почти не се говореше за южняци и северняци.

През пролетта на 1865 г., когато мустангите им бяха изпратени за по-добра паша отвъд река Тонг, те стануваха близо до сиуксите оглала на Червения облак. Шайените от юга никога не бяха виждали толкова много индианци в един лагер — повече от осем хиляди. Дните и нощите бяха изпълнени с лов и обреди, празненства и танци. Джордж Бент по-късно разказва, че е привлякъл сиукса Младежа, който се страхува от конете си, в своя шайенски род, Кривите копия — това показва колко близки са били сиуксите и шайените по това време.

Макар всяко племе да спазваше своите закони и обичаи, индианците свикнаха да се осъзнават като един народ, уверени в своята мощ и сигурни в правото си да живеят както си искат. Бели нашественици ги предизвикваха на изток, в Дакота, и на юг, покрай Плат, но те бяха готови да посрещнат всяка заплаха. „Великия дух е създал и белите, и индианците — казва Червения облак. — Мисля, че той е създал първо индианците. Той ме е създал в тази земя и тя ми принадлежи. Белият човек е създаден отвъд великите води и там е страната му. Когато той прекоси морето, аз му отстъпих място. Сега белите са навсякъде около мен. Остана ми малко парче земя. Великия дух ми каза да го запазя.“

През пролетта индианците изпратиха разузнавачи на юг, за да следят войниците, които охраняваха пътищата и телеграфните жици покрай Плат. Разузнавачите съобщиха, че войниците са повече от обикновено и някои от тях кръстосват на север, край Боузманс Трайъл, в земите около Паудър. Червения облак и другите вождове решиха, че е време да дадат урок на войниците те щяха да ги ударят в най-северната точка, до която бяха стигнали — мястото, наричано от белите Плат Бридж Стейшън.

Тъй като воините шайени от юг искаха да отмъстят за близките си, избити в Сенд Крийк, повечето от тях бяха поканени да участвуват в похода. Римският нос от Кривите копия ги водеше и яздеше заедно с Червения облак, Тъпия нож и Стареца, който се страхува от конете си. Почти три хиляди воини образуваха бойния отряд. Между тях бяха и братята Бент, боядисани и облечени за бой.

На 24 юли те достигнаха хълмовете над моста ни Норт Плат. На отсрещната страна на моста имаше форт, пощенска станция и телеграфна служба. В укреплението се намираха около стотина войници. След като огледаха местността през биноклите си, вождовете решиха да изгорят моста, да прекосят реката през близкия брод и да обсадят поста. Но първо те щяха да се опитат да подмамят войниците да излязат навън, за да убият колкото може повече от тях.

Същия следобед десет индиански воини слязоха долу, но войниците не се решаваха да излязат. На следващата сутрин други воини подмамиха войниците да излязат на моста, но не успяха да ги накарат да се отдалечат повече. На третата сутрин, за изненада на индианците, взвод кавалеристи излезе от форта, прекоси моста и се отправи в тръс на запад. За секунди неколкостотин шайени и сиукси яхнаха мустангите си и като рояк пчели се спуснаха надолу по хълмовете към сините куртки. „Когато се врязахме във войската — казва Джордж Бент, — видях един офицер на дорест кон да препуска край мен през гъстите облаци прах и дим. Конят му се мъчеше да се освободи от него… В челото на лейтенанта стърчеше стрела и лицето му се обливаше в кръв. (Смъртно раненият офицер бе лейтенант Каспар Колинс.) Малко кавалеристи успяха да избягат и да стигнат до моста при взвода пехотинци, изпратени за подкрепление. Оръдията на форта прекратиха огъня по индианците.

Докато боят все още продължаваше, някои от индианците откриха защо кавалеристите бяха напуснали форта. Те бяха тръгнали да посрещат един фургони, който се приближаваше от запад. След няколко минути индианците обкръжиха кервана, но войниците се окопаха под фургоните и оказаха упорита съпротива. Още в първите минути на боя братът на Римския нос бе убит. Когато Римския нос научи това, той се разяри и поиска да си отмъсти. Той нареди на всички шайени да се приготвят за атака. «Ще накараме войниците да изпразнят пушките си» — извика той. Римския нос носеше амулетите си (пера и щит) и знаеше, че куршум не може да го удари. Той поведе шайените в кръг около фургоните и те заудряха мустангите си с камшици, за да препускат много бързо. Когато кръгът се затвори близо до фургоните, войниците изпразниха пушките си едновременно и тогава шайените атакуваха фургоните и убиха всички войници. Те бяха разочаровани от съдържанието на фургоните — там нямаше нищо друго, освен войнишки завивки и кухненски шкафове.

През нощта в лагера Червения облак и другите вождове решиха, че са накарали войниците да се страхуват от индианската мощ. И тъй, те се върнаха в земите при река Паудър с надежда, че сега белите ще спазват договора Ларами и ще престанат да навлизат без позволение в индианската територия на север от Плат.

Междувременно Черния котел и последните останки от южните шайени бяха преминали на юг от река Арканзас. Те се присъединиха към арапахите на Малкия гарван, които по това време бяха научили за клането в Сенд Крийк и скърбяха за погубените там приятели и роднини. През лятото на 1865 г. ловците им срещнаха само няколко бизона на юг от Арканзас, но се страхуваха да се върнат на север, където големи стада пасяха между реките Смоуки Хил и Рипъбликън.