Черната мечка, един от главните вождове на северните арапахи, реши да заведе хората си на запад от река Тонг. Той покани да дойдат с него и някои от южните арапахи, които се бяха прехвърлили на север след Сенд Крийк. Те ще установят селото си на Тонг, каза той, и много пъти ще ходят на лов и ще танцуват, преди да дойдат студените луни.

И тъй, към края на август 1865 г. племената от земите край река Паудър бяха разпръснати от Бигхорн на запад до Блак Хилс на изток. Те бяха много сигурни в непревземаемостта на страната и малцина повярваха на слуховете, че към тях от четири страни прииждат войници.

Три от войнишките колони бяха под командуването на генерал Патрик Конър, който бе прехвърлен от Юта през май, за да се бие с индианците по пътя покрай Плат. През 1863 г. Звездния вожд Конър бе обкръжил един лагер на пайутите на река Беър и бе изклал 278 индианци. Затова белите хора го прославяха като храбър защитник на границите от „червения враг“.

През юли 1865 г. Конър обяви, че индианците на север от Плат „трябва да бъдат изтребени като вълци“, и започна да събира колони войници за нахлуване в земите на река Паудър. Едната колона, под командуването на полковник Нелсън Коул, щеше да се придвижи от Небраска до Блак Хилс в Дакота. Втората колона, под командуването на полковник Самюел Уокър, щеше да се насочи право на север от форт Ларами, за да се присъедини към Коул при Блак Хилс. Третата колона, начело със самия Конър, щеше да се движи в северозападна посока по пътя Боузман към Монтана. Така генерал Конър се надяваше да хване индианците в клещи между своята колона и обединените сили на Коул и Уокър. Той предупреди офицерите си да не приемат никакви мирни предложения от индианците и заповяда безцеремонно:

„Нападайте и убивайте всеки индианец на възраст над дванадесет години!“

В началото на август трите колони тръгнаха в поход. Ако всичко се развиваше според плана, те трябваше да се срещнат към 1 септември на река Роузбъд и сърцето на вражеската индианска страна.

Четвърта колона, която нямаше връзка с експедицията на Конър, също се приближаваше към Паудър от изток. Организирана от цивилния Джеймс Сойърс за прокарването на нов сухоземен път, тази колона имаше единствената цел да достигне златоносните залежи в Монтана. Тъй като Сойърс знаеше, че ще наруши определените с договори граници на индианските земи, той очакваше съпротива и бе осигурил две роти пехотинци за придружаване на групата му от седемдесет и пет златотърсачи и осемдесет фургона с храни.

Беше 14 или 15 август, когато лагеруващите край Паудър шайени и сиукси за първи път научиха, че приближава керванът на Сойърс. „Ловците ни се върнаха в лагера много развълнувани — си спомня впоследствие Джордж Бент — и казаха, че нагоре по реката има войници. Глашатаят — мъжът на име Мечока, се качи на коня си и взе да обикаля лагера, като викаше, че войниците идат. Червения облак отиде до своето стадо, качи се на кон, премина през лагера на сиуксите и викаше същото. Всички се втурнаха към мустангите. В тази обстановка всеки вземаше какъвто кон му падне. Ако убият мустанга по време на бой, ездачът не беше задължен да го плаща на собственика му. Затова пък всичко, пленено от ездача по време на боя, се падаше на собственика на мустанга. Когато всички бяха на конете, ние препуснахме нагоре по Паудър около петнадесет мили и срещнахме «групата за прокарване на пътища» на Сойърс. Солидна върволица имигранти, с войници от двете страни.“

Сред вещите, плячкосани от индианците в боя при Плат Бридж, имаше няколко армейски униформи и сигнални тръби. При напускането на лагера Джордж Бент набързо облече офицерски мундир, а брат му Чарли носеше със себе си сигнална тръба. Те смятаха, че така ще объркат и изнервят войниците. В бойния отряд на Червения облак и Тъпия нож участваха около петстотин шайени и сиукси. Вождовете бяха разгневени от това, че белите са навлезли в страната им без позволение.

