– А после какво? – изгърмя отново гласът на Такат. – Кой от вас ще я качи на борда и ще я покани в леглото си? Но може да се счита за легнал лично с чумата, с нейната червена престилка и метлата ѝ!

Нито един от мъжете не се приближи, нито един не посмя да я пипне. Това я накара да се осмели да надигне леко глава. Мъжете пристъпваха от крак на крак и някои не смееха да вдигнат погледи от земята. Неуверени, мърморещи и засрамени, те се оттеглиха към кораба, оставяйки умиращия мъж и двамата млади хора насред руините.

От дупката на входа Фейра видя как котвата се вдига, въжетата се навиват и корабът се оттласква от брега. Едва тогава се обърна към Такат и промърмори:

– Благодаря ти!

Той се поклони леко и рече:

– Човек винаги трябва да плаща дълговете си!

Тя си помисли, че той има предвид дълга си към баща ѝ, и се зарадва. Усмихна му се и тогава ѝ хрумна, че никога досега не се бе усмихвала на друг мъж освен на баща си без прикритието на воала. Той не ѝ върна усмивката, а се обърна към празното пространство на входа и се загледа в морето. Беше свалил маската си и я бе. Оставил да се поклаща на врата му. Това ѝ даваше възможност да огледа лицето му. Брадата му беше подстригана прилежно и оформена с масло в остър връх, а устните му неочаквано плътни между черните косми на мустаците му. Като че ли гледаше отвъд отдалечаващия се кораб, отвъд дори хоризонта и всички тревоги на този свят. Интуицията ѝ подсказа, че може да му се довери.

– Какво ще правим сега? – попита.

Такат Туран се замисли и отговори:

– Първо трябва да намерим подходящ подслон за баща ти – огледа руините. – Ето, виж! Там има едно място все още с покрив – може би портиерска къщичка или нещо подобно. Ще ти помогна да го занесеш там.

С огромни усилия от нейна страна двамата наполовина отнесоха, наполовина завлякоха Тимурхан под покрива на старата портиерска къщичка. Вътре имаше дървен стол с малко столче за крака, на което някога очевидно бе седял пазачът, конзола вместо лампа, която бе отдавна изгаснала, и гнездо скорци под стрехите, които изпискаха възмутено, че някой се е настанил в жилището им.

Фейра погали баща си по бузата, но той не реагира. Едва дишаше, а пръстите му бяха станали още по-черни и от преди. Тя видя как Такат поглежда към своя капитан и макар да не каза нищо, тя разчете мислите му. После той погледна към разнебитения покрив и небето над тях и рече:

– Нося малко храна, но тя няма да ни бъде достатъчна. Преди да падне нощта, трябва да намеря още провизии.

Фейра разбра, че ще му се наложи да открадне, но не ѝ пукаше. Вече не бе в състояние да игнорира глада, който разяждаше стомаха ѝ. Когато той се обърна да върви, тя постави ръка на неговата и рече:

– Почакай! Не можеш да тръгнеш така! Изглеждаш много различно от обитателите на това място.

– Той свали напълно маската си.

– Развий и тюрбана си! – допълни тя и той го направи. Без него не изглеждаше толкова заплашителен. Вятърът развя черната му коса пред лицето му. – Сега можеш да вървиш.

Облечената в черно фигура се насочи към вратата и спря на един хвърлей място от земята, където някога свети Себастиан бе забил меча си.

– А ти се скрий добре! – рече. – Скоро пак ще се видим!

Тя го проследи с поглед, докато не се изгуби от очите ѝ. А после забеляза "Ил Кавалиере", вече почти на хоризонта, отправил се бързо към Константинопол.

През следващите няколко часа тя стоя във влажния мрак, облегнала гръб о студения камък.

Никога досега не бе изпитвала такъв студ, а към това се добавяха и острите ръбове на камъните, които се впиваха в гърба ѝ. Два пъти за това време чу преминаването на жители на този остров. Надниквайки предпазливо над камъните, тя видя две дебели перачки, понесли кошниците си с пране върху главите си, за да се предпазят от дъжда, а после един рибар с куче. Тя затаи дъх, когато кутрето се появи в къщичката и дори подуши неподвижния крак на Тимурхан, но накрая го изгони, което се съчета с подсвиркването на господаря му. През разрушената стена до носа ѝ достигна миризмата на риба, която я върна в мислите ѝ обратно до Балък пазар – рибния пазар в Константинопол. Тя пак надникна и видя рибите, висящи от края на пръчката, която рибарят беше метнал на рамото си. Стомахът ѝ изгъргори. Беше толкова гладна, че би могла да ги погълне целите – сурови, с главите и опашките.

