– Това е било място на техния пророк, на техния Христос – обади се един.

– Не можем да прекосим прага, нечист е – добави друг.

– Нашият султан трябва да е допуснал грешка – това не може да бъде убежище за нас.

– Нашият султан, светлина за очите ми и радост за душата ми, не допуска грешки! – извиси се укорително четвърти глас. – Вижте го това място! – продължи гласът. – Тук вече не живее никой с изключение на няколко птици. Техният бог го е напуснал много отдавна.

– Не можем да останем тук!

– Не можем, но тези руини ще ни дадат поне временен подслон, докато решим какво да правим.

Фейра ги последва, когато отнесоха баща ѝ вътре, а после ѝ позволиха да го оправи. Той имаше късмет да бъде в това легло, защото плътният матрак отдолу бе поддържан здраво от дървената си рамка, така че може и да не беше усетил, че го местят. Тя раздра ивица плат от чаршафа му и се насочи към кладенеца в центъра на някогашния двор, препъвайки се в разпръснатите наоколо камъни и плочи, разбити от корени на храсти и от треви, промъкнали се между тях през годините.

Но въпреки проливния дъжд, който се бе излял съвсем скоро, нивото на водата в кладенеца беше толкова надолу, че сребристият ѝ диск едва се виждаше на дъното. До каменната му стена имаше верига с макара, но кофа не се виждаше никъде, така че Фейра се отказа от идеята да извади вода оттук. Запъти се обратно към стария дървен пристан и натопи парчето плат в морската вода – тя нямаше да може да утоли жаждата на баща ѝ, но поне щеше да успокои трескавата му плът.

Когато премина отново под арката на входа, бе посрещната от подредените в полукръг еничари. Парцалът в ръката ѝ капеше и мокреше краката ѝ, но тя се закова на място, внезапно обзета от страх.

Погледът ѝ се плъзна последователно към очите им, но никой не смееше да я погледне. Накрая един заговори:

– Обърни се. Качваме се на кораба.

– Ама… – протегна ръка тя, сочейки към вътрешността на старата църква, все така държаща здраво капещия парцал. – Баща ми – допълни, като че ли еничарите бяха до един малоумници и не разбираха нищо.

– Той остава.

Значи не те, а тя не беше разбрала. Те смятаха да го оставят тук. Той беше заразен, затова те отказваха да качат капитана си на борда.

– Тогава аз трябва да остана при него.

– Не! Ти идваш с нас!

– Точно така – обади се друг. – Щом ще се умира, лично аз смятам да се насладя докрай на дните, които ми остават.

След тези думи първият мъж се загледа в нея и очите му започнаха да галят непокритото ѝ с воал лице и тялото ѝ, добре очертано от все още мокрите дрехи. Значи тя трябваше да се превърне в играчка за тези мъже през целия път до Константинопол. И тук нямаше нито един, който да защити честта ѝ. Баща ѝ лежеше наблизо върху носилката си, безчувствен дори за дъжда, който отново беше започнал да ръми върху лицето му. Вярно е, че тя бе копняла да се прибере у дома, но не по този начин. После заговори друг мъж, онзи, който стоеше малко встрани от останалите.

– Аз ще остана, както беше планирано.

Другарите му млъкнаха след това изявление. Накрая един от тях заговори с повишен от изумление глас:

– Но защо? Тук няма никакво убежище! Да останем тук би било самоубийство!

– Но аз смятам да следвам заповедите на моя султан докрай, както съм се заклел, защото той е светлина за очите ми и радост за душата ми! А след султана единственият човек, на когото се подчинявам, е моят капитан. Защото той е представител на нашия султан тук, а при Лепанто ме спаси от съдба, много по-лоша от тази!

С тези думи вдигна лявата си ръка, на която липсваха три пръста – бяха му останали само палецът и показалецът. Така Фейра разбра, че маскираният мъж е Такат Туран, който вече я бе спасил веднъж от страшна смърт във водната бездна. Сега си спомни добре историята, която баща ѝ й беше разказал веднъж.

