Накрая Анибале си сложи непогрешимата широкопола черна шапка, която се носеше ниско нахлупена напред, и я нагласи така, че да покрие и прихване бялото чело на маската. Страхуваше се от заразата, но не заради себе си – ако се разболееше, вече нямаше да може да лекува хората, а той нямаше никакво намерение да спира, преди дори да бе започнал.

Точно преди да се отдалечи от огледалото, той взе дървения бастун, подпрян на стената. Този бастун се използваше както за насочване на близките как точно да се погрижат за пациента, така и понякога за преглед на болния. Освен това в заразените помещение с този бастун всеки медико делле пеете можеше да опише кръг около себе си – кръг, в който никой не смееше да пристъпи. Сега Анибале го вдигна като рапира пред себе си, наслаждавайки се на отражението си. Но онова, което видя, не го успокои. Дрехите му изглеждаха твърде чисти и неопетнени, идващи директно от шивачите и майсторите на маски – сметките за тях все още бяха пришити към гънките отвътре.

За момент той се видя така, както щяха да го видят останалите – предвестник на смъртта. Облеклото на чумния доктор имаше и друго приложение – да сплашва и да предупреждава околните, съобщавайки, че наблизо има нещо много зло. Най-зловеща от всичко обаче бе маската.

Но дори и в нормални дни той се радваше на тази маска, защото тя прикриваше невероятно красивите му черти. Анибале гледаше на себе си така, както гледаше на всичко – в научен план, като на твар, затворена в буркан в Скуола Медика – Медицинското училище в Падуа. От четири котки, консервирани в буркан, той веднага разбираше коя има най-острите зъби, най-гъвкавия гръб и най-дългите крака. Знаеше, че като вид той е прекрасен пример за хомо сапиенс, висок за венецианец, с отлична мускулатура, дълги и здрави крака и хубава, гъста тъмна коса. Но собственото му лице си оставаше загадка за него. Приемаше, че има хармонични черти, но за него те изглеждаха незабележими – тези тъмни очи и изписаните като дъги вежди над тях, и правия нос с прекрасни ноздри, и пълните устни под него. Ала те притежаваха някаква странна алхимия, която той не разбираше и която действаше на жените по начин, който не му се нравеше. Анибале обичаше реда и порядъка и защото не бе в състояние да контролира въздействието на чертите си, предпочиташе да ги прикрива.

Впрочем дори и когато не носеше прословутия си птичи клюн, Анибале си бе изградил своя собствена маска – държеше се безцеремонно, което създаваше у другите впечатлението, че е горд и надменен. Правеше го само за да държи на разстояние жените, че и някои мъже. Когато заговореше, едва сдържаше раздразнението си, не търпеше глупаците и бе известен с избухливия си нрав.

Бруталната истина гласеше, че доктор Анибале Казон беше добър лекар, защото изобщо не се вълнуваше от това кой ще живее и кой ще умре. След като майка му го бе изоставила още като бебе и след като всички лели, които го отглеждаха, измряха една по една, той не страдаше от никаква емоционална обвързаност и въпреки честите предложения, които получаваше, никога не се бе женил. Разглеждаше болестите като интелектуално предизвикателство, което като че ли имаше нещо общо по-скоро с него, отколкото със страдащите, и тъкмо затова методите му на лечение бяха толкова ефективни. В университета бе познат като човек базилиск, който е в състояние без капчица жалост да наблюдава умиращо дете.

Но тази оценка на познатите му не бе напълно справедлива. Анибале не беше чак толкова безсърдечен, но поддържаше известна дистанция между себе си и света даже и без бастуна си. Имаше съвсем малко приятели и това го устройваше изцяло. Близките му познаваха много добре истинския Анибале – те бяха малко на брой, но той не се нуждаеше от повече.

Падуа беше богат град, а през последната година от обучението си, когато младите лекари бяха пускани из града на стаж, Анибале бе принуден да посещава множество богати жени. Там, в университетския му град страховитата му маска го бе пазила от набезите на тези отегчени матрони, които бяха толкова обсебени от красивото му лице, че често искаха от него да пробва дъха им върху бузата си или да притисне ухо о наедрялата им гръд, за да чуе сърцата им. Но от днес, отново в родния му град маската щеше да изпълни истинската си, медицинската си цел.