Когато настъпи нощта, тя вече знаеше истината – Такат Туран никога повече нямаше да се върне при тях. Тя се изправи, защото вече беше прекалено тъмно, за да я види някой, и мина през целия някогашен манастир чак до другия бряг на острова. Вдигна очи към луната, а после ги сведе към кристалната халка на пръста си. Най-отгоре се бе настанил миниатюрния черен кон и тя завъртя халката, докато не го скри от погледа си. На негово място се озова червеният кон. Тя не бе успяла да спре черния кон да дойде тук и сега никога нямаше да може да намери мъжа, наречен Събота, нито да отиде до къщата със златния пергел над вратата, нито да се срещне със самия дож, който, колкото и да не ѝ се вярваше, бе нейният прачичо. Всичко това ѝ се струваше като османска приказка, древна и невероятна.

Загледа се в странния град отвъд водите. Един по един прозорците му светваха подобно на съзвездия – жителите на града палеха свещите и лампите си. Тя знаеше, че докато хората палеха фитилите на лампите си, някъде из тези къщи един съпруг щеше да забележи трескавото лице на съпругата си или една майка щеше да напипа необичайно горещата буза на сина си, докато го целуваше за лека нощ. И утрото щеше да донесе на града ужаса на чумата

Тази сутрин доктор Анибале Казон посвети специално внимание на ритуала по обличането си.

Отскоро назначен за медико на Куартиере дели мираколи – Квартала на чудесата в родния му град Венеция, той бе придобил покрай новия си статус и слуга, който да го облича. Но не можеше да издържа да стои мирно и да се остави на грижите му. Все още му беше странно да бъде обличан от друг като дете, затова се въртеше и сумтеше, връзваше наново вратовръзката си, закопчаваше наново жилетката си, докато накрая не освободи слугата, за да остане насаме пред отразяващото го в цял ръст огледало от Мурано. Днес одеждите му бяха не само символ на новопридобития му статус, но трябваше и да свършат работата, за която бяха предназначени. Това бяха медицински одежди и той държеше да ги оправи сам, защото само те можеха да спасят живота му.

Над обичайния си набор от дрехи той обу кожени бричове от мека, гъвкава кожа. На дължина бричовете бяха колкото тези на рибарите в лагуната, но неговите бяха предназначени да го предпазват не от морската вода, а от други, далеч по-отвратителни и опасни течности. Носени под наметалото му, те щяха да предпазят краката и слабините му от инфекция.

След това Анибале метна на раменете си дълго черно палто. Закопча го плътно около врата си, а после отметна назад по-дългите къдрици от косата си, които се спускаха по тила му. Поддържаше косата си дълга по много важна причина – учителите му в Падуа предупреждаваха, че лекарите не трябва да откриват кожата си в инфекциозните отделения, защото заразата се носи в самия въздух. Сега той изправи високата яка на палтото си, така че вратът и гърлото му да бъдат напълно покрити от плата, откъдето нататък го пазеше косата му. Наметалото се спускаше до ходилата му и беше намазано от глава до пети с овча лой и мас. Лойта държеше чумата настрана и я приклещваше в гънките на мантията, която всяка вечер беше опушвана с хвойна. Маста служеше за защита от капково заразяване, за да не могат храчки или други телесни течности да се задържат за плата, защото беше добре известно, че чумата се разнася и чрез кашлицата.

После идваше символът на професията на Анибале – грозна маска, която прикриваше красивите му черти. Тя беше страховито изображение на птича човка и въпреки това, за да му бъде позволено да я носи, той бе учил седем години. Анибале знаеше, че формата на маската произлиза от остарялото поверие, че чумата се пренася от птиците и че като си слага маска на птица, приносителят ще може да изтръгва инфекцията от тялото на пациента, оставяйки я върху дрехите си. Анибале изсумтя презрително изпод маската си на това невежо поверие, което вече нямаше никаква тежест в университета на Падуа, и така неволно вдиша тежкия аромат на канела и поташ, с които бе натъпкана човката. В тази човка имаше още и изключително ароматни билки, които да не допускат миазмите и смрадта на непогребани трупове, зловонни храчки, пукнати бубони и всички останали прелести, които би могъл да очаква да срещне днес. Маската включваше също така и очи от червени стъкла, чиято цел бе да направи приносителя ѝ недосегаем за злото.