Късно през лятото пратеници и вестоносци започнаха да пристигат от всички посоки, за да търсят Черния котел и Малкия гарван. Изведнъж те бяха станали много важни личности. Няколко бели правителствени чиновници бяха дошли от Вашингтон, за да намерят шайените и арапахите и да им кажат, че Великия баща и неговият съвет са изпълнени със съчувствие към тях. Държавните служители искаха да сключат нов договор.

Макар, че шайените и арапахите бяха изгонени от Колорадо и заселници се настаниха по земите им, въпросът за собствеността на земята изглежда бе останал неизяснен. Според старите договори можеше да се докаже, че даже самият Денвър Сити е построен върху шайенска и арапахска земя. Правителството искаше всички индиански права върху земите в Колорадо да бъдат погасени, за да могат белите заселници да са сигурни, че са собственици на земята.

Черния котел и Малкия гарван не се съгласяваха да се срещнат с чиновниците, преди да получат вест от Малкия бял човек, Уилям Бент. Той им съобщи, че се е опитал да убеди Съединените щати да предоставят на индианците постоянни права върху «бизонските земи» между Смоуки Хил и Рипъбликън, но правителството отказало, тъй като било предвидено оттам да преминава път за пощенски коли, а впоследствие — железопътна линия, с която щели да надойдат още бели. Шайените и арапахите трябвало да живеят на юг от река Арканзас.

През Луната на изсъхналата трева Черния котел и Малкия гарван се срещнаха с комисарите при устието на Литъл Арканзас. Индианците познаваха двама от създателите на тези договори отпреди — Черните мустаци Санбърн и Белите мустаци Харни. Те смятаха Санбърн за приятел, но помнеха как Харни кла сиуксите брюле при Блу Уотър в Небраска през 1855 г. Тук бяха и агентите Мърфи и Левънуърт, както и един правдиво говорещ мъж — Джеймс Стийл. Хвърляча на ласо, Карсън, който бе отнел на навахите племенните им земи, също беше тук. Сивото одеяло Смит, който заедно с индианците бе преминал през изпитанието при Сенд Крийк, беше преводач, а Малкия бял човек дойде да помогне с каквото може.

«Ето ни тук, събрани заедно, арапахи и шайени — каза Черния котел. — Малко сме, но сме един народ». Всички мои приятели, индианците, които стоят настрана, се страхуват да дойдат тук. Страхуват се, че ще бъдат предадени, както бях аз.“

„Ще ни е много трудно да изоставим земята, която бог ни е дал — каза Малкия гарван. — Нашите приятели са погребани тук и съвсем не ни се иска да напуснем тези земи… За нас има нещо особено важно — тази тъпа банда войници, която срина вигвамите ни и уби нашите жени и деца. За нас това е несправедливо, там е Сенд Крийк, Бялата антилопа и много други вождове лежат там; нашите жени и деца лежат там. Там разрушиха вигвамите ни и ни отнеха конете и аз нямам намерение да отида в нова страна и да ги изоставя.“

Джеймс Стийл отговори: „Всички ние добре разбираме, че е трудно за един народ да напусне домовете си и гробовете на дедите си, но за ваше нещастие в страната ви е открито злато. Тук дойдоха да живеят много бели и повечето от тях са заклети врагове на индианците. Хора, които не ги е грижа за индианските интереси и които няма да се спрат пред никакво престъпление, за да забогатеят. Тези хора сега са в страната ви — във всички нейни части — и няма кътче, където да живеете и да се изхранвате. Постоянно ще се сблъсквате с тях. Последиците от това положение са, че ще бъдете под постоянната опасност да ви се налагат и ще трябва да прибягвате до оръжие за самозащита. При тези обстоятелства мнението на комисията е, че няма част от бившата ви страна, достатъчно обширна, за да живеете там в мир“.

Черния котел каза: „Когато бяха живи, нашите предци живееха в цялата тази страна. Те не знаеха, че вършат нещо нередно. След това те умряха и отидоха не зная къде. Ние всички загубихме пътя си… Вашият Велик баща ви е изпратил тук, за да ни предадете думите му и ние ги приемаме. Въпреки че войниците ни удариха, ние забравяме всичко това и сме щастливи да ви посрещнем с мир и приятелство, за това, за което сте дошли и за което президентът ви е изпратил аз не възразявам, а казвам «да»… Белите могат да ходят където си искат — ние няма да ги притесняваме. Аз искам да им предадете това… Ние сме от различни племена, но, изглежда, сме били едно цяло — белите и другите… Аз отново ви подавам ръка и се чувствувам щастлив. Хората, които са с нас, ще са доволни, че отново имаме мир, можем да спим спокойно и да живеем“.

И тъй, те се съгласиха да живеят на юг от Арканзас и да споделят земите на кайовите. На 14 октомври 1865 г. вождовете и първенците на останките от южните шайени и арапахите, подписаха новия договор и се съгласиха на вечен мир. Член втори от договора гласеше: „Освен това посочените тук индиански страни се съгласиха… че отсега нататък те съответно се отказват от всички претенции и права… в и по отношение на територията, определена, както следва: започваща от мястото, където се събират северният и южният ръкав на река Плат, оттам по северния ръкав до върха на предния хребет на Скалистите планини или до Ред Бют, след това на юг по хребета на Скалистите планини до изворите на река Арканзас, след това надолу по Арканзас до мястото, където тя се пресича със Симароун, и оттам насетне отново до началната точка; която територия те твърдят, че са притежавали досега и от собствеността върху която никога не са се отказвали“.

И така, шайените и арапахите се отказаха от всякакви претенции върху територията Колорадо. И заради това, разбира се, стана клането в Сенд Крийк.

След сражението при Плат Бридж прерийните индианци се върнаха в земите си край река Паудър и започнаха да се готвят за обичайните си летни обреди. Племената лагеруваха едно до друго близо до устието на Крейзи Умънс Форк. На север по реката и покрай Литъл Мисури имаше сиукси тетони. По онова време те се бяха преместили на запад, за да избегнат войниците на генерал Съли в Дакота. Седящия бик и хората му от племето хънкпапа също бяха там и тези братовчеди на оглалите изпратиха представители на юг за Големия слънчев танц — ежегодното религиозно възраждане на тетоните. Докато слънчевият танц продължаваше, шайените проведоха своя ритуал на вълшебните стрели, който траеше четири дни. Пазителят на стрелата развързваше торбата от койотова кожа, изваждаше четирите тайни стрели и всички мъже от племето се изреждаха да предложат дарове и да се помолят на стрелите.