Анибале не можеше да повярва на късмета си. Роден и израснал във Венеция, кръстен в църквата "Санта Мария деи Мираколи" – същата, която днес съобщаваше със своя звън за пристигането на чумата, той се бе върнал от Падуа само преди един ден и бе прекарал само една нощ в старата си фамилна къща, преди Господ Бог да бе поразил града. Ето че най-сетне щеше да намери приложение на седемте си години на обучение в университета на Падуа, където се бе отличил като един от най-големите умове на випуска. Всичките справочници за билки, които бе изчел в библиотеките, всичките утрини, прекарани в ботаническите градини, всичките следобеди в амфитеатралната учебна зала, където бе наблюдавал любимия си професор да прави дисекция на трупове на осъдени престъпници, сега щяха да влязат в действие.

Напълно готов, той напусна огледалото, изрева инструкциите си на готвача за вечерята и излезе от къщата с лека, пружинираща походка. Чувстваше се като рицар от старите времена, тръгнал на битка, а съдбата му бе осигурила най-смъртоносния противник, върху който да стовари пиката си. Той, доктор Анибале Казон, бе готов да се изправи срещу чумата.

Вървейки по уличките, той забеляза, че врагът му не си бе губил времето по превземане на бойното поле. Безбройните червени кръстове по вратите, сандъците с вар на всеки ъгъл, миризмата на мирта, носеща се от всеки комин – всичко това му подсказваше, че Черната смърт вече бе устроила лагера си в града, макар и за толкова кратко време.

Когато пристигна на кампо "Санта Мария Нова" – мястото, където трябваше да се срещне с началника си, Анибале без никакви проблеми разпозна доктор Валнети, който бе облечен точно като него. Но маската му беше малко по-различна – като един от шестимата главни лекари на сестиери, червените стъкла пред очите му бяха описани с черни кръгове, символ на по-голямата му мъдрост и начетеност. И макар Анибале да изпитваше възхищение пред най-новото медицинско изобретение – очилата, реши, че тези два черни кръга придават на неговия висшестоящ леко комичен вид.

Доктор Валнети крачеше наперено напред-назад и очевидно щеше да се пръсне от гордост и самодоволство, придобити от една ранна визита при самия дож на Венеция, на която бе присъствал заедно е останалите си петима колеги, главните лекари на кварталите. Разтърси набързо ръкавицата на Анибале и продължи работата си.

Анибале учтиво се загледа в онова, което правеше началникът му – хвърляше изсушени рибешки кожи в огъня в центъра на площада, разбъркваше ги за малко, а после ги трупаше една върху друга така, сякаш бяха есенни листа.

Анибале се загледа в огъня и това му напомни за една от многобройните му лели, която обичаше да му готви ризото кон рана. Разрязваше всяка жаба от корема нагоре, обелваше кожата ѝ, смъквайки я с едно движение като долна риза, и после я хвърляше в тенджера с вряща вода. Сега той вдигна една от рибешките кожи от купчината. Оказа се, че кожата има крака. И най-сетне разбра. Изумен, той се обърна към началника си и извика:

– Жабешки кожи? Ама вие сериозно ли?!

Макар да се опитваше да звучи уважително, Анибале пазеше почитта си за онези, които наистина я заслужаваха – например за неговия герой, учител и наставник Иеронимус Меркуриалис от медицинския факултет в Падуа. Затова сега не успя да сдържи обичайното си презрение.

– Е, не всички жаби – отговори безгрижно главният лекар. – Намират се доста трудно. Но пък във Венеция са в изобилие каналите са пълни с тях. Затова се възползваме. Миналият път, когато удари чумата, тези кожи се оказаха много полезни – допълни все така весело той, удобно забравяйки да спомене, че това е било преди цял век. – Изглеждат доста ефективни в прочистването на въздуха в основните телесни съдове.