Воините зърнаха за първи път кервана фургони, когато той се движеше между два хълма. Стадо от около триста глави добитък завършваше колоната. Индианците се разделиха и се пръснаха по срещуположните склонове и по даден сигнал започнаха да стрелят по войниците от охраната. След няколко минути фургоните бяха наредени в кръг с оплетени колела, а добитъкът бе вкаран вътре в кръга.

В продължение на два-три часа индианците се забавляваха, като пълзяха надолу по сухите дерета и внезапно откриваха огън от близко разстояние. Някои от по-дръзките ездачи се приближаваха в галоп, обикаляха около фургоните и отново се отдалечаваха от обсега на пушките. След като войниците започнаха да стрелят с двете си гаубици, индианските воини се притаиха зад едно хълмче, като издаваха бойни викове и хулеха враговете си. Чарли Бент наду няколко пъти сигналната си тръба и изкряска всички англосаксонски мръсотии, които бе чувал около търговската агенция на баща си. „Те ни дразнеха ужасно — казва по-късно един от обкръжените златотърсачи, — някои от тях знаеха достатъчно английски, за да ни наричат с всички обидни думи, които човек може да си представи.“

Фургоните не можеха да мръднат от мястото си, но и индианците не можеха да ги превземат. За да се излезе от задънената улица, около обяд вождовете предложиха на враговете си да вдигнат бяло знаме. Няколко минути по-късно облечен в еленови кожи мъж излезе на кон от кръга фургони. Тъй като братята Бент говореха английски, те бяха изпратени долу да посрещнат пратеника. Това бе един добродушен мексиканец на име Хуан Сусе, който говореше толкова малко английски, че трябваше да си помага с жестове. Все пак той успя да накара събеседниците си да разберат, че командирът на фургоните желае да преговаря с индианските вождове.

Набързо бе уредена среща, като братята Бент станаха преводачи на Червения облак и Тъпия нож. Полковник Сойърс и капитан Джордж Уилифорд излязоха от кръга, придружени от малък ескорт. Чинът на полковник Сойърс бе почетен, но той се смяташе за командир на кервана. Чинът на капитан Уилифорд бе действителен. Двете му роти бяха галванизирани янки — бивши военнопленници от конфедеративната армия. Нервите на Уилифорд бяха изопнати до крайност. Той не беше сигурен нито в хората си, нито в авторитета си и гледаше с гняв синята униформена куртка на гърба на шайенския преводач, метиса Джордж Бент.

Когато Червения облак поиска обяснение за присъствието на войници в индианската територия, капитан Уилифорд запита на свой ред защо индианците нападнали мирните бели. Чарли Бент, все още под влиянието на горчивите спомени от Сенд Крийк, каза на Уилифорд, че шайените ще се бият с всички бели като правителството не обеси полковник Чивингтън. Сойърс заяви, че не е дошъл да се сражава с индианците. Той бил търсил пряк път за златните мини в Монтана и само искал да премине през тези земи.

„Преведох това на вождовете — казва по-късно Джордж Бент — и Червения облак отговори, че ако белите напуснат веднага страната му и не строят в нея пътища, всичко ще е наред. Тъпия нож повтори същото от името на шайените. След това вождовете казаха на офицера (Уилифорд) да поведе кервана право на запад от мястото, където се намира сега, после да тръгне на север и след като премине планините Бигхорн, ще бъде извън тяхната страна.“

Сойърс възрази отново. Да тръгне по такъв маршрут — би означавало да се отклони твърде много от целта си. Той каза, че иска да се придвижи на север по долината на Паудър, за да намери форта, който генерал Копър строял там.

Това бе първата новина, която Червения облак и Тъпия нож чуваха за генерал Конър и неговото нашествие. Те бяха изненадани и ядосани, че войниците дръзват да строят форт в сърцето на ловната им територия. Като видя, че държанието на вождовете започва да става враждебно, Сойърс побърза да им предложи едни фургон стоки — брашно, захар, кафе и тютюн. Червения облак поиска към списъка да се прибавят барут, куршуми и капсули, но капитан Уилифорд протестира решително; всъщност офицерът беше против даването на каквото и да е на индианците.