Когато го бе попитала за тази най-велика от всички морски битки, той ѝ бе разказал не за сблъсъка на бойните кораби или за храбростта на адмиралите, а историята на едно момче, не много по-голямо от нея, качено на борда в ролята на маймунка за барут, за да пълни оръдията. Но венецианците ги взели на абордаж и Тимурхан бе открил момчето буквално приковано за палубата от венециански кинжал, пронизал ръката му толкова дълбоко, че то просто не можело да помръдне от мястото си. Тимурхан срязал три от пръстите на момчето със собствения си ятаган и го издърпал на предната палуба, далече ох опасността. Бе разказал на Фейра, че макар ръката му да кървяла обилно, момчето дори не заплакало, а гледало в стоическо мълчание, докато корабният лекар мажел с катран чуканчетата му и ги обгарял. Единственото, за което помолило, било да получи за спомен венецианския кинжал, който го бил пронизал.

Сега Фейра виждаше, че момчето бе съхранило тази своя храброст и до зрелостта си. Но сега към нея се бе добавило и нещо друго – очите на Такат блестяха с някакъв неопределим плам. Човекът, който му възрази, даде име на този плам.

– Ти си луд!

– Дори и така да е – отговори Такат с равен тон. – Щом моят капитан се нуждае от мен, аз ще му служа до последния му час!

Подобна проява на лоялност в тези мрачни времена и на това мрачно място разтърси Фейра до дън душа. Но преди да се посрами, хвърляйки се в краката му, той продължи:

– Освен това вие вероятно забравяте заповедите на нашия султан, светлината на очите ми и радостта на сърцето ми. Защото знаете, че на нито един от нас не е отредено да се завърне. Помнете, че работата ни тук още не е завършена. Ние просто сме част от една по-голяма битка, а това днес беше само началният залп!

В очите му Фейра прочете истинска и неподправена вярност, както и нещо друго – пламенния взор на фанатика. Зачуди се какво ли още трябва да бъде сторено на този почернен град, но другият войник започна да спори с него.

– Изгубил си си ума! Според теб колко време ще отнеме на техните офицери и халифи да ни открият, а? Не си ли чувал за адските им мъчения? Изтезанията при нас са нищо в сравнение с техните!

Такат Туран сви безгрижно рамене, като че ли подобни изтезания не значеха нищо за него.

– Да ни намерят, голяма работа! Защото, както каза султанът, дори и да изтръгнат крайниците от тялото ми, дори да избодат очите от главата ми, дори и да изтръгнат езика от гърлото ми, аз ще бъда пренесен право в джанна, където пак ще ходя, ще виждам и ще говоря, възхвалявайки Бога!

Останалите мъже поместиха сконфузено крака и започнаха да си говорят помежду си. Накрая онзи, който бе заговорил първи, пак заговори:

– Както искаш.

И се приближи до Фейра. Но откри, че пътят му е блокиран от облечената в черно ръка на Такат Туран.

– Тя също остава! – отсече той бавно и премерено.

– Какво? – изгледа го възмутено другарят му. – Защо трябва да я имаш само ти, похотливо псе такова?!

– Въпросът ти не ти прави чест. Аз служа на Бога, на моя султан и на моя капитан и моята чистота няма да омърси никоя жена!

Обвинителят му се отдръпна назад като попарен. Такат Туран се възползва от ситуацията и заговори тихо на Фейра:

– Жено, върви при баща си и легни колкото ти е възможно по-близо до тялото му!

Фейра се плъзна под ръката му, с която я пазеше, и легна на превърнатото в носилка легло до баща си. Изведнъж почувства невероятна умора и ѝ се прииска някой друг да направлява съдбата ѝ. Лежеше и гледаше право нагоре, към дъждовните облаци, които се носеха по небето, заслушана в сърдитите гласове, които отекваха от старите камъни.

– Ако искате, елате и си я вземете! Виждате ли я къде е? Легнала е до баща си. Знам, че хвърляхте жребий дори за това кой да го изнесе от кораба. За себе си знам, че моят Бог ще ме пази за изпълнението на своя промисъл. Но вие можете ли да кажете същото за себе си? Ако е така, елате и я грабнете от смъртното ложе на баща ѝ!

Все така загледана в облаците, Фейра зачака да види черните им ръце и да усети как я вдигат.